Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (25)

XXIII.

— Псст!

Мъжът с червен фес спря колебливо и се огледа, за да разбере откъде идва гласът, който го бе повикал.

— Псст! — прошепна отново Крикор и предпазливо се показа иззад дървото, зад което се бе скрил. — Насам!

Непознатият забеляза движението и видя младия арменец. Изгледа го с любопитство и дори с известен страх, тъй като помисли, че щом младежът бе толкова предпазлив, вероятно имаше причина за това.

— Кой сте вие? — попита мъжът на турски, докато отстъпваше назад. — Какво искате?

Поведението на мъжа смути Крикор. Нима беше сгрешил? Дали не трябваше да остане скрит по-дълго и само да наблюдава мъжете от гарата? Ами ако тези арменци са предатели и го издадат на турците? Е, вече бе късно да се разкайва. Беше излязъл от скривалището си и присъствието му бе забелязано. Нямаше как да промени това. При тези обстоятелства трябваше да рискува и да се остави в ръцете на съдбата си.

— Арменец ли сте?

Мъжът с червения фес, който междувременно беше отстъпил още крачка назад, се спря, наклони глава на една страна и заговори с по-благ тон:

— Вие беглец ли сте?

Толкова въпроси и нито един отговор, помисли си Крикор. Никой от двамата не искаше да свали картите, толкова големи бяха страховете им в тези размирни времена. Но все един трябваше да отстъпи, невъзможно бе да се води разговор само с въпроси. Щом той бе рискувал пръв, значи трябваше да доведе нещата докрай.

— Да, избягах от керван изселници — призна младежът, молейки се всичко да мине добре. — Турците ме хвърлиха в реката, но аз се спасих.

Сърцето му биеше до пръсване от страх от огромната опасност, на която се излагаше, като разказваше всичко това на един непознат.

— Вие арменец ли сте?

След като първоначалната изненада премина, изражението на непознатия се смекчи, стана дори приятелско и той пристъпи напред с разтворени обятия.

— О, горкият! — възкликна мъжът. — Сигурно умираш от глад! — Хвърли поглед назад, за да се увери, че никой не ги беше видял. — Ела тук. Ще ти дам храна.

При тези думи Крикор облекчено въздъхна. Беглецът се приближи до мъжа с червения фес и сърдечно стисна ръката му.

— Благодаря! Благодаря ви! — каза той, като се кланяше на всяка дума. — Не знам как да ви се отблагодаря!

В бараката нямаше никого. Мъжът с червения фес настани младия арменец на един стол и отиде да донесе хляб, сирене и бутилка червено вино. Нареди всичко в поднос и го занесе на масата.

— Казвам се Нишан — представи се домакинът и седна на един стол срещу госта си. — Работя като сондьор в „Холцман“, немската компания, наета да построи участъка от Анадолската железопътна линия през планините Аманос.

— Значи, сме в планините Аманос?

— Да, не знаехте ли? Тук е гара „Бахче“, където се работи по дванайсетия участък от строителния проект в Айран, в района на Адана.

Административното деление на проекта за строеж на железопътна линия до Багдад не говореше нищо на Крикор. Интересуваше го друго.

— Имате ли представа какво причиняват на арменците в тази страна? — попита той с реторичен тон. — Как изобщо турците са ви позволили да работите тук?

Нишан повдигна вежди.

— Военни разпоредби — отвърна той. — Германците и турците се нуждаят от бързо транспортиране на войски между западната и източната част на Османската империя. Проблемът е, че когато избухна конфликтът в Европа, Анадолската железопътна линия стигаше едва до Бозанти. Планинските вериги Тавър и Аманос възпрепятстват връзката между Адана и Алепо, а трябва бързо да изпращат оръжия, муниции и войници, за да подпомагат предните части в Палестина и Месопотамия, които са заплашени от англичаните, и да провокират бунтове сред мюсюлманите в Индия. Но тези планини препречват пътя им. За да преминат, германците проектираха тунели и се нуждаят от работна ръка, част от която трябва да е квалифицирана. Турците, кюрдите и арабите нямат необходимата квалификация, както добре знаете. Така генерал Фон Сандерс получи разрешение от Константинопол да наеме всеки, който му се яви.

