Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (35)

VI.

Появата на Филип Блейк на „Сейнт Хелънс Плейс“ учуди Калуст; приятелят му от Министерството на външните работи за първи път го посещаваше в кабинета му и това го обезпокои. На какво се дължеше това неочаквано посещение? Видя как окачва шлифера си на закачалката, а погледът му го изучаваше, преди да се отправи към кабинета.

— Как е, Саркисян? — поздрави го англичанинът още на прага със своя предвзет акцент. — Какво става с вас, старо куче такова?

Домакинът стана да посрещне приятеля си и го отведе към дивана до прозореца, където му поднесе скоч с лед, от който Блейк отпи с видима наслада.

— Какво ви води насам, драги? — попита Калуст с нескрито любопитство. — Трябва да призная, че съм приятно изненадан да ви видя тук. Мислех, че сте твърде зает в Уайтхол и нямате време за старите приятели… — Наклони глава. — Не ми казвайте, че сте дошли заради генерал Хан. Успяхте ли да говорите с него, както ви помолих?

— Разбира се — отвърна Блейк. — Този тип е амбициозен и не ми прилича на глупак. Срещнах се с него миналата седмица и, за бога, мисля, че е нашият човек! Ако успеем да го направим крал на Персия, смятам, че ще можем да предотвратим болшевишкото влияние там. Този генерал Хан ще се окаже много полезен.

— Радвам се да го чуя! — възкликна доволно Калуст, макар че усмивката му бързо изчезна. — Значи, не сте тук заради него?

Блейк загадъчно погали русия си мустак, създавайки впечатление, че крие нещо. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плик, който нервно повъртя между пръстите си.

— Дойдох заради това.

Калуст се взря в писмото. С тревога забеляза, че носи печатите на Негово Величество, което го накара да подскочи на мястото си.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Арменецът реши, че е възникнал сериозен проблем, все пак Блейк бе прекосил половината град, за да дойде за първи път лично в кабинета му, а това определено му се струваше подозрително. Но веселото изражение на приятеля му го успокои.

— За бога, Саркисян! — възкликна театрално той. — Още ли не сте чули?

— Какво? Какво е станало?

С ловък жест, подобно илюзионист в разгара на чуден изненадващ номер, англичанинът разкъса плика и извади лист хартия.

— Официално писмо от британския charga d’affaires^[1] в Багдад! — обяви тържествено той. — Пристигна тази сутрин в министерството с печат „Спешно“.

— Дайте да видим.

Изгарящ от любопитство, арменецът посегна да вземе телеграмата, но Блейк отдръпна ръка и му попречи да я достигне.

— Спокойно, приятелю — смъмри го Блейк. — Това е кореспонденция от правителството на Негово Величество, не мога да я показвам на когото и да е. — Погледна го снизходително. — Но пък нищо не пречи аз самият да го прочета. Сега, ако разни любопитни погледи надникнат, без да забележа…

Калуст схвана намека.

— О, добре.

Блейк разгърна телеграмата и преструвайки се на разсеян, я обърна така, че арменецът да вижда текста.

СПЕШНО СТОП АНГЛО-ПЕРСИЯН ОТКРИ КЛАДЕНЕЦ БЛИЗО ДО КИРКУК СТОП ПЕТРОЛНИТЕ СТРУИ ДОСТИГАТ 50 М ВИСОЧИНА СТОП ЗАПЛАШВАТ ДА ЗАЛЕЯТ КИРКУК И ДРУГИ СЕЛИЩА СТОП НАЙ-ГОЛЯМОТО НАХОДИЩЕ ОТКРИВАНО НЯКОГА СТОП

— Приятелю Саркисян — заговори равнодушно, почти надменно Блейк, сякаш току-що бе съобщил резултата от някакъв мач по крикет, — на път сте да станете безсрамно богат.

Все още взирайки се в телеграмата, сякаш не можеше да повярва, Калуст не бе в състояние да продума, връхлетян от ураган от емоции. В този миг той не мислеше за огромните суми пари, които щеше да спечели, а за доклада за султана, който бе написал преди години и който предсказваше, че Месопотамия лежи върху море от нефт.

По дяволите, беше познал!

 

 

Обзет от трескаво вълнение, арменецът пресече ъгъла на „Хаймаркет“ и забързано влезе в хотел „Карлтън“. Рядко закъсняваше за срещите си с Хендрик ван Тигелен, но откакто Филип Блейк му бе съобщил новината, Калуст бе загубил представа за времето. Бе прекарал последните няколко часа в писане на телеграми и провеждане на телефонни разговори, за да потвърди информацията. Целия ден се намираше в крайна възбуда.

