Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (3)

I.

Пресичането на „Унтер ден Линден“ в този час беше невъзможно начинание. Застанал на тротоара, Крикор притеснено огледа множеството, което се тълпеше по големия берлински булевард, обточен от двете страни с дървета. Хората стискаха развети от вятъра знамена на Райха, докато пееха в хор Die Wacht am Rhein^[1], истинска ода за оръжията, толкова пламенно и въздействащо, че дори чужденецът настръхна.

Es braust ein Ruf wie Donnerhall,

wie Schwertgeklirr und Wogenprall:

Zum Rhein, zum Rhein, zum deutschen Rhein,

wer will des Stromes Huter sein?^[2]

Привлечен от еуфорията на национализма, младият арменец се сля с тълпата и тръгна по булеварда, докато манифестацията стигна до полицейския кордон близо до хотел „Бристъл“, сформиран, за да пази руското посолство. Германците изсипаха дъжд от ругатни към царското знаме; нима бе възможно Русия да се притече на помощ на сръбските убийци? И защо виновниците за жестокото престъпление в Сараево все още не бяха наказани? Все пак не се стигна до сериозен инцидент и възбуденото множество продължи шествието си по „Унтер ден Линден“ до императорския дворец.

Прозорците на Berliner Stadtschloss бяха тъмни, знак, че кайзерът отсъстваше, но това не обезсърчи демонстрантите. Гръмкият хор смени Die Wacht am Rhein с Heil dir im Siegerkranz^[3] — химна на империята — в безусловна подкрепа на Вилхелм II в този толкова труден момент. След последните стихове тълпата започна да ръкопляска в унисон с хвалебствията на германските императори и владетелите на Австро-Унгарската империя — съюзници във войната, която щеше да избухне всеки момент.

— Der Deutsche Kaiser lebe hoch!^[4] — извика прегракнал глас, приветствайки германския кайзер.

— Hoch! Hoch! Hoch!^[5] — повтори тълпата в хор.

— Der osterreichische Kaiser lebe hoch!^[6]

Възгласите вече възхваляваха австрийския император.

— Hoch! Hoch! Hoch!

Застанал до улична лампа на тротоара, Крикор с ужас наблюдаваше ентусиазма, с който тези хора възприемаха неизбежните враждебни настроения, сякаш не бяха нищо повече от оживени всенародни тържества. Бе дошъл в Берлин, за да хване влака за Париж преди началото на конфликта, и в същия миг осъзна, че нямаше да успее навреме. Положението в германската столица беше напрегнато, а според настойчивите телеграми, които бе получил от баща си през последните седмици с нареждане веднага да се върне в Обединеното кралство, същата треска бе обзела и улиците на Париж и Лондон.

— Така да бъде — каза си той. — Това ще продължи само няколко седмици.

Младият арменец се обърна и се отправи към Хауптбанхоф — централната гара, откъдето щеше да се качи на влака за Париж. За да избегне неприятни изненади, баща му бе задействал връзките си в османското посолство в Лондон, за което продължаваше да работи като финансов съветник, и бе уредил османски паспорт; все пак пътуването из Германия с паспорт от неутрална страна бе по-сигурно, дори и да не бе необходимо да го ползва, тъй като планираше да се върне преди официалното начало на конфликта.

Крикор се качи на влака и потегли за Франция. Докато композицията пресичаше града, студентът наблюдаваше безупречните къщи и подредените улици на Берлин с мисълта, че скоро ще се върне, за да завърши учението си.

Да, войната нямаше да трае дълго.

 

 

Избухването на войната няколко седмици по-късно завари Крикор вече на сигурно място в Лондон. Макар в действителност едно събитие да е винаги по-шокиращо от представата за него, той, както и предполагаше, завари Англия в същата кипяща от емоции обстановка, каквато бе видял в Германия. Страната бе обзета от трескаво вълнение, сякаш британците наблюдаваха спортен мач, а не вражески настроения. Всички искаха да вземат участие, преди зрелището да приключи, защото никой не се съмняваше, че до Коледа оръдията ще са замлъкнали.

Подразнен от заразителния ентусиазъм и притеснен от факта, че приятелите и познатите му се втурват да се записват за войната, за да сритат здраво задника на „добрия стар Джери“^[7], наследникът на семейство Саркисян обмисляше възможността да се присъедини към тях и също да участва в грандиозното събитие. Защо пък той да се дели?

