Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (17)

XV.

Три часа след като бяха напуснали Кайсери, от склоновете на планината Ерджиес, където се виеше пътят, долетяха ужасяващи викове. Крикор и семейство Киносян почти механично погледнаха в посока на шума и забелязаха група страховити на вид мъже, въоръжени с ножове, брадви, сърпове и тояги, да се спускат към пътя, някои пеша, други — яхнали коне, крещейки заплашително Allahu akbar^[1].

Кюрди.

Хората от кервана се спогледаха смутено. Отстъпиха назад, подготвяйки се за сблъсъка, докато първите кюрди — ездачите, се врязаха в тълпата, размахвайки ножовете си със заплашителни викове.

— Бягайте! — нададе обезумял вик някой. — Исусе, те ще ни избият! Бягайте!

Тези думи накараха Киносян да се раздвижат. Мариян понечи да побегне, но се подхлъзна и падна. Крикор я вдигна и се опита да я избута встрани от пътя сред суматохата от бягащи хора, но един кон мина пред тях, блъсна жена и я събори на земята. Двамата чуха как костите й изхрущяха подобно на счупен орех, но с по-силен и смразяващ звук. Знаейки, че е изложен на опасност от всички страни, тъй като бяха препречили пътя му, Крикор се обърна надясно и без да му мисли много, се пъхна под една каруца, все така притискайки Мариян. След като се почувства по-защитен, той се огледа и видя старец, скрит зад едно от колелата, който държеше ръката на жена, просната на земята. Главата й липсваше.

— Мама? — заекна Мариян с празен поглед, замаяна от неочакваната атака. — Дядо? Сестрите ми? Къде са всички?

— Успокой се — прошепна Крикор с най-утешителния тон, на който беше способен. — После ще ги потърсим. Сега просто трябва да останем живи, разбираш ли?

Навсякъде се търкаляха безжизнени тела на жени и старци. Някои от кюрдите вече се отказаха от убийствата и се съсредоточиха върху провизиите в каруците и кесиите с пари на изселниците. Чуваха се викове и бясно цвилене на коне.

— Ами войниците? — попита Мариян. — Къде са? Не трябва ли да ни пазят?

Крикор й посочи надясно.

— Погледни!

Девойката се загледа в указаната посока и забеляза двама турски войници да разговарят с неколцина кюрди с окървавени брадви в ръце, а други ровеха в дисагите на депортираните и тъпчеха по джобовете си всичко ценно, което намереха. Гледката беше красноречива и Мариян не каза нищо. Беше очевидно, че защитниците им всъщност бяха зверове.

— Бог да ни е на помощ! — само прошепна тя. — Попаднахме в лапите на вълците.

От другата страна се чуха силни викове и двамата завъртяха глави натам. Двама войници бяха хванали две млади арменки за косите и ги дърпаха; и въпреки виковете и съпротивата им, ги принудиха да се качат на конете. Тогава мъжете пришпориха животните и изчезнаха с двете жени, натоварени на седлата като чували с картофи.

— Мариян!

Като чу името си, девойката се обърна назад и видя майка си да наднича под каруцата. Водеше Кенариг за ръка, но най-малката сестра не беше с тях.

— Мамо! — възкликна Мариян. — Къде е Карун? А дядо?

— Не знам. Щях да те попитам същото. Видя ли ги?

— Не. Криехме се тук…

Отново чуха викове и се загледаха в посоката, от която идваха. Заптие и кюрд влачеха други две девойки към конете си. Уплашена от поредното отвличане, Аршалуис пропълзя до дъщеря си под каруцата, а Кенариг я последва.

— Твоята красота е проклятие — каза тя. — Трябва да направим така, че никой да не те пожелае. В противен случай тези животни ще отведат и теб.

Аршалуис хвана косата на дъщеря си и я дръпна назад, за да открие лицето й. Взе от земята камък с остри ръбове и с бързи движения надра лицето й. Момичето извика от болка и опита да се отскубне, но майка й, която очакваше тази реакция, я държеше здраво и успя да я издере още два пъти.

Отдръпна се, за да я огледа и остана доволна от резултата; раните не бяха дълбоки, само одрасквания. Бръкна в джоба си и извади скилидка чесън, с която натърка окървавените драскотини. Сетне потопи ръцете си в калта под каруцата и намаза лицето на дъщеря си.

След тази кратка процедура Мариян стана неузнаваема. Правилните и нежни черти на лицето й бяха изчезнали под ужасяващата маска. Кожата й бързо се поду от раните и чесъна, а калта й придаваше вид на окаяна просякиня. Такава едва ли някой би я пожелал и дори Крикор трябваше да положи усилие, за да не се отврати и да не забрави, че това безформено лице всъщност принадлежи на неговата Мариян.