Влезе в ресторанта на хотела, потърси с поглед обичайната им маса до прозореца и видя холандеца, който го чакаше. Все още не бе преглътнал предателството му със Слава, но бе решил да продължи напред в името на бизнеса и някак си да се примири. С усмивка, ако трябва.

— Чухте ли новините? — подхвърли той, докато се приближаваше към масата. — Сондьорите на „Англо-Персиян“ са направили огромно откритие! В района на Киркук, точно до мястото, което бях посочил на султана! Не е ли изумително?

— Казаха ми — отвърна сериозно Хендрик, — макар още да не знам подробности…

Калуст се настани на обичайното си място и поръча бутилка вино „Порто“. Беше прекалено развълнуван и имаше нужда да се поуспокои.

— Казва се Баба Гургур — започна да съобщава сведенията, които бе научил през деня. — Изглежда, петролът е толкова много, че е залял терен от десетки квадратни километри и заплашва да достигне няколко села и самия град Киркук. Според моите източници струята е напълно неконтролируема и през първите двайсет и четири часа са се излели, забележете, цели сто хиляди барела!

— Какво?!

— Сто хиляди барела само за един ден! Под тази земя се крие цял океан!

Холандецът го загледа слисано.

— Мили боже! Сто хиляди! Това… това е ужасно много!

— Наистина!

Щом сервитьорът напълни чашата му с вино, Калуст го гаврътна на екс. Остави чашата на масата едва когато вече бе празна, а вътрешностите му горяха от погълнатия алкохол. Въздъхна тежко и усети, че по тялото му се разлива приятна тръпка. Погледна събеседника си и забеляза, че след първоначалната еуфория Хендрик отново се бе затворил в себе си.

— Е? Защо сте така унили?

— Вижте, това откритие променя всичко — заговори бавно холандецът, обмисляйки всяка дума. — Досега нефтът в Месопотамия беше просто…

— Ирак — поправи го арменецът, който винаги държеше на подробностите. — Както знаете, Месопотамия смени името си и сега е независима страна.

— Да, Ирак — съгласи се президентът на „Роял Дъч Шел“. — Исках да кажа, че петролът от Ирак беше просто една абстракция. Всички смятахме, че съществува, но още никой не го беше намерил. — Той повдигна вежди. — Но сега, когато находището е открито и очевидно е много богато, нещата ще се променят. Всички ще искат този терен за себе си.

— Какво искате да кажете? Турската петролна компания притежава изключителните права на концесията за иракския петрол. Само ние, основателите на компанията, можем да имаме претенции към него.

— Знам това — каза Хендрик. — Но тази сутрин до мен достигнаха слухове, че американците кроят нещо. Искат целия петрол за себе си и се канят да ни извадят от играта.

Въпреки че бе свикнал с обичайните за продажния свят на петролния бизнес удари, това разкритие смая Калуст.

— Какво?! Но те… те…

— В момента свикваме събрание на всички акционери в компанията, за да обсъдим въпроса с американците. — Посочи стария си бизнес партньор. — Вашето присъствие е задължително.

— По дяволите! — изруга арменецът със стиснати от яд юмруци. — Как е възможно тези идиоти още да не са проумели, че могат да спечелят повече от сътрудничеството, отколкото ако играят по законите на джунглата? Дали те…

— Трябва да уточним нещо — прекъсна го нетърпеливо Хендрик. — Ще дойдете на събранието, нали?

— Разбира се! Някой трябва да постави тези янки на мястото им!

Калуст поде дълга тирада от ругатни по адрес на „Компания за развитие на Близкия изток“, но се спря, щом забеляза, че изражението на събеседника му е все така сериозно. Явно холандецът не му бе казал всичко. Арменецът замълча в очакване Хендрик да изплюе камъчето.

— Пред нас стои и проблемът с данъците за експлоатацията на иракския петрол — каза мрачно президентът на „Роял Дъч Шел“. — Сумата е огромна, както знаете.

Като чу, че става дума за данъци, Калуст въздъхна дълбоко. Отдавна обмисляше този проблем. Една от причините, поради които прекарваше толкова време в Париж, и по-специално в хотел „Риц“, бе свързана именно с измъкването от данъците. Присъствието му в Париж можеше да докаже на британските власти, че не живее във Великобритания и да не плаща данъци на правителството на Негово Величество. Същевременно, като живееше в хотел, за френските власти той не беше жител на страната, а турист, което го освобождаваше от данъци и в тази страна. Никой не бе по-хитър от Калуст, когато ставаше въпрос за укриване на данъци. Но както всичко в живота, и това си имаше граници.

— Да, данъците… — промърмори унило той. — Блъсках си главата как да ги избегнем, но в случая с петрола, който експлоатираме, не виждам големи възможности…

Хендрик вдигна показалец.

— Има един начин.

Лицето на арменеца се озари в очакване.

— Наистина ли? Как?

