Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (18)

XVI.

Динг-донг.

Звънецът извести, че пред портата има посетител. Приключил със сутрешната студена вана и традиционната разходка, Калуст, изтегнат на дивана, четеше днешния „Таймс“. Знаеше, че Нунуфар не е у дома, тъй като бе отишла да се разходи в „Ковънт Гардън“, но както винаги, прислугата щеше да се погрижи.

Чу потракването на токове по мраморните плочи, сетне отварянето на врата, тих разговор и накрая стъпки, които се приближаваха към стаята.

— Позволете, сър.

Беше икономът.

— Какво има, Хъмфри? — попита господарят, без да вдига поглед от вестника. — Ако търсят мен, кажи, че ме няма.

Икономът се прокашля тихо, по-скоро от учтивост, с което искаше да намекне, че при тези обстоятелства подобен отговор не би бил много удачен.

— Извинете, сър, но мисля, че бихте могли да направите изключение за случая.

Ядосан, Калуст надзърна над вестника с нетърпеливо изражение.

— Какво става?

— Пристигнал е пратеник на мистър Салим бей, сър.

Тогава господарят скочи от дивана и пъхна вестника на поставката под холната масичка.

— Ами какво чакаш, Хъмфри? — попита той, докато оправяше яката на ризата си. — Покани го да влезе, за бога. Нека влезе.

Икономът се втурна към коридора и след минута се върна, придружен от слаб мъж с изпито лице и нервен поглед. Домакинът отново бе седнал на дивана, преструвайки се, че си почива, и се изправи, за да посрещне госта.

— Мистър Ихсен бей — обяви важно Хъмфри.

— Приятно ми е — поздрави Калуст и подаде ръка на новодошлия. — Добре дошли в скромния ми дом!

— Удоволствието е мое.

— Сядайте, сядайте.

Двамата мъже си размениха поредица от вежливи поклони и жестове. Последва своеобразен дуел на любезности за това кой ще седне пръв. Чуха се изрази като „моля“, „не, след вас“, „но как, вие сте домакинът“, „но пък вие сте гост“, „че кой съм аз пред такава светла личност като вас“, „за бога, чувствайте се като у дома си“. Това, изглежда, никога нямаше да приключи, докато накрая гостът отстъпи и се настани пръв. Следваха напитките — „един чай?“, „не, благодаря“, „кафе тогава?“, „много сте мил, но не искам да ви притеснявам“, „о, няма такова нещо, за мен е удоволствие!“, „добре тогава, едно кафе“, „турско?“, „ако имате, би било чудесно от ваша страна“… След като гостът прие предложението за почерпка, на Хъмфри бе наредено да донесе турско кафе за „нашия виден гост“.

Въпреки безкрайните любезности, типични за османския етикет, Калуст внимателно изучаваше изражението на пратеника на Салим бей, опитвайки се да отгатне новините по лицето му. Дали изглеждаше доволен, или притеснен? Обикновено лицето би издало дали новините са добри, или лоши, но като добър османец, на какъвто приличаше, Ихсен бей изглеждаше непроницаем.

— Нося писмо за вас — каза гостът и подаде плик на Калуст. — От Салим бей.

Напоследък той и турският му приятел си бяха разменили множество писма и телеграми, мислеше си домакинът, докато разкъсваше плика. Но може би никое от тях не бе по-важно от това. Сърцето му лудо заби, както се случваше винаги, когато получаваше вести за сина си. Извади малката бележка и нетърпеливо зачете.

Драги приятелю,

Боя се, че новините не са добри. Изпратих Ихсен бей в Кайсери да намери сина ви. За нещастие, помощникът ми е пристигнал там прекалено късно и арменската общност в града вече е била изселена. Макар и турчин, майката на Ихсен бей е гъркиня и той има гръцки паспорт, затова го помолих да отпътува за Лондон и лично да ви разкаже за усилията, които положихме.

