Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (36)

VII.

Заради гъстата мъгла над летище „Кройдон“ полетът можеше да бъде отменен и дори да затворят пистата. Видимостта намаляваше бавно, но сигурно, и след като провери метеорологичните условия навън, командирът от „Империал Еъруейс“ влезе в просторния салон на терминала и махна с ръка на групата, която го чакаше.

— Вие, господа, ще пътувате за Остенде, прав ли съм? — попита той четиримата пасажери. — Всички на борда! Да тръгваме, докато все още има време.

Погълнат от „Таймс“, който съобщаваше за успешен преврат в Техеран и възкачването на пауновия трон на човек на име генерал Хан, на Калуст му трябваха няколко секунди да осмисли думите на командира. Новината за победата на протежето му го зарадва, тъй като сега пред него се разкриваха необикновени възможности. Предвид настоящите събития, все пак бе по-добре, че Ван Тигелен бе успял да съблазни Слава. Това означаваше, че новият персийски крал няма да е благоразположен към „Роял Дъч Шел“, поставяйки Калуст в привилегирована позиция.

Все пак той разбра заповедта на командира. Щяха да тръгват. Арменецът наистина трябваше да отпътува за Остенде, но в това време? Хората в малката групичка, водена от Калуст, разтревожено се спогледаха. Там бяха мадам Дюпре като негова асистентка, младият адвокат Робърт Кук, който му помагаше, и Крикор, когото искаше да държи далеч от откачената испанка. Реши, че най-добрият начин да го постигне е да въвлече сина си в семейния бизнес. Освен това вече бе крайно време младежът да започне да работи.

— Хайде!

Пасажерите за чартърния полет до Остенде, нает от Калуст, взеха куфарите си и примирени се наредиха на опашка пред вратата. Като водач на групата, Калуст излезе пръв на пистата и се отправи към самолета. Вестникът се развяваше в ръката му, а самият арменец сериозно се замисляше дали е удачно да пътуват. Да продължат ли? Или бе по-разумно да се върнат? От една страна, бе важно да стигнат в Остенде точно в този ден — може би един от най-важните в кариерата му, но и не можеше да пренебрегне мъглата. Щом пътуването със самолет обикновено го изнервяше, какво остава за летене в такова време?

Навън бе студено и четиримата пасажери вървяха по пистата, потънали в мрачно мълчание. Трябваше да напуснат Англия, за да избегнат данъците, в случай че наистина имаше някакво споразумение между останалите акционери на Турската петролна компания. Какво можеше да стори Калуст? Примирено се огледа наоколо. На плаца имаше няколко машини на „Империал Еъруейс“, които напомняха на гигантски задрямали в мъглата птици. Арменецът потръпна от студ, когато се приближи до наетия за пътуването самолет. Беше двукрилен тримоторен „Хендли Пейдж“ — два двигателя от всяка страна между двете крила и един на носа. Колко лек изглеждаше!

Командирът вече беше в кабината — малко пространство без покрив в предната част на самолета. Щом стъпи на стълбичката с треперещи колене и запази равновесие, за да влезе в адската машина, дребничкият поизплашен пасажер заговори пилота.

— В безопасност ли сме, командире?

Офицерът от „Империал Еъруейс“ се обърна и се усмихна, като посочи към перките на носа.

— Това е двигател „Ролс-Ройс“, господин Саркисян — заяви той, сякаш това обясняваше всичко. — Само запазете спокойствие и ще видите, че ще пристигнем живи и здрави.

Калуст се изчерви, засрамен, че е показал слабост, и послушно влезе в летящата машина, чувствайки се като агне на заколение. Обстановката вътре му напомняше на малка кутия, затова му се искаше да побегне, но овладя нервите си и се настани на мястото си. От двете страни на тесния коридор имаше четиринайсет двойни места. Крикор седна до баща си, а зад тях се настаниха мадам Дюпре и Робърт Кук. Останалите седалки останаха празни, все пак полетът бе частен.

Докато всичко бе спокойно, четиримата пасажери разменяха по някоя и друга дума с престорена безгрижност. От време на време се смееха, за да прикрият страха, който се четеше по разтревожените им лица. Изведнъж се чу ръмжене, самолетът се разтресе и всички млъкнаха. Арменецът пребледня и в опит да овладее надигащата се паника се прекръсти и с треперещи устни зашепна молитва.

