Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (5)

III.

Нощта вече се бе спуснала над Кайсери и хората се отправяха към домовете си, за да се съберат около тонира^[1], чиито пламъци танцуваха в нестроен ритъм като трепкащи огнени езици в средата на стаята.

Крикор, който в момента представляваше най-голямата атракция в дома на Киносян, оглеждаше стаята в търсене на Мариян, но тя все още не се бе появила.

— Вечеря! — обяви Аршалуис, когато влезе в салона с голям поднос храна. — Всички по местата. Храната е готова.

Новодошлият веднага насочи вниманието си към вратата към кухнята. Знаеше, че Мариян всеки момент ще влезе оттам. Опита се да бъде дискретен, но двете по-малки сестри на момичето, с подлостта на своите десет и девет години, не сваляха погледи от него и весело се кикотеха.

— Мариян! — извика Кенариг, по-смелата от двете. — Идвай бързо! Крикор те чака!

— Момичета! — смъмри ги майка им. — Що за маниери? Тихо! Не се закачайте със сестра си.

Двете отново се разсмяха, като прикриваха лицата си с ръце, а дяволитите им очички не изпускаха госта от поглед.

Крикор се изчерви, чувствайки, че го наблюдават, и се взря в пукащия в тонира огън. Така пропусна влизането на Мариян в салона. Момичето, което познаваше сестрите и семейството си по-добре от самата себе си, бе напълно наясно с тайните им шушукания за любимия й. Затова тя не погледна към Крикор; последното, което искаше, е да дава още поводи на злите езици.

— Дайте покривката — каза Агоп, като се закашля. — Умирам от глад!

Жените постлаха голяма покривка върху тонира. Сетне всички се настаниха на възглавниците, разхвърляни по килима, и се завиха, като топлеха краката си на огъня. Откакто Крикор бе пристигнал, този ритуал се повтаряше всяка вечер, но за него винаги беше нещо ново. Младежът приемаше тези обичаи много лично, което го изненадваше; бе неспособен да прикрие огромното си вълнение, сякаш някакъв глас от миналото, идващ от арменската му душа, го призоваваше към това място и време.

Тонирът, мислеше си той, докато се завиваше с покривката, бе необикновено изобретение. В тази цилиндрична пещ, която потъва няколко дециметра в земята, бие сърцето на дома. Намира се в средата на салона и огънят й се поддържа постоянно, за да е сигурно, че няма да угасне. През деня в нея се приготвят хляб и други храни, но именно вечер тя внезапно придобива особена социална функция.

— Да хапнем!

Жените пръснаха стафиди и други сушени плодове върху покривката и подредиха хляба и месото, които цял следобед се бяха пекли в тонира. Насядали в кръг, членовете на семейството започнаха да се хранят и разговарят. Вместо чинии използваха големия кръгъл хляб.

Поговориха за бременността на Аршалуис, чийто корем вече личеше, но тъй като това не бе някаква новост, темата бързо се изчерпа и преминаха към по-актуални въпроси, като предстоящата женитба на сина на Багдасар — семеен приятел. Всички изказаха своите предположения за булката.

— Надявам се да е красива — каза Агоп. — Момчето нямаше кой знае какъв късмет в живота. Дано този път му провърви.

— Обзалагам се, че е кривогледа — предположи Кенариг, като весело се разсмя. — Когато види лицето й след сватбата, направо ще се самоубие!

— Замълчи! — сгълча я майка й. — Не говори глупости! — Поклати глава и въздъхна. — Ах, на тази възраст ги плещят едни…

Въпреки мъмренето, думите на Кенариг предизвикаха бурен смях около тонира. Всеки имаше своя представа за външния вид на булката и Агоп предложи да залагат. Крикор следеше разговора без особен интерес, все пак не познаваше сина на въпросния приятел и намираше за странен обичая мъжът да види годеницата си чак в деня на сватбата.

Затова насочи внимание към обстановката в салона. Обзавеждането бе оскъдно. Нямаше столове, само един тъкачен стан, няколко лавици и кани с вода. Къщата имаше малко прозорци и само четири помещения на първия етаж, а в сутерена отглеждаха домашните животни, в това число прасета, две мулета и няколко кокошки. Покривът бе долепен до този на съседната къща.

Всъщност му бе трудно да си представи по-различен живот от лондонския от онова, което завари в дома на Киносян в Кайсери. Вместо големия лукс, с който бе свикнал на „Хайд Парк Гардънс“ 38, Крикор се намираше в сравнително малка къща, в която живееше толкова много народ, че понякога имаше чувството, че се намира на площад, ограден от стени. Свободата в британската столица контрастираше на тесните граници на това парче земя, забутано някъде из Османската империя, където арменците бяха малцинство и трябваше да живеят според турските закони. Беше им забранено дори да говорят на собствения си език, а жените можеха да излизат на улицата с покрито лице и винаги придружени от мъж, за да не обиждат мюсюлманите. Що за разбирания, помисли си Крикор. Не се учудваше, че Османската империя е просякинята на Европа.