— И дума да не става! — извика баща му, когато Крикор засегна въпроса. — Толкова ли си глупав?

— Но, господине — започна да обяснява младежът, — всичките ми приятели се записват. Дори Роджър!

— Да се записват и да се оставят да ги убият, щом така им харесва — отвърна саркастично Калуст. — Само че не виждам с какво твоята смърт или осакатяване биха били полезни на Англия. — Вдигна пръст. — Преди твоите детински капризи стоят задълженията ти, младежо. Първи в списъка е дългът към семейството!

— И към страната…

— Това са глупости! Най-важно е семейството! Вложих много в теб, направих всичко по силите си, за да ти помогна, дадох ти най-доброто образование, а ти какво искаш? Да се погубиш във война! Какъв смисъл има? — Калуст категорично поклати глава. — Не! Няма да ти позволя да пожертваш живота си така нехайно! Само това остава!

Докато се чудеше как да постъпи, дали да изтърпи гнева на баща си, или да се примири с укорителните погледи на приятелите си, Крикор си разменяше писма с Мариян. Любимата му арменка се бе установила в Константинопол заедно с родителите си, където Агоп бе решил да остане известно време, за да опита ориенталско лечение, препоръчано му от уважаван персийски лекар. Това се оказа благоприятно за поддържане на кореспонденцията им. Въпреки че си пишеха често, писмата им всъщност бяха невинни. Младежът добре знаеше, че пликовете минаваха през зоркия и критичен поглед на Аршалуис, преди да бъдат изпратени или получени от любимата му. Ето защо много внимаваше какво пише и знаеше, че и тя прави същото. Двамата влюбени знаеха, че могат да кажат онова, което искат, и да разчетат думите на другия само между редовете.

 

 

Погледът на Калуст се местеше между рецептата, която му бе изписал почитаемият доктор Расин, и предписанията на доктор Кемхаджян. Искаше тайно да сравни мненията на двамата лекари, защото никога не би приел каквото и да е лекарство или съвет, без да е убеден в него. Някои го мислеха за мнителен; арменецът просто беше предпазлив. Като сравни рецептата на единия лекар с предписанията на другия, установи, че…

— А, Калуст! — поздрави го мъжки глас. — Радвам се да ви видя!

Арменецът вдигна поглед и съзря турчин с черен фрак с връзка, блестящ висок цилиндър и грижливо оформена брада. Изправи се тържествено и се поклони на новодошлия.

— Ваше Превъзходителство! — възкликна Калуст. — За мен е чест да ви посрещна.

След като отвърна на поклона, гостът дръпна един стол и седна.

— Удоволствието е мое — усмихна се той. — Благодаря ви, че ме приехте, особено след като едва вчера ви уведомих за пристигането си в Лондон.

— Това е мой дълг, ефенди — отвърна Калуст, докато се настаняваше срещу госта си. — Трябва да призная, че малко се изненадах от новината за посещението ви, организирали сте всичко толкова бързо.

Османският министър присви очи и устните му се извиха в заговорническа усмивка.

— Имам важни новини. Трябваше да побързам.

— Какви новини, ако не е тайна?

— Тайна е! — разсмя се Салим бей. — Мога само да ви кажа, че се наложи да пътувам спешно за Лондон, за да договоря един заем. След няколко дни това вече няма да е възможно.

— Защо?

Новодошлият разгърна една салфетка в скута си.

— А, ето че пак сте недискретен…

Арменецът повдигна вежди, учуден от тази потайност. Не бе нужно да си гений, за да разбереш, че това имаше нещо общо с войната. Освен това всичко, случващо се през последните дни, бе свързано с нея. Все пак знаеше, че любопитството си има граници. Щом събеседникът му не искаше да сподели, по-добре да не настоява.

Взе менюто и го разтвори на масата.

— Да поръчаме?

— Какво ще ми препоръчате?

— Главният готвач преди малко ме увери, че стридите са божествени, ефенди. Също и лангустата.

— Това да бъде тогава.

Калуст повика келнера и поръча храната, като напомни да им я сервират с бутилка шампанско. Когато келнерът се отдалечи, арменецът забеляза, че старият му приятел от Константинопол го наблюдава с усмивка.

— Не съм си представял, че предвкусването на стриди и лангуста може да ви донесе такава радост.

Салим бей се разсмя.