След няколко секунди вече се носеха по пистата на „Кройдон“. Усетиха как „Хендли Пейдж“ набира скорост, чуха оглушителния рев на моторите и когато машината силно се разтърси, стомасите на всички се преобърнаха, а сърцата им лудо забиха. Самолетът подскочи и се приземи отново на пистата с глух трясък, сетне отново подскочи и се понесе във въздуха, оставяйки впечатление, че всеки момент пак ще докосне земята. Все пак се задържа и се издигна нагоре. Вече летяха. Въпреки тревогата и изречените молитви, Калуст успя да хвърли поглед през прозореца и видя лондонските къщи, които оставаха далеч долу, докато накрая изчезнаха под сиви разкъсани облаци, които сякаш искаха да скрият града.

Въпреки страховете, които в крайна сметка бяха нормални за всеки самолетен полет, пътуването към Остенде премина изненадващо спокойно. Разбира се, пълните чаши скоч и Bordeaux Villages, поднесени от стюардите, помогнаха на пасажерите да успокоят нервите си, още повече когато от тавана на коридора се спусна проекторен екран, на който прожектираха „Изгубеният свят“ — американски филм за страшни динозаври, който бе пожънал огромен успех в лондонските кина преди няколко години.

В това време Калуст мислеше за последствията от победата на генерал Хан в Персия. Бе ясно, че изключителните права за петрола там ще останат в ръцете на „Англо-Персиян“, тъй като генералът бе стигнал до трона с помощта на британските власти, които покровителстваха компанията на Уилям Дарси, но Калуст щеше да намери начин как да извърти нещата в своя полза. Взе писалката си и започна да записва в тефтера си някои съвети, които възнамеряваше да даде на новия шах относно управлението на персийския петрол. Трябваше да му покаже как „Англо-Персиян“ манипулира приходите от концесията със счетоводни измами, които надуваха разходите и свиваха печалбите, за да намалят по този начин дела, който се пада на Персия. И разбира се, щеше да привлече вниманието му върху цените, на които персийският петрол се продаваше на британците. Това щеше да стъжни живота на конкурентите му…

 

 

Няколко часа по-късно кацнаха в Остенде и се отправиха към хотел „Роял Палас“, който бяха избрали за конференцията. Още щом пристигнаха, стана ясно, че там шампанското се лее без ограничения. Въпреки че планираха да си тръгнат същия ден, все пак имаха резервация в хотела и Калуст се оттегли в апартамента си.

— Елате да ме вземете след час — заръча той на мадам Дюпре и затвори вратата.

Настани се и се преоблече. Имаше още малко време, затова излезе на терасата с чаша порто и седна на железен стол да съзерцава плажа. Погледът му се губеше сред разноцветните шатри, пръснати по пясъка, и бурните вълни на Северно море, които заливаха брега. Отново се сети за генерал Хан, но реши да отпъди тази мисъл и нетърпеливо стана и отиде до куфарчето си, за да извади плановете на резиденцията. Подреди листовете върху масичката на терасата. Беше купил три къщи, които образуваха ъгъл между три парижки улици. Идеята бе да ги събори и на тяхно място да издигне истински палат на авеню „Йена“, близо до Триумфалната арка. Въздъхна носталгично, когато погледът му попадна върху симетричните линии, нанесени с размах по проекта. Ах, каква прекрасна къща, помисли си арменецът с неприкрита суета. Неговите рожби, както наричаше предметите от колекцията, събирани през годините, най-сетне щяха да се сдобият с място, където всички ще са подредени под един покрив! Тяхното убежище!

Мислите му бяха прекъснати от звънеца на вратата. Беше мадам Дюпре. Прибра проекта и слезе с асистентката си в салона, където се срещнаха с Крикор и Кук. Четиримата се смесиха с останалите участници в конференцията, усмихваха се и ги поздравяваха.

Разговаряха оживено с Жан-Марк Ерто — стария сенатор, който бе техен семеен приятел и в момента бе президент на Френската петролна компания. Французинът правеше остри коментари по адрес на конкурентите им, които се разхождаха наоколо.

— Я погледнете Дарси — каза подигравателно той. — Надува се като същински пуяк, горкичкият глупак!

— Не се шегувайте с него! — посъветва го Калуст. — Превратът в Персия е благоприятен за британските интереси и той ще спечели.

— Но, приятелю, аз чух, че сте близък с новия шах…

Арменецът махна небрежно с ръка.

— Просто слухове…

Поздравиха Уилям Дарси — президент на „Англо-Персиян“, който им отвърна неочаквано дружелюбно.

— Как сте, Саркисян, стари приятелю!