Не искам да ви давам напразни надежди относно вероятността отново да видите сина си, както сам ще узнаете от разказа на моя пратеник, но ви моля да не губите кураж.

Аллах е милостив, затова нека ни закриля в тези толкова трудни времена.

Ваш приятел,

Салим бей

С усещането за оловна тежест в гърдите Калуст прочете текста три пъти, като от време на време поглеждаше към госта си, все едно търсеше потвърждение за написаното. Сетне сгъна листа и се взря в Ихсен бей.

— Били сте в Кайсери?

Събеседникът му кимна.

— Салим бей ме изпрати там веднага след като получи телеграмата ви с местонахождението на сина ви. Уредихме пропуск на името на момчето и без да губя повече време, хванах влака за Кайсери. Но закъснях. Заповедта за депортацията вече бе изпълнена.

— Но… но защо не последвахте арменците? Със сигурност щяхте да ги откриете по пътя извън града.

— Не и арменците — уточни той тихо. — Арменките.

— Арменките ли? Как така?

— Момчетата и мъжете между дванайсет и седемдесет години са били арестувани в седмиците преди депортацията. Доколкото ми е известно, са ги извели извън града и…

Замълча с надеждата, че отказът му да довърши изречението ще е достатъчен, за да покаже какво всъщност се бе случило.

— Но щом са на пътя — настоя Калуст, без да разбере мълчанието или просто отказвайки да проумее колебанието на турчина, — защо не ги последвахте?

Ихсен бей преглътна сухо. Наистина се налагаше да обясни всичко.

— Били са… екзекутирани на края на града. — Прошепна думата екзекутирани, надявайки се събеседникът му да не я чуе. — Депортирали са само жените, старците и децата.

В стаята надвисна тежка тишина. Калуст се взираше в госта си и не искаше да повярва.

— Екзекутирали са мъжете? Наистина са ги убили? Застреляли са ги?

Ихсен бей наведе глава, неспособен да гледа в очите този отчаян баща.

— Опасявам се, че са използвали брадви и кирки…

Тези думи накараха домакина да потрепери, сякаш самият той бе пострадал от тези жестоки хора.

— А… моят Крикор? — попита той, страхувайки се от отговора, както никога през живота си. — И той… и той ли е бил там?

Пратеникът на Салим бей изви устни в знак, че няма отговор на въпроса.

— Не знам — отвърна той. — Питах за него, както сигурно предполагате. Дори поисках сведения лично от кмета на Кайсери, но не откриха нищо. Името на сина ви не присъства в нито един списък.

Предвид обстоятелствата, тези думи донесоха облекчение за Калуст.

— Това не е непременно лош знак…

— Вижте, не искам да ви давам напразни надежди — заяви гостът с внезапно категоричен тон. — Истината е, че арменските мъже са били екзекутирани седмици преди изселването. Няма причина да мислим, че на сина ви му се е разминало. При това положение може да се надяваме на най-добрата развръзка, но… трябва да се подготвим за най-лошото.

В стаята отново настъпи тишина, изпълнена с лоши предчувствия. В главата на Калуст препускаха мисли и предположения, умът му търсеше изход, подобаващо обяснение, което да поддържа все още неугасналата надежда. Щом никой не е видял тялото на сина му, как би могъл да го смята за мъртъв?

— Трудно ми е да повярвам… — проговори той. — Как може да сме сигурни, че наистина… екзекутират депортираните?

— Аз знам, повярвайте ми.

— Но откъде знаете?

Пратеникът на Салим бей отпи глътка от кафето, което Хъмфри им бе сервирал преди минути, печелейки време, през което да реши дали да отнеме и последната надежда на събеседника си. Кой беше той, че да убеждава един баща в смъртта на сина му, щом сам не бе видял тялото? От друга страна, не беше ли негов дълг, предвид обстоятелствата, да му обясни какво всъщност се бе случило там? Как би могъл да му отнеме правото поне да скърби за сина си?