— Други неща предвкусвам аз, драги — обясни той със загадъчно изражение. — Вкусът на победата.

Греещата усмивка на лицето на османския министър още повече заинтригува арменеца.

— Победа ли? Та войната едва започна…

Турчинът се наведе над масата, сякаш искаше да сподели някаква тайна.

— Но пък нашата война постигна нечувана победа.

— Нашата ли, ефенди? Аз не воювам с никого.

— Салим бей се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша.

— Кажете ми, приятелю, кой е договорът, който цял живот се борите да сключите?

Въпросът не беше труден.

— За концесията на минералните залежи в Османската империя, разбира се. Дори преди няколко месеца ви дадох хиляди лири стерлинги, които да предадете в нечии ръце в Константинопол. Но след като похарчих толкова пари, след толкова машинации и неизпълнени обещания, признавам, че започвам да…

Лицето на османския министър сияеше от щастие, че арменецът се разсея и се принуди да замлъкне насред изречението. Турчинът пъхна ръка във вътрешния джоб на фрака си, извади плик и го подаде на събеседника си.

— Вижте това.

Калуст го взе и го отвори с нож. Извади листа отвътре и го разгърна. Беше документ, подписан от великия везир Саид паша. Без да губи време, се взря в текста, а ръцете му трепереха от нетърпение, докато четеше арабските знаци. Накрая, със зачервено лице и оросено с пот чело, Калуст вдигна изненадан поглед към събеседника си, едва дишайки от вълнение и страх дали написаното бе онова, което си мислеше, или се е излъгал.

— Нима… нима е възможно? — заекна той. — Нима това наистина е договор за концесия за петролните богатства на вилаетите в Багдад и Мосул в Османската империя, сключен с… Турската петролна компания?

Усмивката на Салим бей прерасна в дълъг и гръмък смях.

— Успяхте, Калуст! — възкликна турчинът, докато все още се смееше. — Сдобихте се с изключителните права над петрола в Османската империя!

— Наистина ли?

— Ако е писано да се открие петрол в Османската империя. Който и да го постигне, ще трябва да говори с вас. Ако това се случи, ще станете богат!

Арменецът стана прав; останал без дъх, разхлаби вратовръзката си, разкопча яката на ризата си и се взря в госта си. Можеше да се каже, че изпадна в шок. Най-сетне бе постигнал онова, за което се бе борил цял живот. Концесията бе негова! Погледна нагоре, затвори очи и сви юмрук. Да, това наистина беше победа; най-голямата от всички. Държеше света в ръцете си.

 

 

Два дни по-късно Калуст отпразнува концесията на петролните залежи в Османската империя — негова стара мечта от времето, когато беше подготвил доклад за султана, с покупката на „Госпожица Констабъл“ на Ромни — картина, която му бе струвала малко състояние. Препоръча му я сър Кенет Барк и арменецът тайно бе консултирал съвета му с други експерти по изобразително изкуство.

Когато излезе навън и се качи във файтона си с големия пакет под мишница, лицето му излъчваше удовлетворение. Имаше защо. Сега към изготвената и подписана от великия везир декларация бе добавил и уникално произведение на изкуството. Да, нещата вървяха добре. Какво повече би могъл да иска? Докато мечтаеше за възможностите, които се разкриваха пред него, погледът му случайно попадна върху вестника, който един минувач четеше, докато вървеше по пътя си. В заглавието на първата страница се споменаваше Османската империя, но Калуст не успя да прочете останалото, тъй като англичанинът бързо отмина.

— Какво се е случило? — попита той, внезапно разтревожен, кочияша. — Има ли нещо ново около Османската империя?

— Обявиха ни война, сър — заяви кочияшът, докато хващаше юздите. — Проклетите турци са атакували руските пристанища на Черно море и са взели страната на германците. Bastards!

Значи, това бе тайната, за която Салим бей не можеше да му каже на онази вечеря в „Риц“ на „Пикадили“. Ето защо бързаше да изтегли заема от английската банка. Само няколко дни по-късно и присъединяването на Османската империя към конфликта срещу Англия би направило невъзможна подобна финансова операция.

— Турците няма да се променят! — изръмжа Калуст, докато пътуваше към къщи. — Видяха, че германците печелят първите си битки, и хоп! Веднага се съюзяват с победителите!