Импровизираният план, който го бе довел в Кайсери, заради последните събития, обстоятелства и настроения вече му се струваше доста смътен. В Лондон се разкъсваше от копнеж по Мариян и прекъсването на кореспонденцията им бе толкова тежък удар за него, че го накара да действа спонтанно. Но сега, когато вече беше тук, какво щеше да прави по-нататък? Напълно осъзнаваше, че бе заминал без знанието и дори против волята на баща си, с когото не можеше да се свърже заради участието на Османската империя във войната. Не че това го притесняваше особено, след като очевидно нямаше да остане дълго в Кайсери.

Това не бе неговият живот.

— Агоп!

Един братовчед бе нахълтал в къщата, търсейки главата на семейството. Агоп стана и отиде при него. Мъжът изглеждаше развълнуван и дръпна домакина в коридора, за да разговарят насаме, въпреки че приказките около тонира продължаваха, като вече не се обсъждаше сватбата на сина на Багдасар, а отново се въртяха около бременността на Аршалуис. Въпросът, изглежда, интересуваше всички с изключение на Крикор, чиито мисли блуждаеха около неясните му планове за бъдещето.

Киносян го бяха приели в дома си като син, но това не го бе изненадало. Освен че бе създал добри отношения с тях в Бон, кой арменец би пренебрегнал интереса на един Саркисян към дъщеря му? А и се чувстваше добре тук; струваше му се, че е част от истинско семейство, много различно от неговото. Затова реши да остане в Кайсери до лятото, достатъчно време, за да прецени докъде ще стигнат отношенията му с Мариян. Засега нещата вървяха добре. Възползвайки се от факта, че двете сестри не го наблюдаваха, тъй като за момент се бяха разсеяли с клюки, той хвърли тъжен поглед към любимата си. Девойката, която и за миг не забравяше за присъствието му, го забеляза и се усмихна, преди свенливо да сведе поглед, както бе присъщо на момичетата от добри семейства. Да, ако всичко е наред, Крикор щеше да се върне в Лондон през Швейцария и да я вземе със себе си, за да се оженят.

— Да си лягаме! — нареди изведнъж Агоп, като се върна в салона, след като бе изпратил госта си. — Късно е вече. Хайде да спим!

Семейството отвърна на неочакваната заповед с недоволно мърморене. Дядо Сисаг, бащата на Аршалуис, дори протестира, но накрая всички се подчиниха. След като прибраха останалата храна и изтупаха одеялото, те се пъхнаха под него близо до тонира и изгасиха светлините. Въпреки че бяха сравнително заможни, Киносян нямаха легла в дома си, тъй като спазваха арменските обичаи. Свикнал с дюшек и копринени чаршафи, отначало на Крикор му бе малко трудно да се нагоди към този начин на живот. Но за по-малко от седмица тези неща вече не му бяха чужди и той спеше около тонира, сякаш винаги го бе правил.

Възбуден шепот изтръгна Крикор от дебрите на съня. Огледа се и осъзна, че още е нощ, но видя силует на мъж да разговаря тихо с някого, който лежеше на земята. Опита се да се съсредоточи и разпозна Агоп, който шептеше на жена с леко издут корем. Това можеше да бъде само Аршалуис. Притеснен, че се намесва в личния живот на съпрузите, гостът се обърна на другата страна и отново потъна в сън.

— Смяташ ли, че сме в безопасност?

Гласът на Аршалуис, може би малко по-силен, отколкото й се искаше, неволно прекъсна съня на Крикор и той отново се събуди. Опита се да се ориентира в тъмното, за момент сънен и объркан. Дали си бе въобразил онези думи, или ги бе чул наистина? След няколко секунди успя да се концентрира и се заслуша в гласовете на съпрузите, които продължаваха да разговарят. Тогава разбра, че въпросът в съня му наистина бе зададен от неговата домакиня. Този път обаче се заслуша; без никакъв срам се постара да чуе какви тайни си споделят съпрузите.

Разговорът представляваше нервен шепот и той улавяше само по някоя и друга дума — като изреченото от Аршалуис „смяташ ли, че ще ги убият“ и отговора „всичко е възможно“, който го смути. Разбирайки, че става нещо, Крикор се надигна и се обърна към съпрузите, които бяха млъкнали, щом усетиха, че някой е буден.

— Случило ли се е нещо?

В отговор двамата предпазливо замълчаха.

