Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (42)

XIII.

Буйните викове на децата, които играеха навън, от време на време прекъсвани от смях и шеговити подвиквания, изведнъж прераснаха във врява, последвана от продължителни аплодисменти и одобрителни възгласи. Тримата Саркисян се въртяха из сутерена на хотел „Парк“. Нунуфар разглеждаше магазина на „Луи Вюитон“, докато синът и съпругът й търсеха свободна маса в ресторант „Шантеклер“.

Като чу ръкоплясканията, Калуст погледна към вратата на хотела, до която имаше двама часовои и френски флаг, и съзря дребната и слаба фигура на осемдесетгодишен старец в тъмен костюм и синя вратовръзка. Носеше цилиндър и на костеливото му лице се мъдреше гъст бял мустак. Беше заобиколен от офицери и висши чиновници.

Арменецът направи знак на Крикор.

— Ето го.

Вниманието на сина му се насочи към мъжете в елегантни костюми и парадни униформи, които минаваха по улицата.

— Кой?

— Петен, кой друг? — отвърна баща му. — Дребничкият, който върви отпред.

Известно време наблюдаваха френския президент, който пресичаше парка под аплодисментите на децата и пред погледите на любопитните зяпачи, за да се шмугне в една църква за службата в единайсет. След като оживлението премина, мъжете Саркисян се настаниха на една маса в „Шантеклер“ и си поръчаха кафе, докато чакаха Нунуфар да обиколи луксозните магазини на хотел „Парк“.

— Как сте, мосю Саркисян?

Калуст се обърна и разпозна мъжа, който го бе заговорил.

— А, мосю Да Силва! — възкликна той. — Познавате ли момчето ми? — Обърна се към сина си. — Крикор, това е мосю Мануел Нунеш да Силва — секретар на португалската легация и мой добър приятел тук, във Виши.

Крикор стана, за да стисне ръката на новодошлия и да му направи място на масата.

— Хареса ли ви виното, което ви подарих онзи ден? — попита португалецът, щом се настани. — Леко ли ви се стори?

— А, великолепно! Великолепно! — възкликна арменецът и устата му се напълни със слюнка при спомена за чудесната напитка, която бе опитал миналата вечер. Наведе се към събеседника си: — Можете ли да ми намерите още? Моята Нунуфар също обожава вашето вино „Порто“ и за жалост, бутилката вече е на привършване…

— Разбира се, мосю Саркисян. Дипломатическата поща пристига тази седмица от Лисабон с още няколко бутилки за избата ми. С удоволствие ще ви отстъпя една.

— Чудесно.

Келнерът донесе кафетата. Тогава се появиха още трима костюмирани мъже, които Калуст представи на сина си — двама висши френски чиновници, негови съседи в хотел „Мажестик“, и един испански дипломат. Те също се присъединиха и така на масата вече имаше шестима души.

— Значи, идвате от Лондон? — попита единият от французите, дебел мъж на име Вала. — Как са нещата в Англия?

— Засега всичко е наред — отвърна Крикор. — Германците се забавляват да ни бомбардират, но нашите спитфайъри им отвръщат подобаващо. Девизът ни е Keep smiling, we can take it (Не спирай да се усмихваш, ще се справим).

Вала махна с ръка.

— Глупости! — заяви той. — Англия е разгромена и веднъж завинаги трябва да го признае! Войната свърши и е време англичаните да спрат да се излагат!

— Приличат на Дон Кихот — подхвърли испанецът. — Вместо да се примирят със случващото се, те се борят срещу вятърни мелници. Човече, дръжте се като мъже и признайте, че загубихте.

— Parbleu^[1], защо продължават да воюват? — попита другият французин. — Време е да свалят оръжието. — Махна с ръка наоколо. — Този инат усложнява живота на всички ни. За бога, нима не разбирате, че Англия е на колене?

Крикор невъзмутимо отпи от кафето си. Остави димящата чашка на масата и предизвикателно изгледа мъжете, които се взираха в него.

— Ако Англия е разгромена, драги приятели, никой още не ни е казал — отбеляза иронично той. — Вярвате или не, ние ще устоим!