Тази новина бе истинска трагедия за сина на Саркисян. Намесването на Османската империя във войната и краят на лечението на Агоп в Константинопол, което наложи завръщането на семейство Киносян в спокойното родно градче Кайсери, сложиха край на редовната романтична кореспонденция с красивата Мариян. Заради новите обстоятелства раздялата им беше окончателна — нещо, което младежът не бе готов да приеме така лесно.

— Трябва да се запиша — заяви Крикор на вечеря същата вечер, след като цял следобед бе обмислял въпроса. — Страната ни има нужда от мен!

Калуст поклати глава.

— Страната ни има нужда да се вразумиш!

Разбира се, Крикор предпочиташе да не се допитва до баща си; от малък образът на главата на семейството с неговия хипнотичен поглед и гъстата му брада го ужасяваше; нещо повече — присъствието на Саркисян, изглежда, смущаваше всички около него. Но въпреки това почти инстинктивно страхопочитание прекъсването на връзката му с Мариян бе тежък удар за младежа, който той не можеше да понесе.

Напълно изгубил разсъдъка си и подчинявайки се на моментен импулс, Крикор се качи на влака за Кеймбридж и се записа в Officer’s Training Corps. Какъв по-добър лек за любовната мъка от безумието на войната? Когато военното обучение започна, младият наемник все още не знаеше от кого се страхува повече — от баща си, който, щом разбереше за неподчинението на сина си, вероятно щеше да го лиши от наследство, или от сержанта, който по цяла сутрин крещеше, докато подготвяше него и другите курсанти за реалността на войната. Само че недоспиването, нередовното хранене, на всичко отгоре и физическите упражнения накараха младежа да си даде сметка, че може би не е създаден да язди.

За щастие обучението не продължи дълго. Когато настъпи часът да се срещне с наборния офицер и да попълни формуляра за постъпване на служба във въоръжените сили, Крикор се сблъска с един колкото неудобен, толкова и неизбежен въпрос.

— Произходът ви изцяло европейски ли е? — попита офицерът, повдигайки русите си вежди, докато го оглеждаше с лека ирония. — От страна на майка ви и на баща ви?

Кандидатът прокара ръка през черната си коса и сведе поглед към въпросника.

— Този въпрос записан ли е тук?

— Под номер 27.

— Младежът потърка брадичката си, докато обмисляше възможните си отговори в тази неочаквана ситуация.

— А ако отговорът е отрицателен?

— Страхувам се, че в такъв случай ще трябва да ви изпратя вкъщи.

Тук въпросите приключиха и Крикор се върна в Лондон, като трудно прикриваше чувството на известно облекчение. Бе поискал да стане доброволец, за да защити страната си; каква вина имаше той, задето не отговаряше на всички изисквания за произход, предвидени в британското военно законодателство? Но това не успокои особено баща му, който бе видимо ядосан от възможния развой на събитията и най-вече от неподчинението му.

— Ами ако те бяха одобрили? — възмути се главата на семейството. — Нима щеше да хукнеш към онази касапница във Франция? Просто така? Само за да докажеш на приятелите си, че не се страхуваш? Да не си глупак?

Синът му се поколеба.

— Направих… направих го за родината — заекна той. — Това е мой дълг.

Ядосан, Калуст изсумтя и му обърна гръб.

— Не ми се подигравай!

 

 

Присъединяването на Османската империя към войната и оттеглянето на делегациите й от Лондон и Париж принудиха Калуст да прекъсне контактите си с Константинопол във връзка с Турската петролна компания, въпреки че не преустанови честите си пътувания между Обединеното кралство и Франция. Войната го дразнеше, защото пречеше на бизнеса му, а и поради факта че едва не му отне сина. Недоволен от непокорството на младежа, Калуст го отбягваше в продължение на седмици. Когато се срещнеха, не говореше с него и се държеше хладно, почти жестоко. Смяташе поведението си за крайно необходимо, за да покаже на сина си, че неподчинението на бащината дума си има своите последствия.

През тези трудни дни Крикор се уповаваше на хубавите си спомени от Бон, особено за времето, прекарано със семейство Киносян. По-изкусителни от баклавичките на Аршалуис бяха само кафявите очи на Мариян, толкова мили и тъжни, че само споменът за тях го докарваше до състояние на нестихващ копнеж, изразяващ се в безброй въздишки през дългите дни на заточение на „Хайд Парк Гардънс“ 38. По цели следобеди линееше в стаята си или в салона с отнесен поглед и пречупена воля със смътната надежда, че нещата ще се променят и ще може да продължи живота си. Наказан с мълчание от баща си, неодобрен от армията и неспособен да се свърже с любимата си, в тази самота за младия мъж копнежът по Мариян стана наистина непоносим.