Когато разбра смисъла на всички тези обяснения, Крикор се усмихна за пръв път от много време насам.

— Тоест арменци.

Събеседникът му също се засмя.

— Точно така! — възкликна той. — Немските инженери започнаха да събират депортирани арменци и да ги наемат на работа по строителството на тунелите. Търсят предимно занаятчии, от които имаме много, но всякаква работна ръка е добре дошла. Включително деца. Само пет процента от работниците са европейци, почти всички от тях са инженери. Повечето от останалите са арменци — дърводелци, железари, шивачи и други занаятчии.

— И на тази гара ли?

— Разбира се — отвърна Нишан. — Бахче е административният център на работата в този сектор. Тук сме общо седем арменци, а бригадирът ни е българин. Шефът, хер Цайц, е инженер, който ръководи строителните работи. Добър човек е…

— Само седем сте, не сте много…

— Говорим само за гарата. По обектите в планините Аманос имаме десет хиляди арменски работници. Всички те, без изключение, са хора, успели да се измъкнат от походите на смъртта…

— Като мен.

— И като мен! Депортираха ме от Аяш и след дълго пътуване, по време на което турците и кюрдите убиха две трети от хората в кервана, в Кония, където мюсюлманите суфисти са по-миролюбиви и ми помогнаха, успях да се измъкна. Опитах се да избягам в Алепо, защото чух, че валията на града е против изселването, но намерих убежище тук. В очите на Крикор проблесна надежда.

— Мислите ли, че… че аз също бих могъл да остана?

С преднамерено забавени движения Нишан кръстоса ръце на гърдите си и се взря в младежа със сериозно изражение.

— Ще трябва да говоря с хер Цайц — каза бавно той. — Той решава.

Беглецът обхвана бузите си с ръце, почти задушавайки се от вълнение.

— Дали ще се съгласи?

Като забеляза изписаното безпокойство по лицето на събеседника си, накрая Нишан изви устни в усмивка и придоби по-благосклонно изражение.

— Не виждам защо не.

Мъжът със светъл костюм и руса брада бе седнал с кръстосани крака на терасата на гарата, погълнат от някаква книга. На масичката до него имаше димящ чайник и чаша с горещ чай. Следвайки Нишан, Крикор се качи на терасата и застана до новия си приятел, като се загледа в заглавието на книгата — „Малкият господин Фридеман“ от Томас Ман.

Местният ръководител на „Холцман“ усети присъствието на новодошлите и вдигна поглед към Нишан и неугледния непознат с него.

— Хер Цайц, водя ви един арменец, който наскоро е успял да избяга от керван с изселници — заяви Нишан на френски толкова директно, че уплаши другаря си. — Мислите ли, че ще се намери някаква работа за него?

Сините на очи на инженер Цайц се взряха въпросително в Крикор.

— C’est qui? — попита инженерът. — Кой е той?

Преди Нишан да отговори, новодошлият пристъпи напред и удари токовете си един о друг, както бе виждал да правят военните в Германия.

— Guten Tag, Herr Zeitz — поздрави го младият арменец на немски и леко кимна с глава. — Ich heisse Krikor. Wie geht es Ihnen?^[1]

Като чу този окаян арменец да говори езика му със сносно произношение, инженер Цайц смаяно отвори и затвори уста като риба. Нима бе възможно този опърпан младеж да говори така възпитано?

— Ach, so! — възкликна той, щом се съвзе от изненадата. — Sprechen Sie Deutsch^[2]?

— Jawohl, Herr Zeitz,^[3] — отвърна Крикор. — Научих го в университета в Бон, където до миналата година учех инженерство.

Събеседникът му се изправи и въодушевено стисна ръката му.