 

 

Във Франция, и особено във Виши, всички вярваха, че британската съпротива е безсмислена. Това убеждение се споделяше във всички разговори и смущаваше двамата Саркисян. Благодарение на майка си Крикор успя да отседне в препълнения хотел „Амбасадор“, където живееха повечето членове на дипломатическия корпус в града, и постоянно трябваше да слуша коментари по свой адрес, тъй като го познаваха като „мъжа от Лондон“.

Освен това често посещаваше хотел „Мажестик“, където се помещаваше седалището на правителството на маршал Петен и където родителите му бяха успели да отседнат, което им струваше цяло състояние, заедно с готвача, иконома, масажиста, шофьора, техните съпруги и дори мадам Дюпре. Но и там разговорите протичаха по един и същи начин: английският инат отлагаше неизбежното поражение.

Изключение правеха американският посланик и канадският съветник по търговските въпроси. Адмирал Лийхи, представител на Съединените щати към правителството във Виши, толкова симпатизираше на британците, че всеки ден слагаше радиото на прозореца на кабинета си и го нагласяше на честотата на френската BBC, която бе забранена от правителството на маршал Петен.

— Скандално! — възмущаваха се френските чиновници, които го чуваха. — Това е провокация!

Разтревожен за физическото и психическото си здраве в такива смутни времена, Калуст държеше да се върне към обичайните си и не особено християнски процедури за подмладяване. В крайна сметка, както често повтаряше, той вече гонеше седемдесет и една и бе пълен с енергия, тъй като навиците му даваха резултат. Мадам Дюпре продължаваше да организира живота му, и по-специално нещата около терапията. Ролята на belle de jour във Виши се изпълняваше от изкусителна мургава дама, която арменският мултимилионер бе срещнал още първата седмица на масата за блекджек в „Гранд Казино“, и както винаги, мадам Дюпре бе успяла да я наеме, да я подготви и да я настани в хотел „Алжери“.

Разбира се, „Алжери“ не се нравеше много на Калуст, тъй като там се помещаваше Commissariat general aux questions juives^[2] — организация, създадена от Петен, която да се погрижи за „еврейската измет“. Радиото често гърмеше по коридорите на хотела, но не за да предава BBC като това на американския посланик, а за да заглуши виковете на измъчваните евреи. Освен това всеки път, когато се оплакваше на мадам Дюпре от лошата слава на хотела, слуховете за мъченията и адския шум на радиото, за да й намекне, че трябва да премести съблазнителната мургавелка, Калуст слушаше едно и също.

— Къде искате да отидете? — питаше го тя с характерния си прагматизъм. — В хотел „Дю Лак“, където живее маршал Петен? В хотел „Дьо ла Пе“, където е седалището на Министерството на информацията и пропагандата? Или в хотел „Амбасадор“ при сина ви и целия дипломатически корпус? Нима намирате тези места за особено подходящи?

— Ами…

— Неудобството от лошата слава на „Алжери“ е предимство — напомняше му тя. — Вярно е, че хората го избягват, но ми се струва, че това е добре за вашите… терапевтични процедури, защото мястото е дискретно, нали?

Безспорно. Въпреки възраженията и отвращението му от хотел „Алжери“, арменецът накрая отстъпи. Пиленцето му остана в същото гнездо.

 

 

Улицата бе пуста, задрямала в ленивата следобедна светлина, и върху тихия квартал се бе спуснал тънък воал сива мъгла. След като запали пура и се увери, че не са го проследили, Крикор напусна сянката на ореха и се плъзна до сградата от другата страна на тротоара. На табелата на вратата пишеше „Кафе дю Маре“.

— Здравейте! — поздрави той, щом прекрачи прага и се приближи до тезгяха. — Арман тук ли е?

Мъжът с престилка от другата страна на бара миеше чаши.

— Кой се интересува?

— Един от тримата мускетари.

Като чу паролата, келнерът вдигна поглед и се взря в непознатия клиент.

— Д’Артанян не е тук в момента. — Името на героя на Александър Дюма беше втората парола. — Седнете в ъгъла — нареди той, посочвайки най-закътаното място в кафенето. — След малко ще дойде.

