Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (32)

III.

Гостоприемната и топла атмосфера в ресторант „Фарамунд“ с жълтеникавата светлина на лампите и шарещите по пода сенки го обгърна приятно, когато влезе вътре с мокрия си чадър. Във въздуха, сред тихите разговори, се носеше миризма на задушено месо и пържени гъби. След кратка разходка в дъжда из „Халите“ Калуст с облекчение се приюти в ресторанта, където бе резервирал маса за вечеря. Подаде шлифера си на гардеробиера и заоглежда масите, докато разпозна мъжа в ъгъла, който се изправи и му протегна ръка за поздрав.

— Голям обрат в петролния бизнес, а? — отбеляза Емануел Нобел, когато и двамата седнаха. — Невероятно е как войната промени всичко.

Докато наблюдаваше събеседника си, арменецът искрено се изненада от промените, които бяха настъпили у него, откакто се бяха срещнали в Баку преди много години. Издълженото лице и високото чело си бяха същите, но косата и брадата му бяха посивели, а кожата му вече не бе толкова свежа. Дали и самият Калуст бе толкова остарял? Не че Емануел изглеждаше зле, не. Всъщност изглеждаше жизнен и енергичен, с живи и умни очи и очарователна усмивка. Но времето бе оставило своите незаличими следи по лицето му и бе отслабило тялото му. Арменецът не спираше да се пита дали шведът също смята, че мъжът насреща му се е състарил. Навярно беше така, макар дълбоко в себе си Калуст да смяташе, че никак не се е променил.

— В живота — отбеляза той с лека тъга — всичко се променя, драги ми Нобел.

— Прав сте, и то невинаги към по-лошо — съгласи се Емануел. — Например вие. Свалям ви шапка. Начинът, по който съживихте Турската петролна компания след войната, бе наистина забележителен! Забележителен, казвам ви. — Той постави салфетката върху коленете си и се наведе към събеседника си. — Как го направихте?

Калуст сведе поглед с привидна скромност.

— О, не беше кой знае какво. Просто съобразих нечии интереси и накарах всички да повярват, че е по-добре да си сътрудничим, отколкото да се унищожаваме взаимно. Постигнах го с известна артистичност, за да успокоя петролните компании и да ги накарам да работят за обща кауза. Виждате ли, просто е.

Отбеляза последното с ироничен тон, което искрено разсмя Емануел.

— Подобно нещо може да е всичко друго, но не и просто — възкликна той. — Успяхте да вкарате Франция в Турската петролна компания за сметка на германските акции, както и американския конгломерат, отнемайки акции от „Англо-Персиян“. Вие стоите зад споразумението от Сан Ремо, с което се разпределиха петролните интереси след войната. На всичко отгоре запазихте непокътнат петпроцентовия си дял. А ето и черешката на тортата — убедихте тези акули да приемат клаузата за сътрудничество и споделяне на новооткрити петролни залежи. Отлична работа!

— Наистина не беше чак толкова необикновено… — настоя домакинът. — Освен това тази клауза защитава интересите на всички страни, прав ли съм?

— Не било необикновено! — скандализирано възкликна шведът. — Не се правете на скромен, драги! Много добре знаете, че последното, за което мислят петролните компании, е как да съдействат на конкуренцията! Всяка една иска да унищожи останалите и прави всичко възможно, за да го постигне. Истинско постижение е, че сте ги убедили да подпишат клауза, която ги задължава да споделят с останалите всяко открито от тях находище на територията на Османската империя, и това може да разбере само човек, работещ в тези среди.

— Вече няма Османска империя — поправи го Калуст. — Сега се нарича Турция.

— Както и да е. Тук важна е Месопотамия, нали така?

— Не сте в крак с времето, драги Нобел. Месопотамия също има ново име. Сега там е държавата Ирак, която наскоро стана независима.

Емануел Нобел сви рамене.

— Знам, но още не съм свикнал с новите имена, какво да направя? — Изпъна салфетката върху коленете си. — Но всички вие сте изправени пред един неприятен проблем, не мислите ли? За чия територия Турската петролна компания притежава право на експлоатация — за Турция или Месопо… ъ, Ирак?