— Значи, сте учили в Германия? И то инженерство? — Размаха ентусиазирано ръце. — Ausgezeichnet!^[4]

— Не ми казвайте, че и вие сте завършили в Бон…

Хер Цайц се изчерви.

— О, не — каза той. — Аз учих в Линц. — Прочисти гърлото си, сякаш се канеше да признае нещо. — Знаете ли, всъщност дори не съм германец. — Повдигна вежди. — Роден съм в Австрия.

При тези думи Крикор неспокойно потърси погледа на Нишан. Дали фактът, че инженерът е австриец, ще провали плана им? Безгрижното изражение на арменския сондьор го успокои, въпреки че Нишан едва ли бе разбрал нещо от разговора им на немски.

— Преди няколко месеца минах през Виена — каза новодошлият, опитвайки се да звучи така, сякаш добре познава Австрия. — Великолепен град! Отидох, за да се кача на влака за Константинопол, но признавам, че ми се искаше да остана…

— Виена е красива — съгласи се хер Цайц с леко намръщено изражение, сякаш мислеше точно обратното. — Но трябва да видите Линц! Обожавам родния си град!

— Убеден съм.

Поговориха още малко на немски, предимно за Австрия, обсъдиха красотата на Тирол. След това австрийският инженер му зададе няколко въпроса относно следването в Бон и придобитите технически умения и се поинтересува от обстоятелствата, които го бяха довели при него. Крикор отговори на всички въпроси, въпреки че избягваше да споменава фамилията си Саркисян и британското си гражданство. Знаеше, че баща му е противник на „Дойче банк“ в борбата за петролната концесия на Месопотамия, независимо че двете страни сега си партнираха в Турската петролна компания. Затова му се стори разумно да премълчи тези подробности. Освен това Великобритания бе враг на Австро-Унгарската империя, което го превръщаше във формален противник на хер Цайц. Нямаше смисъл да поема излишни рискове.

— Какво приключение само! — възкликна домакинът, след като изслуша разказа на арменеца, в който нарочно бяха спестени някои неудобни подробности. — За жалост, ми се струва, че напоследък подобни истории се случват често, прав ли съм? Нашите съюзници, турците, постъпват наистина нечовешки с вашия народ…

— Радвам се, че го споменахте. Понякога се страхуваме, че светът не обръща внимание на случващото се…

— Не е така. Изглежда, че пресата в Америка и Западна Европа го отразява. Но може би ние, австрийците и германците, се преструваме, че нищо не се случва. Знаете как е. Османската империя е наш съюзник и това прави нещата по-деликатни. — Австриецът си пое дълбоко дъх, давайки да се разбере, че вече е изчерпал темата и няма какво друго да добави. — В крайна сметка става дума за проклета политика! Но кажете ми, драги хер Крикор, как мога да ви бъда полезен?

Гостът се загледа в пустите релси пред гарата, мислейки си за местата, които те пресичат.

— Вижте, хер Цайц… Чудя се дали можете да ми помогнете да стигна до Константинопол…

При тези думи австриецът отвори широко очи.

— Константинопол ли? — Той се разсмя. — Да не ме взимате за самия кайзер? — Поклати глава. — Опасявам се, че правомощията ми се ограничават до това забравено от бога място в планините Аманос. — Той махна с ръка към пространството около железопътната линия. — В Бахче и близката околност.

— По-добре е от нищо — усмихна се Крикор, без да губи кураж. — В такъв случай мислите ли, че може да ме вземете на работа?

— Питате ме дали има работа за арменец, който говори немски и е завършил инженерство в Германия? — попита иронично австриецът. — Даже ще ви давам и заплата!

— Наистина ли?

— Двайсет пиастъра на ден, без да включваме разходите за храна. Как ви се струва?

От страх да не би хер Цайц да оттегли предложението си младият арменец тутакси протегна ръка и силно стисна тази на новия си шеф.

— Разбрахме се.