Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (12)

X.

Красивият турскосин hispano-suiza alfonso XIII^[1] в целия си блясък мина през портала на грандхотела на Интерлакен. Портиерът — внушителен мъж, който гордо носеше елегантен бял костюм със златни нишки, беше накичен с толкова медали, че приличаше на адмирал. Той почтително отвори вратата и от колата слезе слаб, елегантен мъж с добре оформена брада и османски дрехи.

— Салим бей! — поздрави Калуст, който се отправи към новодошлия с отворени обятия. — Много време мина!

Посрещането се състоя на стълбището пред входа на хотела. Придружен от хората си, за да го обслужват или просто да носят куфарите му, османският министър на финансите прегърна арменското си протеже. По пътя за фоайето двамата размениха поздрави и обичайните любезности, след което новодошлият отиде на рецепцията. Взе ключа за апартамента си и отиде да се настани.

— Веднага се връщам — обеща той и махна с ръка от стълбището. — Нека ни приготвят кафе.

Турският управник се върна половин час по-късно в ежедневно облекло. Даде инструкции на асистентите си и след като разреши някои служебни въпроси се отправи към Калуст. Двамата излязоха на терасата, където ги чакаше кафето. Арменецът използва случая да благодари на приятеля си, че е организирал срещата далеч от Константинопол.

— О, не е проблем — отвърна османският министър. — Знаете ли, трябваше да пътувам до Берлин, за да договоря финансиране за войната. На връщане се отбих в Швейцария, за да уредя плащания на лихвите от заеми, които ни бяха отпуснати от швейцарските банки. — Въздъхна шумно, сякаш току-що бе пробягал щафета. — Е, беше изморително. Реших да си почина няколко дни тук, в Интерлакен, и разбира се, да си поговоря с вас.

— Много любезно от ваша страна.

Калуст изглеждаше спокоен, но Салим бей го познаваше добре и знаеше, че вътрешно изгаря от нетърпение. Кой баща би останал безразличен към опасностите, които дебнеха сина му в такива несигурни времена?

— Слушайте, що за идея да пратите момчето си в Османската империя? — попита изведнъж той, минавайки направо на въпроса. — Когато прочетох писмото ви, едва повярвах на очите си! Имате ли представа какво прави там?

Арменецът разпери ръце в жест на безсилие.

— Вярвате ли, че аз дори не знаех! — отвърна той. — Момчето се сближило с някаква девойка и без да каже и думичка, заминало за Константинопол. Уведоми ни чак когато вече беше на път.

— Къде е сега?

— Не знам — призна Калуст и в очите му за първи път пролича болката, която го измъчваше. — Мислите ли, че… че е в опасност?

Много уместен въпрос, помисли си Салим бей. Османският министър си пое дълбоко дъх, сякаш за да събере кураж да заговори, и се наведе напред, опирайки лакти на масата.

— Още от поражението в Балканските войни от 1913 хора от правителството са обсебени от идеята да сложат край на османизма и да наложат турска хегемония, премахвайки християнските етноси в империята.

— Да, споменахте го преди време — спомни си Калуст. — Турците си отмъщават за изгубените европейски територии.

— Точно така — потвърди Салим бей. — Проблемът е, че Великите сили винаги са се противопоставяли на откритите гонения на османски християни. Затова правителството създаде структура, наречена Специална организация, чиято мисия е да унищожи немюсюлманските общности. Формирани са чети от престъпници, бивши затворници, към които са се присъединили турски бегълци от Румелия и кюрдски селяни. Използват ги, за да се внуши, че властта няма нищо общо с гоненията. Истината е, че командирите на четите са офицери от Специалната организация.

Арменецът се взря в събеседника си. Страхуваше се да зададе въпроса, който го задушаваше, но знаеше, че трябва да го направи.

— Вие работите за това правителство — каза той. — И вие ли сте замесен?

Салим бей поклати глава.

— Всичко това е решено на тайни събрания от твърдото ядро — обясни той. — Останалите членове на правителството, включително и аз, не бяхме уведомени. Много от нещата, които ще ви кажа, идват от други източници.

— О, разбирам.

— Четите сложили началото на действия срещу християнското население, предимно гръцко и арменско, но го правели тайно, за да не разберат европейците. С присъединяването на Османската империя към войната обаче нещата се променили. Мнението на западните страни вече нямало никакво значение, тъй като те се превърнали в наши врагове. А Германия и Австро-Унгария запазили неутрална позиция, за да поддържат съюза. Така моето правителство или неговите най-влиятелни членове се чувстват свободни да правят каквото си искат. Какво са намислили според вас?

За Калуст отговорът беше очевиден.

