Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (21)

XIX.

Слабото тяло на Крикор бе покрито със синини, но побоят, нанесен му от турците, не бе причинил тежки травми и той беше в пълно съзнание, когато Мариян се върна от изтезанието на войниците. Младата жена се олюляваше, косите й бяха разрошени, а лицето й бе безизразно като в състояние на шок. По ръцете й се виждаше кръв.

— Ах, дъще, дъще… — простена Аршалуис, като я прегърна. — Какво са направили с теб, момичето ми? Какво са ти сторили, боже господи!

Погледът й беше отнесен, но пазеше тихия ужас, сякаш душата й се бе прикрила от тялото, приютявайки се в собствената си черупка, скрита някъде дълбоко в нея. Но майчината нежност и целувки и прегръдките на сестра й разрушиха защитната стена, която Мариян бе издигнала около себе си, и скоро сълзите напираха в черните й очи, отначало съвсем малко, но сетне от устата й се изтръгна тих стон. Тогава сълзите бликнаха безспирно, а риданията се превърнаха в безутешен, мъчителен и отчаян вопъл.

Мариян страдаше.

Виждайки я в това безпомощно състояние, Крикор отиде настрана и мълчаливо заплака. Срамуваше се от себе си, че не бе успял да я защити и бе позволил да й причинят всичко това, именно на нея — радостта за очите му, жената, за която бе готов на всичко, дори на това смъртоносно пътуване, което щеше да погуби всички им. Как само се мразеше заради нещастието на Мариян!

Трите жени Киносян останаха прегърнати дълго време и плакаха неутешимо. Риданията постепенно отстъпиха място на тихо хлипане, прекъсвано от отчаяни стонове и Мариян, която накрая задъхано промълви:

— Беше… ужасно… ужасно! — заекваше тя през сълзи. От устата й капеше слюнка, а очите й бяха подути от плач. — Те… бяха много и го направиха… един след друг. Завързаха ръцете и краката ми и… се редуваха. — Тя се разрида по-силно. — Първо дойде един, после втори, трети…

Говореше така, сякаш с мъка изкарваше всяка дума и така пречистваше тялото си. Самото говорене й помагаше да подреди в съзнанието си ужасните неща, които й бяха сторили, да намери някакъв смисъл, да осъзнае случилото се и поне да се опита да се пребори с обзелото я безумие.

— Няма нищо, дъще, няма нищо… — прошепна майка й в опит да я успокои. — Шшт… Всичко свърши… Свърши.

Но Мариян продължаваше да говори. Имаше нужда да изрази с думи онова, което й се бе случило. Това бе единственият начин, който познаваше, да обясни преживяното, да открие неговото значение, някаква причина, която да го оправдае.

— Бяха десет мъже… или може би петнайсет — каза тя, когато се съвзе от поредния пристъп на плач. — Бяха толкова много, господи. Толкова много… Не спираха. Първо един, после втори, сетне още един, и още един… — Тя замълча, за да си поеме дъх. — Всичко ме болеше… Крещях, плаках, аз… вече не знам… А те… те не спираха. Смееха се и не спираха…

— Стига, стига…

Прекъсван от кратки ридания, разказът на Мариян няколко пъти описа какво е преживяла, повтори подробностите, наблегна на факта, че мъжете са били много, редували са се, без да спират, причинявайки й безкрайно страдание, докато са се заливали от смях, а тя е викала, издрала е гърлото си, докато е останала без глас, и накрая се е предала, превръщайки се в неподвижна кукла в ръцете на своите мъчители.

Легнал наблизо, потресен и засрамен, Крикор имаше чувството, че нямаше да издържи още дълго, обърна се с гръб към другите и запуши ушите си, затвори очи и отново се сви. Думите на Мариян бяха като ножове, които тя забиваше в сърцето му, а от това нямаше по-жестоко наказание; предпочиташе ритниците на турците пред безкрайния й разказ за това какво са й причинили.

Останаха така още час; жените стояха прегърнати, а Крикор се бе свил на земята със запушени уши. Мариян говореше, докато Аршалуис й шепнеше успокоително „няма нищо, всичко свърши, дъще“. Кенариг държеше ръката на сестра си, без да продумва, но сякаш усещаше всичко. Постепенно думите се чуваха все по-рядко, докато накрая всички потънаха в неспокойно мълчание и победени от умората, накрая и четиримата неусетно заспаха.

Вървенето на следващия ден беше особено мъчително и за четиримата. През последните два месеца се бяха хранили само с кисело мляко, хляб и корени от полето, а от четирийсет и осем часа не бяха слагали нищо в уста. Състоянието им се влошаваше, както се бе случило и с други изселници от кервана.

Коремът на Аршалуис вече бе много голям на фона на крехкото й тяло и затрудняваше ходенето й. А Кенариг беше толкова слабичка, че крачетата й приличаха на две клечки, които всеки момент ще се счупят; влачеше се по шосето с надеждата някой да я поноси на гърба си — нещо, което никой вече не можеше да й предложи.

Най-зле бяха Мариян и Крикор. Момичето изпитваше остра болка между краката, която й пречеше да върви, а тялото на нейния възлюбен бе толкова смазано от побоя, че едва стъпваше. Движеха се на разстояние един от друг, сякаш след случилото се предишната нощ помежду им се бе издигнала невидима стена. Момичето вървеше напред. Крикор се влачеше подире й и копнееше да я настигне, да говори с нея, да й шепне утешителни думи, но не можеше да се отърси от срама. Какво би могъл да й каже? Да се преструва, че нищо не е станало? Или да я засипе с въпроси за случилото се? От какво се нуждаеше тя, което той можеше да й даде? Какво би могъл да направи? Можеше ли да я погледне в очите?