Беше сумрачно и наблизо имаше някаква врата, която вероятно водеше към градината. Крикор се настани там и започна да записва всичко, което бе видял до момента в така наречената Френска свободна зона. Положението в страната му се струваше тежко, много по-различно от безгрижния живот преди. Много хора се бяха преместили заради войната, а режимът на горивата възпрепятстваше транспорта. Като хора от петролния бизнес, Саркисян имаха лесен достъп до бензин и бяха станали популярни сред дипломатическия корпус, тъй като от време на време снабдяваха с ценното гориво видните членове на чуждестранната общност. Благодарение на заможния си баща Крикор бе прекарал спокойна седмица в града и едва днес, сигурен, че никой не го подозира, бе решил да завърши мисията, за която Чичо го бе вербувал в „Блечли Парк“.

— Мен ли търсите?

Въпросът завари Крикор неподготвен. Подскочи стреснато на стола и объркано погледна човека, който го бе заговорил.

— Арман?

— Наричайте ме Д’Артанян — отвърна французинът. — Кой сте вие?

Крикор се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша. Като изключим стареца с насълзени очи, който отпиваше от чаша червено вино на бара, заведението бе пусто.

— Един от тримата мускетари — каза той, повтаряйки паролата. — Имам инструкции за вас.

Преди да седне при посетителя, французинът също внимателно огледа кафенето.

— Как е Чичо! Деформираният му крак от детски паралич още ли му създава проблеми?

Въпросът изплаши Крикор. Дали не бе сбъркал човека?

— Крак ли? — учуди се той? — Доколкото знам, Чичо няма детски паралич.

Арман се отпусна и унило се усмихна.

— Исках да проверя дали наистина го познавате — обясни той. — Е, какви са инструкциите?

— Става дума за свалените над Франция пилоти от Кралските военновъздушни сили — обясни Крикор. — Трябва да ги транспортираме до испанската граница и Чичо смята, че вие можете да го уредите.

— Той знае възможностите ми. — Потърка палеца и показалеца в недвусмислен жест. — Колко ще платите?

— Четирийсет лири за офицер и двайсет за войник. Няма твърда сума, всичко зависи от резултатите. Съгласен ли сте?

— Може би. — Французинът свъси вежди, обмисляйки подробностите. — Как ще ми изпратите парите?

— Няма да ги изпращаме. Ще открием сметка в Англия, в която ще внесем дължимото. Когато войната свърши, ще си имате тлъста сума в банката. Как ви се струва?

— Ще има ли английски орден за мен след войната?

Крикор не бе подготвен за въпроса, но реагира светкавично.

— Разбира се!

С преднамерено бавен жест французинът извади пакет „Житан“ от джоба си и замислено запали цигара.

Синкав облак дим обгърна бледото му лице и се изви нагоре в гъвкав танц.

— D’accord.^[3]

Крикор облекчено въздъхна. Мисията му бе успешна.

— Много добре! — възкликна той. Отпи от бирата си и остави халбата, защото трябваше да уточни още някои детайли. — Къде ще могат да ви намерят мъжете?

— В Перпинян. На улица „Прад“ има голям гараж на „Ситроен“. Да ме потърсят там.

Останаха още десет минути, за да уточнят подробностите. Сетне се сбогуваха и Крикор изхвърча на улицата, боеше се да не го арестуват жандармите. Но пред „Кафе дю Маре“ не се мяркаше жива душа; чуваше се само силният вятър, който завихряше сухите листа под орехите и ги издигаше нагоре към дърветата, сякаш за да ги върне към живот.

Всичко изглеждаше спокойно. Опитвайки се да се овладее, Крикор оправи шапката си, за да го пази от вятъра, пъхна ръце в джобовете и с бърза крачка се отправи към хотел „Мажестик“.

Крикор влезе в хотела, където бяха отседнали родителите му и хората от правителството на маршал Петен, и спря във фоайето, за да види колко е часът. На стената зад рецепцията имаше часовник, но той не го виждаше добре от мястото си. Затова заотстъпва назад, но спря, когато усети, че е настъпил нещо.

— Ох!

Обърна се и разбра, че е премазал нечий крак. Беше на човек с униформа Feldgrau^[4]. Германец. Дори по-лошо; мъжът носеше офицерска шапка и широки бричове, а черните му високи ботуши блестяха от чистота.