— Да подновят гоненията на арменците.

— По-лошо.

— Нима?

Салим бей поклати глава, сякаш сам не вярваше на собствените си думи.

— Започнали са процес на турцизация в Анадола — заяви той. — Проблемът е, че там е Армения. Как да го решат? Като изтрият Армения от картата.

Думите му се сториха на Калуст толкова крайни, че той го изгледа неразбиращо.

— Но как се постига подобно нещо? Нима ще обявят, че чисто административно Армения не съществува?

С преднамерено бавно движение Салим бей постави голям плик на масата и извади от него някакъв документ, който приличаше на страница от доклад.

— Меморандум, подписан от Талат паша — министъра на вътрешните работи, който е адресиран до германските ни съюзници с молба да накарат посланика си да мълчи по въпроса за гоненията на арменците — обясни той, докато се подготвяше да прочете текста. — Талат паша пише: „Трябва да го направим сега. След войната ще бъде твърде късно“.

— И аз казвам същото — обоснова се Калуст. — Искат да преследват арменците.

— Нещо повече, вече ви обясних — настоя османският министър. — Колегите ми говорят открито за налагане на „ислямско и турско единство“ в империята. С дебаркирането на съюзниците в Галиполи и поражението в Сарикамис този процес беше ускорен. Правителството издаде закон за депортиране и стотици арменски интелектуалци бяха задържани. Гоненията вече са факт и дори имаше бунт на арменците от Ван.

— Да, тукашните вестници писаха.

— Онова, което не знаете и вестниците ви не са отразили, е какво всъщност означават тези депортирания.

Калуст поглади брадата си.

— Ами, предполагам, че искат да изселят арменското население от едни територии и да го пратят в други. Нали това е депортиране?

Османският министър отново поклати глава. Отново насочи вниманието си към плика и извади друг документ.

— Писмо от великия везир до министъра на вътрешните работи на Османската империя — обяви той и се съсредоточи върху текста с арабски символи. — Датата е 26 май, 1915 г., както виждате. Само преди няколко дни. — Посочи един ред от текста на арабски. — Пише, че депортирането на арменците е необходимо поради това, че арменският въпрос трябва — цитирам — esasli bir suretde hal ve fash ile kulliyen izalesi. — Вдигна поглед. — Не знам как е турският ви, но значението е…

— … да бъде разрешен веднъж завинаги — преведе Калуст. Изглеждаше потресен. — Какво означава това, по дяволите?!

— Не е ли очевидно? Преди няколко дни разговарях със заместник-директора на Съвета за разселване на племена и бегълци, Нури бей, който ми каза, и то със същите думи, че целта на депортирането е чисто и просто изтребване. И…

— Мили боже!

— … командирът на Трета армия Камил паша ме увери, че след войната вече няма да има Арменски въпрос. Същото потвърди и директорът на полицията в Константинопол Исмаил Канполат, който изясни, че тук е заложено унищожаването на арменците. Всичко това съвпада с изявлението на самия министър на войната Енвер паша, който наскоро обяви публично, че при първа възможност ще изтреби целия етнос. — Отпусна рамене. — Явно възможността вече е налице.

Отначало на Калуст му беше трудно да разбере всичко.

— Изтребване ли? Но… но… това е невъзможно! Сигурно е станала грешка. Празни приказки са това.

— Само че законът за депортирането беше приет и във всеки град се окачват афиши със заповед за изселване на арменското население. Четите необезпокоявано бродят по пътищата. Какво мислите, че ще се случи?

В този момент събеседникът му мислеше само за едно: за сина си.

— Крикор! — възкликна той, като закри устата си с ръка, а по лицето му се четеше ужас. — Господи, какво ще правя?

Салим бей се взря в приятеля си за миг и осъзна, че той най-сетне е проумял сериозността на положението.

— Нямаме много време — каза меко турчинът в опит да вдъхне спокойствие на приятеля си. — Кажете ми къде е отишъл и аз ще намеря начин да го върна.

Но Калуст вече бе изпаднал в паника. Беше пребледнял и ръцете му трепереха.

— Не знам! Той не ми каза!

— Не знаете дори в кой град?

Разтърсен и отчаян, арменецът сведе поглед.

— Нищо не знам.

В същия миг от Юнгфрау ги връхлетя внезапен леден вятър. Двамата обаче усещаха само собствената си болка; мъката на бащата, който скоро щеше да загуби сина си и не можеше да стори нищо, за да го предотврати; и болката на мъжа, който наблюдава страданието на приятеля си и няма думи, за да го утеши, освен да прошепне, че съдбата на сина му зависи от милостта на Аллах.