Мъжът от „Роял Дъч Шел“ почука с пръсти по масата, сякаш се колебаеше. Сетне съучастнически се наведе към Калуст.

— Турската петролна компания ще трябва да плати дивидентите в натура. С други думи — в петрол.

Арменецът го погледна неразбиращо.

— В петрол ли? Какво означава това?

— Ако дивидентите на акционерите се изплатят в пари, ще трябва да дадем част и на хазната — каза Хендрик. — Но това няма да се случи, ако ги изплатим в петрол. Ето защо решихме да разпределим печалбата между акционерите по този начин.

— Решили сме? Доколкото си спомням, аз не съм решавал нищо.

— Направихме го ние, останалите акционери в компанията — „Роял Дъч Шел“, „Англо-Персиян“, американците и французите. Имахме събрание, на което…

Калуст гневно го прекъсна насред изречението.

— Имали сте събрание?! — възмути се той, повишавайки тон. — Без да ми кажете? И сте взели решение, без да се допитате до мен?

— Знаехме, че няма да се съгласите и…

— Можете да сте абсолютно сигурен в това! — прекъсна го отново той с почервеняло от гняв лице. — Не съм съгласен! Не подлежи на обсъждане! — Махна с ръка. — И дума да не става! Само това липсваше!

— Вече е решено.

— Тогава сега ще решите друго!

— Но, Саркисян, не разбирате ли, че това е единствената възможност да избегнем данъците?

Калуст яростно размахваше показалеца си в знак, че не приема думите на холандеца.

— Не и за моя сметка! Няма да го позволя!

— Трябва да изплатим дивидентите в петрол — настоя Хендрик. — Няма друг начин. В противен случай държавата взима огромен дял от печалбата. Това е неприемливо.

— Изплащането в петрол — също. Какво искате да правя с него? Добре знаете, че няма къде да го съхранявам, нито къде да го рафинирам. Не съм петролна компания! Турската петролна компания не може да ми плати в петрол! Дума да не става! В това няма никаква логика!

Холандецът си пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябва да прояви търпение; приятелят му все още бе обиден от забежката му със Слава, но тук ставаше въпрос за бизнес и решението вече бе взето. Колкото по-бързо твърдоглавецът насреща му разбереше това, толкова по-добре.

— Вижте, Саркисян — каза той с най-спокойния тон, на който бе способен, — партньорските петролни компании не могат да бъдат ваши заложници, дори вие да не сте в състояние да изтъргувате петрола. Проблемът си е ваш. Като търговец на петрол, би трябвало да го знаете.

Калуст изправи рамене с все още зачервено от възмущение лице и се вторачи в събеседника си. Предателството със Слава го измъчваше и служеше като претекст да се заяжда с приятеля си.

— Как ме нарекохте?

Предусещайки гнева на арменеца, президентът на „Роял Дъч Шел“ се поколеба.

— Моля? Нима съм ви нарекъл по някакъв оскърбителен начин?

Тялото на арменеца силно се разтресе, сякаш бе понесъл най-жестоката обида.

— О, да! Нарекохте ме! Какво казахте, че съм търговец ли?

— Ами… да. Търговец на петрол, не е ли така?

Калуст избухна така, все едно Хендрик бе сипал от споменатата течност в запалена камина. Стовари тежкия си юмрук върху масата и скочи, тресейки се от сляпа ярост. По лицето му се четеше гняв, едва се владееше и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да строши нещо.

— Как смеете?! — извика той, вън от кожата си, докато размахваше пръст към холандеца. — Как може да ме наричате така?! Аз — търговец на петрол? Аз?! Не ви позволявам, чувате ли? Не ви позволявам! Да не сте го казали отново! Вие по-добре от всеки друг трябва да знаете, че не може да ме наричате така! Не и мен! Никога повече не го правете, разбрахте ли? Никога повече!

В ресторанта на хотел „Карлтън“ настъпи неловка тишина. Хората от съседните маси се обърнаха към ъгъла до прозореца, а сервитьорът, който буташе количка със сладкиши, замръзна на мястото си, чудейки се какво да прави. Дали двамата клиенти щяха да се сбият? Като видя Калуст така побеснял — нещо абсолютно нетипично за него, сервитьорът си помисли точно това. Само ужасът, изписан по лицето на слисания Хендрик, показваше, че грубите думи нямаше да прераснат в сбиване. Затова бяха необходими двама ядосани мъже, а там имаше само един, готов да избухне и от най-малкото нещо.

— Но… но, Саркисян… — заекна холандецът, който все още не разбираше причината за разразилата се буря. — Не исках да ви обидя. Ако не сте търговец на петрол, тогава какъв сте?

Калуст спря да се тресе толкова бързо, колкото бе започнал. Но това не потуши напрежението.