— Концесията, която уговорихме с великия везир през 1914-а, е за всички територии, принадлежали на Османската империя — обясни Калуст. — Вярно е, че след войната нещата са различни. Но концесията си остава същата. Тъй като тя касае османските територии, това непременно включва Турция и… Ирак, разбира се. — Арменецът заговори по-тихо. — Освен това предполагаме, че по-големите залежи, в случай че съществуват, се намират в бивша Месопотамия, и сделката би била безсмислена, ако не включва Ирак.

— Да, но новото правителство на Ирак трябва да даде съгласието си. Те потвърдиха ли концесията?

Калуст поглади безупречно оформения си мустак и кимна.

— Току-що го направиха. — Повдигна вежди. — Разбира се, чак след като изплатих четирийсет хиляди лири стерлинги на крал Фейсал.

Нобел не се изненада. Добре знаеше как се сключват подобни сделки.

— Ах, ясно — рече той с разбираща усмивка. — Значи, остава само да открием петрол, нали?

Двамата мъже продължиха да обсъждат промените около петролния сектор, и по-специално последствията от болшевишката революция, разпадането на Османската империя след Световната война, участието на французите и американците в Турската петролна компания, в която Калуст, „Англо-Персиян“ и „Роял Дъч Шел“ също имаха дялове. Двамата се увлякоха в разговор по темата, но по време на десерта арменецът реши, че е време да повдигне въпроса, заради който бе поканил шведския магнат на вечеря.

— Онзи ден се запознах с човек, който се представя като генерал Хан — главнокомандващ на хусарски отряд по царско време — разказа той. — Познавате ли го?

Емануел се усмихна.

— Генерал Хан ли? Че как иначе. Всички са чували за него заради жена му… Как й беше името?

— Слава.

— Точно така — Слава! — възкликна той със замечтано изражение и лека носталгия в очите. — Господи, каква жена! Дори да претърсим степите от край до край, няма да намерим по-чувствено същество от нея. Наричахме я Динамита — толкова пламенно беше това момиче! Когато влизаше някъде, всички мъже се обръщаха да я видят. Мнозина въздишаха по нея, ех, тази Слава! — Нобел отново се съсредоточи върху разговора. — И вие ли я срещнахте?

— Ами да… Тя е тук, в Париж.

— Наистина ли?

— Със съпруга си.

— Все още ли е толкова красива?

— Истинска принцеса — потвърди Калуст и очите му заблестяха. — Но разкажете ми за него. Какъв е този тип?

— Всички в Русия познават генерал Хан заради жена му. Изглежда, че произхожда от персийско семейство с кралско потекло. Разправят, че тя направо омагьосала генерала, когато се запознали в Царицин, и той пръснал цяло състояние по нея. Това, изглежда, й било достатъчно, за да се влюби — добави развеселено той. — След известно време двамата се оженили.

Арменецът се заигра с вилицата си, докато обмисляше сведенията, които току-що бе получил. Още в „Балалайка“ бе усетил, че Слава обича лукса и това всъщност бе в негова полза. Онова, което не му харесваше, бе подигравателният тон на приятеля му. Затова реши да насочи разговора към темата, която всъщност го бе довела в ресторанта.

— Смятате ли за възможно генерал Хан, който е служил на царя, да прави бизнес с болшевиките?

Емануел Нобел се усмихна.

— Генерал Хан винаги е бил съобразителен и прагматичен мъж. Персийският търговски нюх е в кръвта му, дума да няма. Така че това не ме изненадва. — Той вдигна вежди, сякаш внезапно си бе спомнил нещо. — Освен това чух, че болшевиките поддържат връзка с някои изгнаници от стария режим за сделки от взаимен интерес. — Шведът настойчиво се вгледа в събеседника си. — Защо? Да не би генералът да ви е предложил някаква сделка?

Арменецът се поколеба дали да разкрие тайната. От една страна, обикновено не обсъждаше тези въпроси с всекиго, но в случая сделката не представляваше интерес за шведския магнат.

— Да, предложи да ми продаде произведения на изкуството и антики, като самият той е посредник между купувача и болшевиките — призна накрая той, без да навлиза в подробности. — Трябва да разбера дали казва истината, или блъфира.