— Oh, sorry! — заекна Крикор на английски, като се мъчеше да овладее надигащата се паника. — Без да искам…

Германският офицер подскачаше на един крак из фоайето с изписана по лицето болка.

— Американец ли сте? — попита той на гърлен френски, щом се съвзе, но очевидно още го болеше. — Няма проблем, стана случайно. Случва се.

Униформеният докосна шапката си, за да се сбогува, и се отдалечи, накуцвайки, заедно с хората си. Пребледнял от страх и с лудешки препускащо сърце, Крикор се отправи към железния асансьор и бързо се вмъкна вътре. Кабината се разтърси и започна бавно да се издига нагоре; вътре бяха само арменецът и още един пътник.

— Знаете ли кого настъпихте току-що? — попита онзи, очевидно французин от администрацията на Петен. — Имате ли представа?

— Ами… някакъв германски офицер.

Французинът поглади рунтавия си мустак.

— Не кого да е, а самия генерал-фелдмаршал Браухич^[5], действащ главнокомандващ на германската армия — обясни той. — Спаси ви само фактът, че ви взе за американец. Германците не искат проблеми с янките.

Арменецът слезе на втория етаж и бързо се отправи към апартамента на баща си. Животът на таен агент ще ме довърши, помисли си той. Вече беше стар за такива неща! В „Блечли Парк“ Чичо го бе посъветвал да не се набива на очи. А какво направи той? Настъпи точно един от висшите германски командири! Та това бе истинска катастрофа!

На излизане от асансьора чу викове от другия край на коридора и разбра, че идват от апартамента на баща му. Поколеба се. Какво ставаше, по дяволите? Кой се дереше така? Вслуша се и осъзна, че собственият му баща крещеше неистово. Защо? Да не би да го измъчваха? Дали германците бяха започнали да го тормозят?

Блъсна силно вратата.

Изплашен от шума, Крикор бе хукнал по коридора и бе спрял пред апартамента. Чу приближаващи се стъпки от другата страна на вратата, метално тракане в ключалката и след миг някой отвори. Видя майка си пребледняла и с разтревожен поглед.

— Ах, баща ти е обладан от тъмни сили! — извика тя, щом съзря сина си. — Казвам ти, обладан е!

— Какво става?

Нунуфар му махна с ръка да влезе.

— Преди половин час получи писмо. Прочете го и направо побесня. Не е млъкнал оттогава. Боже, сякаш дяволът се е вселил в него!

Крясъците продължаваха. Влязоха в хола и Крикор завари баща си до прозореца с почервеняло от гняв лице да размахва свитите си от яд и обида юмруци. От ъгълчето на устата му излизаше пяна.

— Престъпници! — крещеше той. — Как можаха да ми го причинят? Точно на мен, който направих всичко за тях! Мошеници! Мръсна сган! Така ли ми се отплащат? За какъв ме мислят? Крадци! Свине!

— Какво има, татко?

Калуст млъкна за момент и се обърна към сина си със святкащи от ярост очи.

— Разбра ли какво ми сториха онези подлеци? — попита той. — Разбра ли как ми се отблагодариха за всички услуги, които съм им правил?

— За какво говорите?

Баща му взе смачкан лист хартия и го вдигна във въздуха като трофей.

— Ето за това! За това безсрамно писмо, което ми пратиха! Погледни! Погледни, моля ти се!

Калуст грубо протегна ръка и синът му взе писмото. Беше смачкано и дори разкъсано на места — очевидно от гневния му баща. Крикор се приближи до прозореца, за да го прочете.

В горната част се виждаха британският лъв и логото на Външно министерство. Крикор разпозна подписа.

— От сър Филип Блейк е.

— Съдържанието е по-важно — побърза да уточни баща му. — Чети, чети да видиш какво са решили тези говеда!

Крикор прочисти гърлото си.

— Драги приятелю — започна той, — със съжаление ви съобщавам, че вашият петпроцентов дял от Турската петролна компания и съответните акции от Френската петролна компания вече се считат за вражеска собственост.

Вдигна объркано поглед, сякаш търсеше обяснение от баща си какво означаваха тези думи.