— Шшт! — прошепна накрая Агоп. — Заспивай, всичко е наред.

Крикор почти му повярва и тъкмо щеше да последва съвета му, но си спомни чутото и си даде сметка, че се опитват да скрият нещо от него и останалите от семейството. Осъзнавайки, че дискретността бе важна за домакините, най-вече заради дъщерите им, арменецът отметна одеялото и припълзя до тях.

— Не, тук става нещо — отвърна той много тихо. — Кой кого ще убива?

Съпрузите се спогледаха в тъмното, питайки се как да постъпят. Дали да говорят, или да мълчат? Разбрал, че гостът им е чул достатъчно, Агоп въздъхна и се предаде.

— Слушай, нито дума на дъщерите ни, ясно? — помоли той. — Това си остава между нас.

— Не се безпокойте.

— Дори на Мариян, чу ли?

При тези думи Крикор се поколеба; не обичаше да има тайни от любимата си. Все пак любопитството му надделя и накрая отстъпи.

— Добре — съгласи се той. — Какво става?

Домакините се спогледаха, сякаш се съветваха без думи дали е разумно да се доверят на госта си.

На този етап прецениха, че би било по-добре да разкажат за онова, което ги тревожи.

— Преди малко имахме гости… — заговори Агоп. — Не знам дали забеляза…

— Разбира се, братовчед ви.

— Да. Той има връзки в арменската църква. Оказва се, че този следобед в Кайсери е пристигнал някакъв духовник от Константинопол и е донесъл смущаващи новини. Изглежда, турците преследват арменци в столицата.

Настъпи тишина и Крикор се опита да осмисли информацията.

— Ами… сигурно си имат причини… — предположи предпазливо той. — Навярно са престъпници.

Домакинът решително поклати глава.

— Не, изключено! — възкликна убедително той. — Говорим за лекари, банкери, писатели, журналисти, депутати, адвокати, свещеници, учители, архитекти, музиканти, поети… каймака на арменското общество. Изглежда, че са задържали повече от двеста души от най-изтъкнатите ни личности.

— Какво?!

Агоп бавно кимна, сякаш самият той едва сега осъзнаваше смисъла на думите си.

— Осакатиха арменската общност, като затриха цвета й — заключи той. Преглътна сухо, червеникавите отблясъци от тонира огряваха половината от лицето му. — Само се питам защо.

— Защо, наистина?

Въпросът отекваше в мислите на арменските първенци на Кайсери през следващите дни, особено когато пристигаха нови вести за тревожните събития в Константинопол. В дома на Киносян цареше истински смут — възрастните си шептяха заговорнически настрана, за да не чуят децата.

— Какво става? — попита Мариян, заинтригувана от тези потайни разговори. — Защо всички се наговарят скришом? Преди малко влязох в кухнята и заварих родителите си да си шушукат нещо. Щом ме видяха, веднага заговориха за времето. Според теб нормално ли е?

Крикор се поколеба, чудейки се какво може да сподели. Смяташе, че момичето трябва да знае за случващото се, но от друга страна, бе длъжен да мълчи, за да спази обещанието си към семейството.

— Нищо — каза накрая той. — Говорят си техни неща, не се тревожи.

С течение на времето получаваха все повече новини от Константинопол. Ставаше все по-очевидно, че се случва нещо наистина страшно. Някой каза, че турците са арестували банкера Михран Агаджанян, според друг ставало въпрос за Дикран Алахверди — член на различни патриаршески съвети, а трети източник се кълнеше в живота на дъщерите си, че в ареста е именно Крикор Зохраб — знаменитият писател и депутат в османския парламент. Той беше много важна личност и новината възмути всички.

— Ако се осмелят да докоснат Зохраб — прошепна дядо Сисаг със смаяно изражение, — никой няма да се спаси!

Сведенията за местонахождението на затворниците бяха противоречиви. Едни уверяваха, че са в централния затвор на Константинопол, но сетне друг заявяваше, че всички са били депортирани с влакове към различни краища на империята. Най-често се споменаваше Анкара. Колкото до това, което им бе спестено, версиите бяха най-различни. Някои твърдяха, че са задържани заради участие в заговор и ще бъдат съдени, докато според най-крайните мнения всички щели да бъдат екзекутирани по бързата процедура. Все пак тези слухове се сметнаха за преувеличени и повечето се обединиха около теорията, че арестите са превантивни, както подобава на военно време, затова не трябва да се тревожат прекалено.

— В крайна сметка — заключи Агоп, — когато войната в Европа свърши и Антантата, Господ да я закриля, победи, арменците ще бъдат свободни от турския ботуш. — Той вдигна чашата си с коняк. — И тогава, драги мои, ще живеем в свободна страна!