Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (29)

XXVII.

На коловоза ги очакваше друг влак, с който да пресекат планинската верига Тавър на север. Композицията бе по-различна и според Крикор много по-лоша. Нямаше специален вагон, запазен за германски офицери, затова той и майор Хаманс трябваше да споделят с турците този в първа класа.

Двамата седнаха до прозореца и отново се потопиха в книгите си. Някои от турските военни учудено разглеждаха Крикор. Очевидно бяха забелязали, че не прилича на германец, но арогантното поведение на майор Хаманс разсея всякакви съмнения и никой не се осмели да ги заговори, за да им поиска документите. По това време всички обсъждаха новината как само преди няколко дни немски войник застрелял турски офицер само защото му поискал документ за самоличност, и дори не бил арестуван. На всички бе ясно, че Османската империя сега е в ръцете на германците, затова нито един турски войник или чиновник ни най-малко не искаше да притеснява военните от Райха, да не говорим за човек с такова властно излъчване като този саксонски офицер.

— Може ли?

Гласът на турския военен звучеше така, сякаш се извинява на двамата видни пътници. Учуден от подобно нахалство, майор Хаманс огледа вагона на първа класа и разбра, че е пълен. Единствените две свободни места бяха до Крикор и до него самия. Кимна мрачно на непознатия, давайки му знак, че може да седне.

— Мхм — промърмори сърдито той.

Мъжът се настани до Крикор, но остана напрегнат поради факта че бе принуден да търси свободно място до чужденци.

Влакът тръгна с почти час закъснение, но изглежда, това не смущаваше по-голямата част от пътниците, свикнали с нередовния железопътен транспорт в Османската империя. Разписанията бяха просто формалност и никой не ги взимаше насериозно.

През първия половин час от пътуването никой не проговори. Майор Хаманс и неговият спътник бяха погълнати от книгите си. Все пак немският текст, който Крикор се мъчеше да разтълкува, бе толкова труден, че той често вдигаше поглед и се разсейваше, като гледаше през прозореца.

Влакът често спираше на големи и по-малки гари, където винаги се струпваха тълпи. Крикор забеляза някои промени в облеклото на турците. Вместо традиционния кафтан, много туркини носеха европейски рокли, а повечето от мъжете също бяха заменили традиционните панталони shalvar, ризите gomlek и шапките ucetek с европейски костюми. Някои комбинации изглеждаха дори абсурдно. Селяни по сандали и шалвари бяха наметнати с шлифери, а няколко босоноги младежи носеха сака тип фрак.

— Видяхте ли как са облечени? — попита Крикор на немски. — Дали са християни?

Майор Хаманс безучастно се огледа наоколо и с ново сумтене се върна към четивото си. Всичко това изглеждаше странно, затова Крикор продължи да гледа през прозореца, обмисляйки видяното. След известно време, когато бяха отминали още две гари, където положението не бе по-различно, любопитството надделя над страха и предпазливостта и Крикор се обърна към турския офицер на мястото до него.

— Защо толкова хора се обличат като европейци? — попита той на развален турски. — Християни ли са?

Лицето на офицера се разкриви в угодническа усмивка, която разкри няколко златни зъба.

— Християни ли? — учуди се той, докато наблюдаваше хората по перона на гарата, на която бяха спрели. — Не, ефенди. Мюсюлмани са.

— Но тогава… Защо са облечени така?

Турчинът се усмихна по-широко.

— А, това са дрехите, които са откраднали от арменците, ефенди.

Погледът на Крикор бързо помръкна. Отклони вниманието си от прозореца, внезапно обзет от огромен срам, сякаш само фактът, че наблюдава онези хора, петни паметта на жертвите.

— Разбирам.

Усетил смущението на спътника си, турският офицер наклони глава.

— Говорите много сносен турски за германец — отбеляза той. — Значи, се вълнувате от съдбата на арменците?

В главата на Крикор зазвъня предупредителна аларма. Последното, от което се нуждаеше, е да разкрие мнението си по въпроса и така да подбуди съмнения относно истинската си самоличност.

— Аз ли? — попита почти обидено той. — Как ви хрумна? Разбира се, че не. Защо да се интересувам от тези хора? Те… те си получиха заслуженото. Предатели!

Турчинът отново се усмихна, този път с известно задоволство.

— А, радвам се, че мислите така, ефенди. — Той гордо се тупна по гърдите. — Знаете ли, лично аз съм отговорен за смъртта на повече от четирийсет хиляди арменци.

Тези думи направо разтърсиха Крикор, който се взря в събеседника си с широко отворени очи и ужасено изражение.

— Какво?