Стари приятелю? Нямаше съмнение, че новите ветрове, които духаха от Персия в полза на Калуст, бяха достигнали и до Дарси.

Но това нямаше да му попречи да уведоми новия шах за начина, по който „Англо-Персиян“ се възползваха от концесията в страната и злоупотребяваха с наивността на домакините.

Хендрик ван Тигелен се държа по-студено. Освен от екипа си адвокати, президентът на „Роял Дъч Шел“ бе придружен и от своята любима Слава, чиито златни коси омайваха мъжките погледи. Сърцето на Калуст подскочи, щом я зърна. Стори му се по-красива от всякога. Въпреки усилията си да не й обръща внимание, не можа да откъсне очи от нея. Рускинята окончателно се бе разделила с генерал Хан и арменецът се запита дали не се разкайваше, че е останала с Ван Тигелен, след като съпругът й вече бе шах на Персия. Вероятно поради тази причина, а и защото не бе човек, който може да преглътне обидата, Хендрик надменно подмина компанията на арменеца, поздравявайки само французите.

— Е? — учуди се сенатор Ерто. — Какво става? Вече не сте ли приятели?

— Не се тревожете — отвърна просто Калуст. — Ще му мине.

— Хм, но вашият бивш приятел очевидно има прекрасна компания — отбеляза французинът, докато се любуваше на изваяните форми на Слава. — Господи, истинска богиня!

— По-скоро курва — поправи го арменецът. — Двамата си подхождат. Не знам дали сте наясно, но тази жена беше омъжена за новия шах на…

— Oh la la! — прекъсна го Ерто, кимвайки към вратата. — Ето ги и американците!

Присъстващите замълчаха и отправиха любопитни погледи към мъжете с вратовръзки, които в този миг влизаха в салона. Въпреки сърдечните усмивки и общите интереси в Турската петролна компания, всъщност всички тук бяха врагове, а най-големият от тях бяха американците. Нима години наред не бяха саботирали европейската конкуренция с жестока манипулация на цените, която едва не ги бе докарала до фалит?

— Ами Рокфелер? — попита Крикор, разглеждайки новодошлите. — Кой от всички е Рокфелер?

Господин Ерто се разсмя.

— Рокфелер ли? За бога, какво говорите? Тази конференция може и да се превърне в най-важното събрание в петролния бизнес, но дори и това не би го помръднало. Дявол да го вземе! Великият магнат няма работа при дребните риби.

Калуст се намеси.

— Имайте милост — каза той. — Не забравяйте, че човекът гони деветдесетте…

Ерто посочи един от американците, който, изглежда, бе ръководител на новопристигналата група.

— Прав сте! Погледнете! Вместо стареца тук е господин Уолтър Тийгъл^[1].

Изпълнителният директор на „Стандарт Ойл Ню Джърси“, една от наследничките на „Стандарт Ойл“, бе висок, едър мъжага, който навярно тежеше над сто килограма, и туловището му определено се забелязваше в пълната зала. Поздрави присъстващите с пламенно Howdy^[2]. Държеше се като самия президент на САЩ — Калвин Кулидж. След като размени няколко думи с шефовете на отделните делегации, включително и с дребничкия Калуст, гигантът потърка нетърпеливо ръце.

— Е, приятели, да започваме! — предизвика ги той с огромния си чар и непосредствения си характер. — Казаха ми, че конферентната зала вече е готова.

Посрещнаха предложението с одобрително оживление.

Калуст отпи глътка шампанско, което до момента избягваше, за да запази ума си бистър, и даде знак на хората си да го последват.

— Време е.

Освен хартиените листове, писалките и моливите, единствените други предмети на дългата овална маса в конферентната зала на „Роял Палас“ бяха чашите и каните с вода. Чуваше се шум от местене на столове, докато членовете на делегациите тихо разговаряха помежду си, развълнувани от предстоящото събитие и навярно леко разтревожени от недискретните приказки на конкурентите си.

Калуст се настани близо в единия край на масата, а от двете му страни седнаха Крикор и Робърт Кук. Срещу него бяха членовете на „Англо-Персиян“, насядали около Дарси. Вдясно седяха французите, вляво — мъжете от „Роял Дъч Шел“, а до тях се бяха настанили американците. Те бяха най-многобройната група, която включваше представители на няколко петролни компании; сред тях бяха „Стандарт Ойл Ню Джърси“, „Сокони“, „Пан Америкън Петролеум“ и „Атлантик Рифайнинг“. Всички те имаха участие в „Компания за развитие на Близкия изток“ — консорциум от акули, създаден да представлява американските интереси в Турската петролна компания.