— Генерал Хан е амбициозен и има претенции към персийския трон. На ваше място щях да се отнасям с уважение към него. Не се знае докъде може да стигне.

— Добре, но наистина ли е представител на болшевиките?

Емануел се облегна на стола си и се замисли за момент. След малко бръкна във вътрешния джоб на фрака си и извади малък бележник с адреси.

— Мъжът, който представлява съветските интереси в Париж, се казва Сергей Иванов — каза той, посочвайки съответните записки, надраскани в тефтерчето. — Представител е на „Антиквариат“ — руска организация, която търгува с антики в Париж. Това е адресът му. Предлагам ви първо да говорите с него.

 

 

Мъжът, препоръчан от Емануел Нобел, бе млад, с втренчен, дори фанатичен поглед. Взираше се неодобрително в Калуст, очевидно подразнен от елегантния костюм „Уелски принц“ на „Севил Роу“, който арменецът носеше. Срещнаха се в едно кафене на „Шанз-Елизе“, където Иванов си поръча само вода.

— Истинският социалист живее скромно — заяви той и погледна с неприязън към кроасана и билковия чай, поръчани от събеседника му. — Луксът е гнусна храчка, която капиталистът плюе по пролетариата.

При тази забележка Калуст повдигна вежди, но реши, че е по-разумно да не коментира; той бе добър предприемач и знаеше, че не трябва да ядосва другата страна. А и така опознаваше по-добре руснака. Поведението и думите му разкриваха агресивен и тесногръд социалист — нещо, от което арменецът можеше да се възползва.

— Революцията струва пари — каза многозначително той, като използваше присъщите на болшевиките хитрост и начин на изразяване. — Оказва се, че вашето Политбюро използва парите от колекциите на произведения на изкуството на буржоазията, за да финансира борбата на пролетариата. — Взря се в руснака. — Или може би греша?

Иванов мрачно се огледа наоколо и въздъхна.

— Не, за жалост — призна той с някаква горчивина в гласа си, която бързо се превърна в злоба. — Наясно сме, че алчните капиталисти са хвърлили око на богатствата ни. Буржоазното изкуство е част от тях. Разбира се, ние предпочитаме да го запазим при нас възможно най-дълго, за да не удовлетворяваме желанието на империалистите да сложат ръка на онова, което е наше, но трябва да приемем нещата такива, каквито са. Работническата класа и земеделците изнемогват, средствата им са изразходвани от години небрежно отношение и безсрамна и жестока експлоатация от страна на царя и неговите лакеи. Ето защо трябва да направим някои компромиси. Народът ни е готов на всичко, за да подкрепи огромните ни усилия да задоволим най-належащите нужди на пролетариата, да подсигурим справедливите цели на Октомврийската революция и да продължим борбата срещу реакционерите и тираничните империалисти.

Руснакът замълча, сякаш му бе нужно физическо усилие, за да продължи мисълта си. Калуст разбра, че изразът „алчни капиталисти“ се отнася и до него самия, но реши да не обръща внимание на обидата. Най-важно бе да се убеди, че ще има възможност за бизнес с този човек.

— Значи, казвате, че руските художествени творби всъщност… се продават?

Арменецът затаи дъх в очакване на отговора и видя как Иванов се загледа встрани, обмисляйки неудобството, което въпросът провокираше.

— Не мога да се произнеса по този въпрос.

Като чу това, сърцето на Калуст подскочи. Интересно, но този отговор всъщност не бе отрицателен. Това си бе чисто измъкване и като такова представляваше един вид потвърждение. Колкото и невероятно да бе, великите творби от руските музеи наистина се продаваха. Въпреки обзелото го вълнение Калуст остана сериозен като играч на покер, който прикриваше хода си в най-решителния момент.

— А кой може да го направи?

Руснакът махна неопределено с ръка.

— Имаме хора, които се занимават с тези неща — отвърна лаконично той. — Да кажем, че има установени канали.

Двамата се умълчаха за кратко. Калуст зачака Иванов да каже още нещо, но руснакът стисна устни и арменецът разбра, че трябва да действа предпазливо.

— За генерал Хан ли говорите?