Така прекара Коледа и посрещна новата 1915 година. Въпреки първоначалните очаквания, войната не само че не свърши, но имаше и смущаващи признаци, че ще продължи много повече от предвиденото, особено след като двете страни бяха създали укрепени бойни линии от Фландрия до Швейцария, водейки дълга война на изтощение. Тъй като не му хрумваше решение, а не можеше да чака повече, в средата на февруари Крикор осъзна, че е дошло време да предприеме нещо; бездействието го задушаваше и просто не можеше да издържа повече.

Накрая страстта му разкъса упойващия воал на меланхолията. Една сутрин, без да казва на никого, Крикор взе двата си паспорта — британския и османския, които баща му предвидливо му бе изпратил в Бон, в случай че бъде заловен в Германия след избухването на войната, събра солидна сума пари и хвана влака за Париж. После продължи към Женева, откъдето изпрати писмо на родителите си, за да обясни причините за пътуването си до Османската империя, като обещаваше, че ще се върне възможно най-скоро.

След като изпълни синовния си дълг, Крикор се възползва от факта, че Швейцария бе запазила неутралитет, и пресече границата с Австро-Унгарската империя. Пътува до Виена, за да се прехвърли на влака, който минаваше през Балканите и най-сетне го отведе до целта.

 

 

Турските митнически служители на гара „Сиркеси“ — крайната спирка на „Ориент Експрес“ в Константинопол, свъсиха вежди, докато проверяваха османския паспорт. За тях важното в името Саркисян бе окончанието „ян“ — ясен знак за етническата принадлежност на новодошлия.

— Арменец ли сте?

— Всъщност да — отвърна той, притеснен от факта, че пропуска да спомене британското си гражданство, страна, която в момента бе враг на османците. — Роден съм тук, в Константинопол, ефенди.

Двамата служители разлистиха паспорта от началото до края очевидно в търсене на причина да се заядат с него.

— Откъде идвате?

Тонът, с който бе зададен въпросът, издаваше прикрита враждебност. Крикор знаеше, че при тези обстоятелства бе изключено да признае, че се е качил на влака от Лондон. Трябваше да бъде внимателен и да каже само онова, което искаха да чуят.

— От Бон — каза той, заобикаляйки въпроса. — През последните години учих инженерство в Германия.

При споменаването на техния съюзник турците сякаш малко се оживиха.

— О, Германия! Велика страна, нали?

Въпросът представляваше проверка и пътникът веднага го разбра.

— Невероятна! — възкликна той с престорен ентусиазъм. — Няма съмнение, че ще спечелят войната. Германците са умни, силни и организирани. Османската империя избра най-правилния съюзник. Щом германците са на наша страна, нищо не може да ни събори. Нека дойдат англичани и руснаци, който и да дойде, накрая германците ще спечелят! Дори един ден в Берлин ги видях как подкрепят кайзера. Боже, каква воля! Сърцето ми се изпълни с радост, докато ги наблюдавах колко са решителни и силни! Те ще победят, ефенди! Само някой да посмее да се усъмни в това!

Служителите се спогледаха, първо изненадани, след това — доволни, а накрая по лицата им разцъфнаха усмивки.

— Радвам се, че мислите така, драги — изтърси единият от тях, внезапно развеселен. — Дори смятам, че трябва да споделите тази своя гледна точка със сънародниците си арменци. Знаете ли, те са на съвсем различно мнение. Когато руснаците спечелят битка, добре виждам как се подсмихват. А когато губят, изглежда, се натъжават. Срамота! Трябва да им влеете малко разум в главите. Ако продължават така, ще свършат зле.

Крикор напусна гарата и излезе на улицата с известни опасения. От разговора му стана ясно, че отношенията между турци и арменци ставаха все по-обтегнати и неговите сънародници трябваше да изразяват емоциите си много внимателно. Дори му хрумна да се обърне и да се върне у дома; знаеше, че планът му е чиста лудост. Безумен, непредпазлив и импулсивен. Но копнежът по Мариян надви колебанието му и в нов пристъп на решителност продължи напред със съзнанието, че вече бе преминал определена граница. Нямаше връщане назад.