В залата се чу звън. Уилям Дарси се опитваше да привлече вниманието, потраквайки с лъжичка по стъклената си чаша. В залата се възцари тишина.

— Господа, благодаря ви за присъствието на това събрание — заговори англичанинът. — Както вече сте разбрали, в района на Баба Гургур, северозападно от Киркук, сондьорите на „Англо-Персиян“ се натъкнаха на най-голямото петролно поле в света, разкрито до момента. Това откритие налага да се споразумеем, тъй като всички сме част от Турската петролна компания, чийто правилник включва спорна клауза, въведена по настояване на господин Саркисян, според която сме длъжни да споделим експлоатацията на терена с останалите членове на консорциума.

— С други думи — намеси се Калуст — петролът, открит от някого от нас, принадлежи на всички акционери в Турската петролна компания и разпределението на печалбата се извършва съгласно дяловото участие на всяка от страните.

— Точно така — съгласи се примирено Дарси. — Това означава, че независимо че находището е открито от моята компания „Англо-Персиян“, полето в Баба Гургур е собственост на всички нас.

При тези думи Калуст се усмихна. Спокойствието, с което Дарси бе изложил същността на клаузата, само потвърждаваше подозрението му, че англичанинът вече бе чул за връзките му с новия шах. Арменецът осъзна, че най-голямата полза от преврата в Техеран бе контролът над „Англо-Персиян“ в рамките на Турската петролна компания.

Уолтър Тийгъл се намръщи.

— Не знам дали съм съгласен с тези условия — каза американецът. — Струва ми се, че те са в разрез със свободния дух, който ръководи американския бизнес. Мисля, че трябва да възприемем политика на отворени врати, с други думи да имаме свобода на действие и равни възможности. Всеки може да прави сондажи, където намери за добре, и да печели от откритите кладенци. Така функционира здравият пазар.

Намесата на директора на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ предизвика едва забележимото одобрение от страна на Дарси.

— Добре звучи — съгласи се англичанинът. — „Англо-Персиян“ открива петрола в Баба Гургур и само тя ще се възползва от печалбата! Всъщност такива са правилата на свободния пазар.

— А ние можем да правим сондажи, където решим — побърза да добави Тийгъл. — Нашите експерти твърдят, че Месопотамия крие неподозирани възможности и със сигурност има още много петролни полета, които…

Президентът на „Англо-Персиян“ вдигна ръка.

— Един момент! — възкликна той. — Не можете да влизате в Месопотамия, все едно отивате на разходка на „Пикадили“. — Замисли се за момент и добави: — Или във вашия случай „Таймс Скуеър“…

— Свобода на действията — настоя американецът. — Трябва да възприемем политика на отворени врати.

— По решение на Обществото на народите Месопотамия е британски протекторат, сигурен съм, че го знаете. А в британските протекторати управляват… британците!

— Но моля ви! — възрази Тийгъл. — Върти ми се смътната идея, че Америка също е победителка във войната. Не можете да се отнасяте към нас така, сякаш нямаме никакви права!

Американецът и британецът се впуснаха в разпален спор за правата, който бе прекъснат, когато Калуст, по примера на колегата си Дарси, почука с лъжичка по чашата си и ги накара да замълчат.

— Навярно забравяте, господа, че в момента съществува само една компания в света със законното право да експлоатира минералните залежи в района на Ирак, бивша Месопотамия — каза той с равен тон и непроницаемо изражение. — И това е Турската петролна компания.

Тийгъл ядосано удари с юмрук по масата.

— Майната й на Турската петролна компания! — кресна той. — Не монополите движат световната икономика! Възможна е само политика на отворени врати!

— Интересно е да чуеш човек от „Стандарт Ойл Ню Джърси“ да се оплаква от монополите — отбеляза невъзмутимо арменецът. — Нима самата „Стандарт Ойл“ не саботира в продължение на години конкурентите си, упражнявайки монополна политика?

— Не това е темата на срещата ни!

Калуст се усмихна.

— Може би — отстъпи той. — Но връщайки се на въпроса, заради който сме се събрали, си позволявам да повторя, че само Турската петролна компания притежава концесия за експлоатация на съответните територии от бившата Османска империя със съгласието на новото иракско правителство.

— И аз ще повторя — нападна го Тийгъл, като хвърли на арменеца леден поглед, — че всеки може да прави сондажи, където сметне за добре. — Удари по масата, за да придаде по-голям ефект на думите си. — Отворени врати!