Иванов се взря в него с видимо неудобство и кимна леко.

— Ангажирахме нашите посредници — лакеи на стария режим, с връзки в капиталистическия свят, да организират специална разпродажба — обясни той, произнасяйки думите „стар режим“ и „капиталистически свят“, сякаш плюеше по земята. — Нещо като международен аукцион.

Арменецът зяпна от изумление.

— Аукцион ли?

Руснакът изглеждаше засрамен и отново сведе поглед.

— Нареждания от Москва.

— Но… но това е лудост! Не разбирате ли каква репутация ще създаде това на болшевишкия режим? Вече си представям заглавията по западните вестници! — Махна с ръка във въздуха, сякаш разгръщаше въображаем „Таймс“ или „Фигаро“. — „Руското културно наследство е разграбено!“ или „Болшевиките продават националното богатство!“, или „Комунистите продават руската душа на капиталистите!“. — Той отново се взря в събеседника си. — Ами ако някакъв американски милионер купи най-ценните експонати и тръгне да ги показва наляво и надясно и разправя, че ги е спасил от лапите на болшевиките? Разбирате ли колко нелепо е това?

Иванов не вдигна поглед, сякаш въображаемите заглавия го унизяваха.

— Знам, знам… Ужасно е! Но… какво друго да сторим? Нуждаем се от средства, за да възстановим страната си и да подкрепим справедливата кауза на революцията. Нужни са жертви! Какво друго ни остава?

Това, изглежда, измъчваше руснака, разкъсван между дълга да се подчини на заповедите отгоре и нежеланието да организира продажбата на културното наследство на Русия. Калуст си помисли, че същата дилема навярно потиска и самите управляващи, дали тези разпореждания. Те вероятно напълно съзнаваха каква представа ще създадат за себе си, когато аукционът се обяви публично. Като обмисли въпроса от всички страни, внезапно му хрумна идея. Очите му заблестяха от вълнение при фантастичната възможност, която се оформяше в съзнанието му.

— Първото, което ще ви посъветвам, е да не продавате художествените колекции — започна той. — Изкуството е душата на един народ и ако го продадете, то значи, търгувате със собствената си душа. Не го правете.

— Страхувам се, че времената са такива…

— Тогава обявете на търг само творби от второстепенно значение — предложи Калуст. Гласът му бе тих, но напрегнат и той едва сдържаше вълнението си. — По този начин няма да привлечете толкова внимание.

Предложението учуди Иванов.

— Второстепенни ли? Но те… не са скъпи.

Калуст настойчиво се взря в него, давайки му да разбере, че съществената част от предложението му тепърва предстои.

— Продайте директно на мен най-ценните си произведения на изкуството — добави той, нанасяйки последния си удар. — Никой няма да разбере. Няма да има новини, смущаващи заглавия или каквото и да било друго. Никакви американски милионери няма да ви се подиграват и честта на болшевишката революция ще бъде спасена. — Повдигна гъстите си вежди. — Как ви се струва?

Описаният от арменеца сценарий, изглежда, се понрави на руснака и лицето му се оживи.

— Да ги продадем на вас?

— Да, и никой няма да разбере. Просто ще ми ги предадете. Ще стане тайно, без никаква публичност. — Арменецът се наведе напред. — Какво мислите за идеята ми? Не е ли гениална?

Враждебността и лошото настроение на руснака тутакси се изпариха, заменени от тихото вълнение, което го обзе, докато обмисляше неочакваните възможности на това предложение.

— Трябва да се обадя в Москва, разбира се — отвърна бавно той, сякаш обмисляше всяка своя дума. — Така или иначе нито аз, нито друг, свързан с болшевишкия режим, може лично да сключи сделката. Затова си имаме генерал Ха…, простете, установените канали.

— Искате да кажете, че приемате предложението ми?

Сините очи на Сергей Иванов се усмихнаха загадъчно. Вместо да отговори, той се вгледа в недокоснатия кроасан на Калуст и облизвайки устни, разпери примирено ръце, поддавайки се най-накрая на сладките изкушения, толкова обичани от буржоазната класа, която експлоатираше пролетариата.

— Все пак мога да хапна един от тези.