След като кюрдите си заминаха, на пътя се възцари зловеща тишина. Чуваха се само откъслечни ридания, плачеха жени и деца, но някакъв неестествен покой бе обгърнал този своеобразен поход на смъртта. След около пет минути, когато се увериха, че нападението наистина е отминало, хората излязоха от скривалищата си и започнаха да се събират на групички, за да търсят близките си.

— Шаке! — викаше някой.

— Агавни!

Крикор и тримата членове на семейство Киносян също се измъкнаха изпод каруцата и тръгнаха да търсят другата сестра и дядото.

— Карун!

— Дядо Сисаг!

Тук-там се чуваха отчаяни и неутешими стонове, късащи сърцето; това бяха хората, намерили разчленените тела на роднините си, загинали от ръката на кюрдите. За тях търсенето бе свършило.

Дядо Сисаг се появи десет минути по-късно. Накуцваше, подпирайки се на тоягата, с кървяща дясна вежда.

— Един кон ме блъсна и паднах в храсталака — обясни той, докато почистваше раната си с кърпичка. — Всички ли сте добре?

— Да, слава богу — отвърна Аршалуис, докато се оглеждаше наоколо. — Карун? Знаете ли къде е?

Баща й поклати глава.

— Видях само как кюрдите ни нападат — каза той. — Побягнах нататък и… паднах в храстите. Тя не е ли с вас?

Страх започваше да обзема Аршалуис.

— Не… не знам къде е — заекна отчаяно тя, докато се оглеждаше във всички посоки. — Когато ни нападнаха, хванах Карун и Кенариг за ръце, но в цялата онази суматоха малката се паникьоса и побягна. Опитах се да я догоня, но Кенариг ме спря. А сега… сега не знам къде е Карун. — Тя се разплака. — Искам си дъщеричката! Къде е? Къде е моята Карун? Моля ви, доведете ми я!

Подновиха търсенето на най-малката дъщеря, като се пръснаха по пътя и из околността. Петнайсет минути по-късно Крикор се натъкна на безжизненото тяло на момиче в жълта рокля като тази на Карун, проснато зад една скала. Наведе се над него и погледна лицето му. Наистина беше сестрата на Мариян.

Очите й бяха безизразни, а от едното й ухо се спускаше ивица засъхнала кръв. Хвана китката й, за да провери пулса, но не усети нищо. Дали притискаше пръста си на грешното място, или тя беше… Не посмя дори да си го помисли. Отчаян, той доближи ухо до лявата част на гърдите й и се заслуша в сърцето. Нищо. Най-лошият кошмар се сбъдваше, като мрака, който бавно и безмилостно поглъща всичко, щом слънцето се скрие зад хоризонта. Сломен, без да знае какво друго да направи, Крикор доближи дланта си до полуотворената уста на Карун и се опита да разбере дали диша. След няколко дълги секунди, които му се сториха вечност, трябваше да се примири със страшната действителност. Изправи се бавно и огледа пътя със замъглен поглед.

— Мариян! — повика я той първо тихо, а после по-силно. — Мариян!

Девойката бе навлязла в крайпътния храсталак и надникна през клоните.

— Какво има?

Крикор си пое дълбоко дъх, за да събере кураж. Ненавиждаше мисълта, че точно той трябваше да съобщи трагичната новина. Махна с ръка към тялото зад скалата.

— Тук — промълви тъжно той с треперещ глас и съкрушено отпусна рамене. — Тя е тук.

Вечерта лагеруваха до река Ахи. Изселниците се разположиха встрани от пътя, капнали от умора и емоционалния шок. Откакто Крикор бе открил тялото на Карун и бе успял да изкопае дупка, за да го зарови въпреки виковете на войниците, Киносян приличаха на сомнамбули, замаяни от удара, който им нанесе тази неочаквана смърт. Неутешима, със зачервени от плач очи, Аршалуис вървеше прегърбена и изплакваше все същия въпрос.

— Защо, Господи? Защо? — хълцаше тя, опустошена от загубата на дъщеря си. — Какво ти стори моята Карун, за да ми я вземеш? Защо, мили Боже, защо?

Дядо Сисаг бе потънал в мълчание и вървеше най-отпред с вперен пред себе си поглед, потънал в мисли за загиналата си внучка. Единствено Мариян се опитваше да успокои Аршалуис, макар да не намираше думи, за да отвърне на въпроса й, за който всъщност нямаше отговор. Наистина, защо точно Карун? Какво зло бе сторила на кюрдите, за да я убият? И защо турците се държаха така с тях? Нима не им стигаше, че отнеха баща й? Защо трябваше да убиват малката, нежна Карун, толкова мила приживе, толкова спокойна в смъртта? Какъв бе смисълът на нейната смърт?