Калуст не отговори веднага. Вместо това огледа мъжете около масата, вглеждайки се в лицата на ръководителите на всички делегации, и накрая отново насочи поглед към изпълнителния директор на „Стандарт Ойл Ню Джърси“.

— В такъв случай никой не притежава концесията.

В конферентната зала надвисна тишина.

Думите на арменеца, макар произнесени почти шепнешком, зашлевиха присъстващите и им отвориха очите за реалността. Всеки от тях тихо обмисляше истинското значение на изявлението на арменеца. За добро или за лошо права над концесията за петролна експлоатация на територията на бившата Османска империя имаше само Турската петролна компания. Ако само една от фирмите започнеше да действа против конгломерата, концесията ставаше невалидна. Нима бе възможно нещо толкова елементарно да им убегне?

Неспособен да спори с очевидното и притиснат до стената, Уолтър Тийгъл си пое дълбоко дъх и унило отпусна рамене. Той също бе осъзнал, че сам не може да притежава концесията.

— Господин Саркисян — заговори мрачно той, — в тази невъзможна ситуация вие се държите просто невъзможно!

Калуст запази спокойствие.

— Съжалявам, но това е положението — отвърна просто той. — Петролната концесия в бившата Османска империя принадлежи единствено на Турската петролна компания. Докато всички не го проумеят, няма да стигнем доникъде. Не можем да рискуваме с политика на отворени врати, защото вратата вече е затворена и ако я отворим отново, ще прекараме години в спорове, ще се изпокараме помежду си, ще навлезем в нови разговори с иракското правителство и нови лобистки игри, които ще ни струват цяло състояние в подкупи и знам ли какво още! Този път ще ни отведе обратно до стартовата линия. — Арменецът замълча, за да даде време на всички да схванат идеята. — Така, вместо да воюваме помежду си, предлагам да си сътрудничим. Това е единственият възможен път.

Тийгъл се обърна към многобройните членове на своята делегация и се посъветва с директорите на другите американски компании. Хората от „Сокони“ и „Гълф Ойл“ изглеждаха особено развълнувани и останалите делегации от време на време успяваха да доловят по някоя и друга дума, като например „невъзможно“ или „неприемливо“, от тихото им шушукане. След петминутен разгорещен спор американците, изглежда, бяха достигнали до обща позиция. Тийгъл отново взе думата.

— Съжалявам, приятели, но не можем да се съгласим — каза той, поклащайки глава. — Смятаме налагането на отворена политика за абсолютно необходимо!

Членовете на останалите делегации завъртяха раздразнено очи. Само Калуст остана невъзмутим.

— Нима не разбирате, че отворените врати ще проточат този процес с години, вероятно десетки години? Истината е, че права за иракската концесия има единствено Турската петролна компания и вие не можете да промените този факт. Концесията е наша само ако сме заедно. Ако се разделим, никой не може законно да експлоатира тези територии.

Американците отново поклатиха глави.

— Проблемът не е в Месопотамия — обясни Тийгъл. — Уговаряме концесии също в Кувейт и Бахрейн. Ако се съгласим Турската петролна компания да бъде изключителен собственик на петрола на цялата територия на бившата Османска империя, губим всичко това. Не можем да го допуснем!

Истинската причина за възраженията на американците най-после стана ясна. Калуст обмисли ситуацията за момент и докато сред членовете на делегациите отново се надигаше шепот, направи знак на служителя на хотела, който бе застанал до вратата на залата. Той се приближи до арменеца.

— В хотела има ли карта?

— Карта ли, господине? — учуди се мъжът. — Ами… разбира се! Имаме няколко.

— Тогава ми донесете една на Турция и Средния изток — помоли той. — Искам също и табло, на което да разпъна картата, за да виждат всички.

Служителят бързо напусна залата и се върна след няколко минути с табло и статив. Постави ги до кръглата маса и разпъна картата.

Калуст бавно се изправи и поиска от хората си нещо за писане. Крикор му подаде червен молив. В този миг шепотът замлъкна и в залата настъпи тишина. Делегатите любопитно наблюдаваха арменеца, който чертаеше дебела червена линия върху картата.

— Това е Османската империя през 1914 година — каза той, когато свърши. — Знам го, защото там съм се родил, живял съм и съм работил. — Махна неопределено с ръката, в която все още държеше молива. — Ако някой знае повече, моля, да заповяда.