— Истина е — потвърди турчинът, който взе укоряващия слисан поглед на спътника си за сдържано възхищение. Вдигна дясната ръка към главата си, сякаш отдаваше почит. — Капитан Шукри, на вашите услуги, ефенди.

— Приятно ми е — отвърна Крикор с непроницаемо изражение, опитвайки се да скрие чувствата си. — Разкажете ми за арменците, за които твърдите, че са загинали от вашата ръка. Как така сам човек може да убие хиляди? Не преувеличавате ли?

— Кълна се в Аллах, ефенди! Всъщност бяха около четирийсет и две хиляди.

— Но… как?

Турският офицер се загледа през прозореца към някакъв път, който се виеше в планината.

— Капитан съм на войниците от Йозгат, ефенди — обясни той. — Така получих заповеди от заместник-валията Мехмед Кемал да ескортирам арменски кервани до момента на paklayalum.

— Paklayalum?

Думата бе непозната за Крикор.

— Чистка — преведе капитан Шукри. — Така наричаме изтребването на това население. — Погледът му се отнесе нанякъде, сякаш мислите му се бяха върнали по пътищата, по които бе влачил арменците. Цъкна с език.

— Започнахме арести на всички арменски мъже в Йозгат, извеждахме ги извън града, където ги убивахме с кирки и брадви. Имахме случай, когато утрепахме осем хиляди арменци наведнъж. После дойде ред на жените и децата.

— И тях ли убихте така?

— Не, разбира се, че не. Поставихме обяви, които известяваха изселването им, и им дадохме три дни да се приготвят. Сетне предупредихме турците и кюрдите от селата по пътя, казахме им, че оттам ще минат арменки с много злато и пари, ще носят скъпи вещи, а и ще водят красиви девойки за харемите. Не можете да си представите колко се зарадваха, че ще заграбят такова богатство! Когато денят настъпи, изведохме кервана от града и оставихме нашите хора да го нападнат. — Посочи към прозореца. — Ето защо видяхте толкова народ да носи кафтан и шалвари с християнски дрехи. Обличат това, което са заграбили.

Крикор отново се загледа навън. Потърси още някой, облечен в тази странна комбинация, но градът бе изчезнал и пред погледа му се разкриваха планинските склонове на Тавър. Представи си как Мариян и майка й, дори малката Кенариг се влачат по далечни пътища, попаднали в ръцете на мъже като капитан Шукри, който го отвращаваше, но бе принуден да му се усмихва и да се държи любезно. Къде ли бяха те сега? Какво ги чакаше? Щяха ли да оцелеят?

Може би турчинът щеше да го просветли.

— А после? — попита арменецът с леко треперещ глас. Продължаваше да се взира през прозореца, защото бе неспособен да срещне погледа на събеседника си. — Какво се случи с тези хора?

— Вече бяхме убили мъжете им и разбира се, не искахме да си цапаме ръцете с кръвта на жени и деца — обясни офицерът. — Затова просто водехме оцелелите от нападенията на един безкраен поход, като се грижехме да нямат достъп до вода и храна. Така загинаха почти половината от тях. Колкото до останалите, самият аз посетих турските села и призовах населението да устрои засади. Тъй като арменките вече не притежаваха нищо, казах на хората, че техен религиозен дълг е да се присъединят към джихада, нареден с декрет от нашия шейх юл-ислям^[1], и да убият арменките. Тъй като куршумите са скъпи, хората взеха каквото имат подръка — брадви, сърпове, тояги — и тръгнаха.

— Нападнаха ли ги?

— Разбира се — отвърна капитан Шукри. — Та това бе техен религиозен дълг, ефенди. Избраха си девойките и по-красивите жени за харемите, след което довършиха останалите сред грозни викове и крясъци. Кръвта им се лееше по пътя.

Офицерът замълча, а Крикор отнесено гледаше пейзажа навън. Думите на турчина му разкриха съдбата на Мариян и семейството й, затова той трудно сдържа сълзите си. Те замъглиха погледа и намокриха лицето му. Добре че бе обърнат към прозореца и никой не можеше да види съкрушеното му изражение.

Трябваше да се овладее.

Тогава си спомни думите на дядо Сисаг, когато напускаха Кайсери, и разбра, че старецът бе имал право. Докато той самият беше жив, Мариян също щеше да живее. Мариян, Кенариг, Карун, Аршалуис, Агоп и дядо Сисаг — частица от всички членове на Киносян щеше да живее с него. Но ако Крикор загинеше, те щяха да изчезнат завинаги и всичко щеше да е напразно. Трябваше да оцелее. Дължеше го на Мариян и останалите. Ако искаше да успее, трябваше да овладее емоциите си. Пое си дълбоко дъх, помисли за огромната отговорност, която носеше, и спря да плаче така бързо, както беше започнал. Лицето му все още бе мокро от сълзите и той извади кърпичката си и го подсуши.