Изселниците изпитваха постоянна жажда и слабост. Войниците ги караха да плащат за водата, колкото и мръсна да беше, и Крикор вече бе виждал изнемощели арменки със съсухрени тела да умират от жажда по пътя само защото вече нямаха пари дори за една чаша.

При все това през този ден съзнанието на Крикор не мислеше за вода, както обикновено се случваше. Не и през този ден. В ума му се въртяха картините и емоциите около събитията през изминалата нощ. Колкото и да се опитваше да мисли за друго, в съзнанието му все изникваше образът на Мариян, как войниците се възползват от нея, как чакат на опашка за тялото й, сякаш не бе нищо повече от средство за забавление. Тази мисъл го бе обсебила до такава степен, че той се съмняваше дали някога ще може да погледне Мариян без спомена за оскверненото й тяло и онова, което бе оставил на въображението си.

В ранния следобед Мариян започна да изостава, докато накрая се изравни с Крикор. Сетне поднови нормалната си крачка, поддържайки неговото темпо, с което даде да се разбере, че иска да върви с него.

— Не ме ли обичаш вече?

Мариян изрече тези думи, докато гледаше право напред някъде далеч по пътя; изстреля въпроса набързо, сякаш бе заседнал в гърлото й отдавна и едва сега бе успяла да го изрече.

Тогава Крикор за първи път се взря в нея и усети непреодолимо желание да я прегърне, да я целуне и да й каже, че я обича. Само че моментът не беше подходящ. Не и сега, не и на това място, пред всички онези хора. Възпитанието му не го позволяваше.

— Как можа да го кажеш?

Тя сведе поглед.

— Защото… защото вече не съм… девствена — прошепна тя, като преглъщаше сълзите си. — Мъжете искат жените им да са чисти до деня на сватбата, а аз вече съм… покварена.

Разговорът ставаше много личен и Крикор отмести поглед към пътя, прекалено притеснен, за да я гледа в очите. За първи път разговаряха открито за връзката си и за брак. До този момент всичко се изчерпваше с погледи, усмивки и неизказани думи.

— Не и за мен — каза младежът. — Душата ти не е съгрешила. Нито пък… тялото ти. За мен ти си оставаш чиста.

— Много мъже вече не биха ме искали.

Това бе истина и Крикор го знаеше. Хората от провинцията бяха консервативни и почтен мъж не би се оженил за обезчестена жена, от която се е възползвала цяла войнишка рота. Но той не беше провинциалист. Бе роден в Константинопол и израснал в Лондон, бе прекарвал ваканциите си в Париж и бе учил в Бон. Това го правеше гражданин на света. Как би могъл да споделя остарели провинциални схващания?

Той се усмихна тъжно, приближи се до нея и леко я побутна с рамо в неочаквано шеговит жест.

— Аз съм различен.

Същата нощ войниците се върнаха и отново отведоха Мариян. Този път нямаше борба, нито писъци. Чуваше се само веселият смях на турците и отчаяните вопли на Аршалуис и Кенариг, които молеха за милост, мълчанието на засрамения Крикор и безмълвното примирение на жертвата, която се отправи към своята голгота, без да се обръща назад. Вървеше с пречупена воля, сякаш предадена на неизбежното, и желаеше само всичко да приключи по-бързо.

Следващите два часа бяха ужасни. Тримата седяха смълчани в своето кътче от лагера, вглъбени в собственото си нещастие, докато слушаха далечния смях на войниците, които се забавляваха с Мариян. Нощта, спуснала се над полето, бе безлунна, тъмна като в рог, виждаха се само трепкащите отблясъци на огъня до палатката на турските пазачи, откъдето долиташе шумът от оргията. Избягваха да поглеждат натам, сякаш светлината щеше да ги изгори.

По едно време, когато шумът малко поутихна, Крикор все пак не се сдържа и предпазливо хвърли поглед към палатката, надявайки се, че всичко вече е свършило. Съзря високите танцуващи пламъци, осветяващи стените на палатката, и различи силуетите на мъжете, събрани около една маса, върху която лежеше жена. Приличаха на плъхове, надушили храна. Зърна всичко това само за миг и веднага извърна глава, но тази секунда бе достатъчна, за да запечата завинаги в съзнанието му, като с нагорещено желязо, вечната дамга на тази сцена, на която му се щеше никога да не бе ставал свидетел.

— Пресвета Дево! — прошепна той, усещайки как се задушава от гняв, безсилие и срам, като не спираше да се кръсти. — Бог да ни е на помощ!

Крясъците от оргията се засилиха, чуваха се викове, въздишки, смях и стонове, докато накрая утихнаха и най-сетне задоволени, мъжете един по един напускаха палатката, а смехът им заглъхваше в нощта.

По някое време от мрака внезапно изплува Мариян. Момичето се върна при семейството си с несигурни крачки, бледо лице и разрошена коса, обезумяла, с треперещи ръце и отсъстващ поглед. Хвърли шепа бадеми и две ябълки към сестра си, подаръци от насилниците, и безпомощно се свлече на земята като захвърлена кукла на конци.

— Мариян!

Майка й пропълзя до нея, за да я прегърне, но момичето я отблъсна и се сви безмълвно, обръщайки гръб на Крикор и семейството си, с вперени в непрогледния мрак очи и тяло, което се тресеше в конвулсии.

Чуваше се единствено тихото хлипане на майка й от дълбоката болка, за която нямаше лек.

— Ах, дъще… Мила моя дъще… — проплака Аршалуис. — Какво са ти сторили, господи! Какво са ти сторили? Как е възможно…

За всички бе ясно, че случилото се предишната вечер не беше еднократен акт, както наивно си бяха помислили и надявали, а само началото на едно мъчително ежедневие, чийто край щеше да настъпи със смъртта на Мариян, причинена по възможно най-гнусния начин.