— Чети по-нататък!

Отново зачете писмото от сър Филип Блейк.

— Вие също сте обявен за наш враг. Вследствие на това британският попечител на вражеска собственост нареди конфискация на вашите акции. Не мога да не ви кажа колко съжалявам и колко се борих с всички сили, задействах всички връзки, за да попреча на тази…

— Видя ли? — прекъсна го Калуст. — Видя ли? Тези престъпници, тези… некадърници са ме обявили за враг! Мен, който цял живот помагам на Англия! Мен, който им поднесох на тепсия цяло състояние! Дължат ми толкова много! А сега ме третират като измет, сякаш съм ги предал, сякаш…

— Успокойте се, татко — прекъсна го Крикор. — Защо се изненадвате? Подобно нещо можеше да се очаква…

Калуст го погледна слисано, не вярвайки на ушите си.

— Да се очаква ли? Очаквал си Англия да ме обяви за враг? Но що… що за глупости? Какво намекваш?

Синът му махна с ръка към прозореца по посока на Виши, който се простираше докъдето поглед стига.

— Знаете ли къде живеете? Това е Франция на маршал Петен, който трепери от Хитлер. Германците окупираха половината страна, а другата половина е в краката им. Това означава, че вие сте подложен на натиск от страна на врага. При тези условия как може Англия да се държи, все едно нищо не е станало?

— Германците може и да се разхождат тук, но аз съм свободен човек! — отвърна Калуст. — Как може Англия да се съмнява в моя патриотизъм? Как може да ме нарича враг? Освен това използват всичко това като претекст да ме изхвърлят от Турската петролна компания — истинската цел на тази машинация! Не мога да го допусна!

Крикор, който все още държеше писмото, го размаха пред погледа на баща си.

— Това е законна реквизиция — обясни той. — Не видяхте ли какво е написал тук сър Филип? Англия е била длъжна да ви обяви за враг и да конфискува акциите ви, за да ви защити, да предотврати действията, които французите на Петен или германците биха могли да ви заставят да извършите. Независимо дали ви харесва, или не, докато живеете във Виши, сте изложен на вражеско влияние. Но след като акциите ви в Турската петролна компания са конфискувани, вече няма никаква полза от арестуването ви.

— Що за глупости? Като член на иранската дипломатическа мисия, моята безопасност е гарантирана! Ако не беше така, нямаше да съм тук!

— Знам, но англичаните не са сигурни в нищо. Спомнете си, че шахът симпатизира на нацистите…

— Аз ще го спра.

— Смятате ли, че Англия може да разчита на влиянието ви върху шаха? Не забравяйте, че е изключително важно германците да не получат достъп до петрол. Затова са конфискували акциите ви в Турската петролна компания. Трябва да разберете!

— Да разбера ли? Онова, което трябва да разбера, е много просто: Англия ме предаде!

— Англия ви защити — поправи го Крикор. — Какво очаквате от Англия, щом германците ви държат в ръцете си?

Калуст не отговори веднага. Хвърли презрителен поглед към сина си, обърна се рязко и се отправи към спалнята. Спря до вратата и се обърна.

— Слушай, да не би да работиш за Британските тайни служби?

Дойде ред на Крикор да загуби ума и дума, вцепенен от въпроса. Сърцето му заби лудо и пребледня. Нима бе толкова некадърен агент? Как можа баща му да го разкрие така лесно? Къде бе сгрешил? Дали Калуст бе наредил да го проследят до кафенето, в което се бе срещнал с Д’Артанян?

— Аз? Английски агент? — Опита се да се разсмее. — Какво говорите, татко? Как ви хрумна?

— Тогава как ти позволиха да напуснеш страната? Доколкото ми е известно, след началото на войната никой не може да излиза от Англия. — Размаха укорително пръст. — Особено за да дойде във Виши!

— Я, стига! Пуснаха ме, защото баща ми е ирански дипломат! Клатейки глава, за да покаже, че не могат да го излъжат, Калуст сграбчи ръба на вратата и се приготви да сложи край на разговора.

— Няма да стъпя в Англия, докато съм жив! — заяви той, преди силно да затръшне вратата. — Край!