— Какво има, ефенди? — попита капитан Шукри. — Нима разказът ми ви смути?

Крикор най-сетне срещна погледа на събеседника си и се насили да се усмихне.

— Ние, австрийците, сме християни — отвърна той. — Трудно приемаме тези ваши практики. Смятаме ги за грешни.

Турският офицер поклати глава.

— Просто изпълняваме дълга си.

Майор Хаманс, който не разбираше нищо от разговора на турски, вдигна поглед от книгата си и укорително се взря в своя спътник, давайки да се разбере, че смята приказките с турски войник за непремерен риск. Разбира се, Крикор знаеше, че германецът е прав, но при все това изпитваше огромна нужда да научи повече за походите на смъртта. Може би само така можеше да узнае какво са сторили турците на Мариян, семейството й и хиляди негови сънародници.

— Вие сте мюсюлманин — каза Крикор, като преценяваше всяка своя дума. — Не се ли страхувате, че в деня на Страшния съд Бог ще ви съди за всички тези… престъпления?

Капитан Шукри поклати глава.

— В никакъв случай, ефенди! — възкликна възторжено той. — Не са престъпления. Напротив, извършените убийства означават, че съм изпълнил свещения си дълг към Бога, към Пророка, мир на духа му, и към халифа. Та нали нашият шейх юл-ислям издаде fatwa^[2] за избиване на арменците? А халифът я ратифицира! Та това е свещен закон, който все едно е дошъл от Аллах! Ами нали Пророкът, мир на духа му, е обещал Рая на всеки, който води джихад? С убийствата на арменците ние просто изпълняваме завета на нашия Бог. Защо да ни наказва, след като ние само следваме заповедите Му? — Отново поклати глава. — Не, Аллах няма да ме накаже за никакви престъпления, ефенди, а ще ме възнагради за добрите ми постъпки. Аллах е велик!

Крикор знаеше, че логиката му е желязна, затова се отказа да спори.

— Но да убиете онези хора… жени, деца, бебета… Нима това никак не ви смущава? — настоя той в опит да събуди съвестта на събеседника си. — Видели сте ги да издъхват под ударите на брадви и сърпове. Как подобна гледка не безпокои сънищата ви?

Едва в този миг турчинът въздъхна дълбоко, наведе глава и затвори очи, сякаш искаше да се помоли.

— Allah boyle olumu kimseye gostermesin — прошепна той на един дъх по-скоро на себе си, отколкото на спътника, който го бе попитал. — Дано Бог не дава никой да види такава смърт.

 

 

Блестящите вълни на Мраморно море, които се разбиваха в скалите на бяла пяна, бяха първите предвестници, че приближаваха крайната гара. Вече три дни пътуваха с влака, който спираше на множество гари и спирки, където понякога чакаха с часове, но сега композицията се носеше бясно покрай брега, за да стигне до Константинопол.

След няколко часа се появиха къщи, първо ги виждаха тук-там, после все по-често, докато накрая влакът намали ход. Крикор изпита леко вълнение. Кошмарът му скоро щеше да свърши, но той знаеше, че всичко можеше да се обърка дори в последния момент. Дали пропускът му от „Холцман“ щеше да мине? Ами ако митничарите забележеха фалшивата снимка в паспорта му? Той добре съзнаваше, че има огромна вероятност да възникне проблем и всичко дотук да се окаже напразно.

— Не се тревожете — прошепна майор Хаманс, усетил притеснението на спътника си. — Всичко ще е наред, бъдете спокоен.

Влакът забави още повече, чу се изсвирване и свистенето на колелата по релсите почти стихна.

Линията внезапно се превърна във ветрило, когато влакът най-сетне навлезе в гарата и спря с дълга, изтощена въздишка, след което леко се разтресе.

Бяха пристигнали.

Пътниците нарамиха багажите си и се подредиха на опашка към перона. Крикор и майор Хаманс слязоха и се огледаха наоколо. На гара „Хайдар паша“ цареше суматоха. Тълпата пъплеше към бариерите на изхода, където всеки пътник щеше да бъде проверен от контролните органи. Внезапно се разнесоха викове и хората видяха как неколцина заптиета сграбчиха един цивилен гражданин и го завлякоха по перона, докато го ритаха и налагаха с камшиците си.

— Арменец — отбеляза един турчин сред пътниците. — Хванаха кучето да се прави на арабин.

Инцидентът още повече изнерви Крикор. Струваше му се напълно вероятно контролните органи да забележат нередовните му документи. Стомахът го сви от глад и страх, той въздъхна и се остави на късмета си. Бе сторил и невъзможното, за да се измъкне от турците, и бе стигнал до портите на османската столица. Нямаше какво друго да направи. Съдбата му бе в божиите ръце и само Той щеше да реши какво ще се случи в този съдбовен момент.