Крикор не намираше отговор за такава огромна болка. Как би могъл да утеши една майка, дядо и две сестри, които току-що бяха загубили най-малката? Какво трябваше да каже в този тъй тежък момент? Хрумваха му някои неща, които обикновено се говореха в подобни случаи — като „така е рекъл Господ“ или „по-добре да не се мъчи“ и други, но ги сметна за толкова глупави и безсмислени, че предпочете да си замълчи.

Накрая понесе малката Кенариг на гърба си, докато шепнеше в ухото й, че сега сестра й е на по-добро място. През сълзи Кенариг го попита дали според него Карун ги вижда сега, а той отвърна, че е точно така и сам Исус държи ръката й и също ги наблюдава. Това успокои момичето и то спря да плаче. С глава, опряна на рамото на Крикор, детето ту задремваше, ту рязко отваряше очи, но тези моменти станаха все по-редки, докато накрая заспа.

Когато спряха край пътя, за да пренощуват, разговаряха за пръв път от смъртта на Карун, въпреки че бяха незначителни неща от типа „къде е водата“ и „подай хляба“. Не се поглеждаха в очите. Всички сякаш се бяха затворили в себе си, където имаше място само за момичето, убито същия следобед.

Вечеряха почти без да продумат, загледани някъде в нощта, а после се приготвиха за сън. Движенията им бяха механични, а погледите — празни, докато сваляха двете одеяла, привързани към мулетата, и ги постилаха на земята едно до друго като голям дюшек.

Легнаха си и затвориха очи. Аршалуис бе предвидила, че ще им е тясно, все пак бяха шестима, а одеялата — само две. Е, всъщност бяха петима, след като Карун вече не бе сред тях. Само мисълта за това накара Аршалуис и Мариян отново да избухнат в плач. Риданията им ставаха все по-силни, но накрая утихнаха. Из целия лагер се чуваха стонове. Много от семействата бяха загубили близък при нападението, но с напредването на нощта гласовете заглъхнаха, победени от умората.

Някакво шумолене събуди Крикор.

Всички наоколо спяха с изключение на Аршалуис, която не бе мигнала заради скръбта по най-малката си дъщеря и се бе загледала някъде из лагера. Крикор се надигна и погледна в същата посока. Забеляза неколцина мъже, които бродеха между спящите хора и се навеждаха над тях, сякаш търсеха нещо. Затаил дъх, той ги проследи с поглед. Кои бяха те и какво искаха? Чу ги да разговарят и разбра, че говореха на турски.

Един от тях се наведе над групичка арменки, които спяха под едно дърво, и разгледа лицата им. След като откри каквото търсеше, той махна на другарите си. Събраха се, вдигнаха една от спящите и я отведоха настрана. Жертвата започна да крещи, по гласа й личеше, че е млада девойка, навярно красива. Останалите жени от семейството се събудиха и скочиха да я защитят, но турците препречиха пътя им с пушките си и не им позволиха да помогнат на момичето.

— Какво е това? — попита Мариян, която се бе събудила от виковете. — Какво става?

— Шшт! — Крикор сложи пръст върху устните си. — Тихо! Да не те видят!

Чуха се нови викове някъде наблизо и други от по-далечната част на лагера. Групички турци и кюрди като нощни разбойници тайно претърсваха лагера за девойки, отвеждаха ги насила и възпираха роднините, които им се притичваха на помощ. Вече всички от семейство Киносян бяха будни, сърцата им биеха лудо, примираха от страх. Ами ако непознатите дойдеха при тях?

Опасенията им се оправдаха само след няколко минути.

Двама турци, които претърсваха тяхната част на лагера, единият с газена лампа в ръка, се приближиха до мястото, където бяха Крикор и семейство Киносян. Всички бяха затворили очи и се преструваха на заспали. Мъжете се наведоха над тях и разгледаха лицата им. Намръщиха се на лицето на Крикор, навярно им се бе сторило прекалено грубовато, поклатиха глави, когато видяха Аршалуис — твърде стара; а пък Кенариг бе прекалено млада. Мариян веднага ги заинтригува. Светлината от лампата остана върху лицето й по-дълго, но то изглеждаше безформено от подутините и след като се поколебаха за миг, мъжете сметнаха, че не си струва да си правят труда, и се отдалечиха.

Когато усети, че си тръгват, Крикор отвори едно око и се увери, че са в безопасност. Видя как двамата турци се бяха спрели до друго семейство и изучаваха лицата им, докато синкавата светлина от лампата трепкаше в ръцете им, и въздъхна от облекчение.

— Отидоха си — прошепна той. — Всичко е наред.

Онова, което не изрече на глас, бе, че вероятно някой от турците, който види Мариян, ще си даде сметка, че тя е истинска красавица, и един ден ще отведат и нея. Какво щеше да прави тогава?