— В този момент, за жалост, избиването на арменци в Османската империя е масово — каза той, взел решение да разкрие цялата истина. В крайна сметка затова бе прекосил половин Европа. — Имам приятели, които работят в Отдела за обществена сигурност, и те ми разказаха как протича всичко. Министерството на вътрешните работи разпраща заповеди за депортация на арменците по различните провинции, които гласят те да получат хуманно отношение. Но това е само формалност, нещо като алиби, ако по-късно някой им поиска обяснение. Истината е, че междувременно структура, наречена Специална организация, праща свои хора да разговарят с управителите и началниците на местната полиция, нареждайки им устно да избиват всички изселени арменци или да оставят четите да свършат тази работа. Доколкото ми е известно, дори има специални участъци от пътя, където извършват екзекуциите.

— И тези заповеди са устни? — учуди се Калуст. — Но те нямат никаква стойност!

— Зависи кой ги издава — поясни Ихсен бей. — Често самият директор на Специалната организация Бахетин Сакир пътува из провинциите, за да даде нарежданията. Друг път това са упълномощени пратеници, обикновено секретари на партията. Който и да е, никой от управителите не поставя под съмнение факта, че заповедите идват от правителството.

— И те ги изпълняват?

— Повечето да, някои — не. Валията на Анкара не прие нарежданията, нито пък тези на Кастамону, Йозгат, Измир, Малатия, Ерзурум и Алепо. Всички те бяха уволнени и заменени от по-съдействащи лица. Кметът на Лидже, който отказа да изпълнява устни заповеди и ги поиска в писмена форма, бе уволнен и изпратен в Диарбекир. Убиха го по време на пътуването.

— Ами турското население? Нищо ли не правят? Нима приемат случващото се?

Ихсен бей отново наведе глава.

— Опасявам се, че е така — прошепна той. — В някои райони турците защитиха арменците, както в Трабзон и Йозгат, но не и на повечето места. Сънародниците ми по-скоро подкрепят изселването и много хора се присъединяват към грабежите и убийствата. — Поклати глава. — Истинска трагедия! Най-лошото е, че в началото окуражаваха арменците да приемат исляма, за да се спасят, а сега не приемат дори това! Искат да ги изтребят до крак! А онези, които им помагат, рискуват живота си. Командирът на Трета армия генерал Камил издаде заповед, според която „мюсюлманин, който подкрепя арменец, ще бъде убит пред собствения си дом, а къщата му ще бъде изгорена“. Ясно е, че това разубеждава повечето хора, които искат да помогнат.

Калуст мълча цяла дълга минута. Мъчеше се да не се разплаче и търсеше сили да запази хладнокръвното си изражение, за да не показва слабост пред никого. Но вече не хранеше големи надежди относно съдбата на сина си. Дали Крикор бе депортиран, или екзекутиран, всичко, което бе чул, му подсказваше, че е твърде вероятно да не го види жив. Трябваше да приеме реалността, колкото и жестока да бе тя.

— Господин Ихсен бей — каза той, като внезапно се изправи и протегна ръка на госта си. — Благодарен съм за всичките ви усилия и че бяхте така любезен да прекосите цяла Европа, за да ми разкажете лично тези тъжни събития.

Пратеникът на Салим бей разбра, че домакинът му не желае нищо друго, освен да остане сам, и стисна подадената му ръка.

— Това бе най-малкото, което можех да направя — отвърна гостът. — Съжалявам, че не донесох добри вести.

Калуст го изпрати до вратата, която вечно бдителният Хъмфри вече бе отворил.

— По-добре лоши вести, отколкото никакви — каза домакинът. — Предпочитам най-суровата истина пред илюзията. Неведението е непоносимо. Така поне знам на какво мога да разчитам.

— Разбира се.

Когато стигнаха до портата, Калуст за последен път стисна ръката на госта си.

— Моля, предайте моите благодарности и сърдечни поздрави на Салим бей.

Хъмфри затвори портата, а домакинът се качи на първия етаж и се затвори в стаята си. Започна да скърби за сина си.