Опашката напредваше бавно, но накрая Крикор и майор Хаманс стигнаха до контролния пункт. Като видя германския офицер, турският войник му направи знак с ръка да мине към германския пропускателен пост два метра по-нататък, но спря Крикор.

— Той е с мен — каза майор Хаманс с глас, който не търпеше възражение. — Ще бъде проверен от нашите.

Турчинът се поколеба, но накрая сви рамене и пусна Крикор да мине. Последното, което искаше, е да си създава неприятности с офицер на Райха.

Двамата новодошли застанаха пред един немски капитан, който отдаде чест на майора, но не пропусна да провери документите му. Бяха редовни и той повика Крикор. Разлисти паспорта и недоверчиво повдигна вежди, когато съпостави физиономията на пътника с името и националността, записани в документа.

— Австриец ли сте? — попита учудено той.

— По баща — отвърна Крикор, подготвен за въпроса. — Майка ми е с гръцки произход.

Все така подозрителен, капитанът провери данните на майката в паспорта.

— Катя Хелберг… Името не ми звучи много гръцко.

— Тя не е гъркиня, а с гръцки произход — уточни Крикор. — Баба ми по майчина линия е родена в Измир и се е омъжила за офицер от австрийския търговски флот — капитан Херман Хелберг, моя дядо.

Служителят разгледа паспорта в търсене на нещо, което да опровергае тези сведения, но тъй като не откри нищо, взе пропуска от „Холцман“. Прочете текста, разгледа печата и изглежда, всичко му се стори в ред, защото накрая върна документите на притежателя им.

— Минавайте, хер Цайц.

Само след няколко минути двамата новопристигнали вървяха сред кейовете на Кадъкьой и Хайдар паша, като гледаха към Сарайбурну от другата страна на морето. Слънцето ярко грееше и по бледосиньото небе тук-там се виждаха раздърпани облаци. Качиха се на парахода за Галата сред задръстения от плавателни съдове Босфор, над градските къщи зърнаха грандиозните куполи на „Сюлейман джамия“ и „Света София“ с високите минарета, които се издигаха в правилен квадрат, като същински мълчаливи стражи. На кея на Галата двамата мъже си стиснаха ръцете и се сбогуваха. Крикор остана там за минута, докато наблюдаваше как майор Хаманс се отдалечава към близката гара „Сиркеси“, преди самият той да се обърне и да продължи живота си. След като попита няколко минувачи за посоката, арменецът се качи по тесните улички до квартал Пера и скоро стигна до целта си — красива резиденция с великолепна гледка към Златния рог.

Искаше да почука на вратата, но присъствието на един войник на пост го разколеба. Освен това се сети, че предвид отговорностите на човека, когото търсеше, едва ли щеше да го намери у дома в този час. Затова пресече улицата и седна под едно дърво. Беше гладен, но можеше да го понесе, затова търпеливо се приготви да чака.

Привечер пред къщата спря карета и Крикор позна мъжа, който слезе и се отправи към портата. Без да губи време, с блъскащо в гърдите сърце и свит от нерви стомах, арменецът хукна през улицата и пресече пътя на новодошлия.

— Внимавайте, ефенди!

Мислейки, че господарят на дома ще бъде нападнат, войникът светкавично се хвърли към тях и обезвреди непознатия, като го повали на земята. Крикор се опита да се освободи, но онзи беше по-едър.

— Аз съм! — простена той. — Крикор! Крикор Саркисян!

Като се съвзе от първоначалната изненада от нападението, и по-скоро от тези думи, господарят клекна до непознатия и се взря в силно изпитото му лице. Слисан, той се ококори и понечи да каже нещо, когато най-накрая го позна.

— Крикор? Наистина ли си ти?

— Аз съм, ефенди. Аз съм.

Господарят нареди на войника да пусне нападателя. Крикор бавно се изправи и видя протегнатите към него ръце, които за него бяха като спасителен пояс.

— Аллах е велик! — възкликна господарят, докато го притискаше силно към гърдите си. — Аллах е велик и те върна при нас, Крикор! — Мъжът все още не искаше да го пусне. — Търсихме те навсякъде!

В този миг, точно в този миг Крикор Саркисян усети, че силите му го напускат и той се отпусна при мисълта, че е на сигурно място в прегръдките на Салим бей, министър на финансите на Османската империя и покровител и стар приятел на баща му. Преди да изпадне в несвяст, последният образ пред очите му не бе на турчина, който го бе спасил, а на Мариян, която бе изгубил по безкрайните пътища на арменската голгота.