— Архитект! — изръмжа той. — Аз съм архитект!

По лицето на Хендрик се четеше объркване, докато се чудеше дали приятелят му е полудял, или той самият.

— Архитект ли? — попита изненадано той. — И откога?

— Откакто проектирам бизнеса си като произведение на изкуството — отвърна той все така гневно. — Има артисти, които създават красиви картини, проектират величествени сгради или извайват великолепни статуи. Аз създавам компании, разбирате ли? Аз съм творец, артист! И знаете ли кой е моят шедьовър? Турската петролна компания! Тя е творението на живота ми! Създадох я с гениален талант, манипулирах османците, британците, германците, привлякох вас и „Роял Дъч Шел“, неутрализирах като конкурент и привлякох на наша страна „Англо-Персиян“! Същото направих и с американците, привлякох и французите! Турската петролна компания е шедьовър на предприемаческата архитектура, а артистът, който я създаде, съм аз, ясно ли е? Аз и никой друг! А какво правите вие? Организирате си тайни събрания, за да измислите начин как да ме изритате? — Потупа гърдите си с юмрук. — Мен, създателя! — Свали салфетката от яката си и я захвърли на пода, готов да напусне ресторанта. — Само че се лъжете, чувате ли? Много се лъжете! Ще ви покажа аз!

— Какво искате да кажете? — размърда се Хендрик. — Истината е, че вие разполагате с пет процента от гласовете, а останалите компании заедно държат деветдесет и пет процента. Нищо не мога да направя!

Калуст го изгледа кръвнишки, но смекчи тона си.

— Така ли мислите? — попита загадъчно той. — Нима смятате, че съдилищата няма да се поинтересуват от машинациите ви да избегнете данъците?

Холандецът присви очи. Чашата на търпението му бе преляла и сега той започваше да трепери от яд.

— Няма да посмеете…

Калуст пристъпи крачка към него и го погледна в очите предизвикателно.

— Сигурен ли сте?

Отвръщайки на предизвикателството, Хендрик също стана от масата и застана пред нисичкия арменец с ръце на кръста като същински Гъливер в Страната на лилипутите.

Като се имат предвид симпатиите ви към болшевиките — изръмжа той, — изобщо не бих се учудил!

Тази забележка изненада Калуст, въпреки че не се почувства засегнат. Освен неуместно, споменаването на болшевиките му прозвуча като намек.

— Какво говорите, за бога?

Устните на президента на „Роял Дъч Шел“ се разтвориха в странна усмивка.

— Нима споменаването на симпатиите ви към болшевиките ви разтревожи? Всъщност вие сте точно това. Привърженик на болшевиките.

— Не говорете глупости!

Хендрик се наведе напред.

— Отричате ли, че правите бизнес с болшевиките? — попита язвително той. — Отричате ли, че финансирате революцията на онези нещастници в замяна на няколко картини? И че разграбвате богатствата на Светата Рус, като подхвърляте жълти стотинки на онази банда мошеници?

— Бизнесът си е бизнес! — отвърна ядосано арменецът. — Кой сте вие да ме поучавате? Точно вие, който спите с омъжена жена, да ми се правите на моралист!

Думите на нисичкия му събеседник накараха холандеца да се вцепени. Направи крачка напред, сякаш искаше да прегази Калуст, но се въздържа и гневът му се изписа по зачервеното му лице.

— Как се осмелявате да замесвате Слава? — кресна той. — Какво ви дава това право, след като сам й бяхте хвърлили око?

— Може и така да е било — призна арменецът. — Но не предадох приятелството ни заради една фуста! Това направихте вие! Забихте ми нож в гърба заради жена, а сега искате да направите същото и в бизнеса! Да ви е ясно, че няма да го позволя!

— Не ме интересува какво мислите! — заяви злобно президентът на „Роял Дъч Шел“. — Притежавам най-голямата петролна компания в света и ще правя каквото си искам! Когато видя възможност да спечеля пари, сграбчвам я. И ако харесвам някоя жена, тя става моя!

Калуст замълча за момент, за да се успокои, и присви очи, взирайки се във Ван Тигелен така, все едно искаше да го разкъса. Най-сетне му отвърна с леден тон.

— Надявам се, че си прекарвате добре с вашата курва.

Тази обида бе повече от онова, което Хендрик можеше да понесе. Вдигна ръка, за да удари Калуст, но се спря навреме и с усилие я свали. Огледа се и видя клиентите на „Карлтън“, които укорително ги наблюдаваха. Онова, което англичаните мразеха най-много, бяха сцените. Засрамен, президентът на „Роял Дъч Шел“ си взе нещата и се отправи към изхода. По средата на салона се обърна и размаха юмрук към Калуст, пронизвайки го се гневен поглед.

— Ще си платите за това!