Американците се взряха в картата. Червената линия ограждаше Турция, Арабския полуостров и Месопотамия. Бахрейн се намираше извън контура, но не и Кувейт.

Не и Кувейт.

Това означаваше, че петролните компании можеха спокойно да правят сондажи в страните с перспективни терени. Членовете на американската делегация се спогледаха и хората от „Сокони“ и „Гълф Ойл“ прошепнаха нещо на Тийгъл, което останалите не успяха да чуят. Директорът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ кимна и се обърна към останалите делегации.

— При тези условия — заговори тържествено той — отворената врата се затваря.

През залата премина шепот на облекчение. След хиляди перипетии и години на напредък и отстъпление компаниите най-после се споразумяха. Всички станаха и си стиснаха ръцете. Уилям Дарси понечи да повика служителя и да поръча шампанско, но президентът на „Роял Дъч Шел“ го спря. До този момент Хендрик ван Тигелен бе наблюдавал спора мълчаливо, оставяйки Калуст да защити позицията, която най-много му отърваше. Арменецът току-що бе погребал политиката на отворени врати, както искаше Хендрик. Сега бе дошъл ред на арменеца да бъде погребан.

— Господа! — надвика холандецът глъчката в залата. — Опасявам се, че остана един неизяснен въпрос.

Всички изненадано замлъкнаха.

— Какво има?

— Имам предвид начина на разпределение на дивидентите. Както навярно си спомняте, решихме те да бъдат изплатени в петрол. — Изгледа провокативно Калуст. — Това е най-добрият начин да избегнем данъците и съм сигурен, че никой няма да го оспори.

Делегатите се взряха в дребничкия арменец в очакване на реакцията му. Чувствайки, че всички го гледат, тъй като въпросът го засягаше пряко, Калуст взе чашата си и отпи глътка вода. После я постави леко на масата и въздъхна.

— Случаят е предаден на адвокатите ми — каза лаконично той. — Съдът ще се произнесе относно схемите, които ощетяват миноритарните акционери и потъпкват правата им. — Той замълча и се втренчи изпитателно в колегите си. — Освен това ще е интересно да разберем какво мисли съдът за игричките, с които искате да избегнете хазната…

— Няма да посмеете!

Калуст хвърли предизвикателен поглед към холандеца.

— Тогава изчакайте призовката си — отвърна спокойно. — Мисля, че е абсолютно незаконно принуждаването на акционер да получи печалбата си в натура, когато той е против това. Щом миноритарните акционери във „Форд“ не получават годишната си печалба под формата на гуми, волани или спирачки, защо аз трябва да ги получавам под формата на петрол? Няма никаква логика. Отлично знаете, че не разполагам със средства за рафиниране и разпределение. Какво искате да сторя с петрола, който ще изсипете пред дома ми? Аз съм миноритарен акционер в Турската петролна компания, не съм петролно дружество! Или ще отмените това абсурдно решение, или съдът ще се намеси и ще въдвори някаква справедливост!

Думите на арменеца предизвикаха смут сред присъстващите, които запротестираха шумно. Най-развълнуван от всички беше Уолтър Тийгъл. С почервеняло от възмущение лице, американецът клатеше глава и въздишаше като бик пред червения плащ.

— Господин Саркисян, вие много усложнявате нещата! — оплака се директорът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“. — Наистина прекалено! Не е нужно съдът да си пъха носа в нашите работи!

— Тогава ми платете в пари.

— Нима не разбирате, че държавата ще ни вземе огромен дял от печалбата, ако разпределим дивидентите в пари? Та това е пълен абсурд!

— А вие, господин Тийгъл, не схващате ли, че няма как да използвам хилядите барели петрол, които ще изтърсите пред дома ми! Какво искате да ги правя?

— Не сме виновни, че не разполагате с рафинерия и структури за съхранение и разпространение. Проблемът си е ваш!

— Хайде, моля ви! Откога дивидентите в компаниите се изплащат в натура?

Членовете на отделните делегации засрамено се спогледаха. Ситуацията стигаше до задънена улица, а дребничкият арменец не се даваше. При все това не можеха да понесат мисълта за разпределение на печалбата в пари, щом една голяма част от нея щеше да потъне в държавната хазна. Всички бяха на мнение, че е недопустимо да поднесат на тепсия толкова пари, особено когато можеха да го избегнат. Но освен това съзнаваха, че идеята не беше особено етична и вероятно нямаше да издържи в съда, което щеше да е истинска катастрофа. Как да убедят Калуст?

Възцарилата се неловка тишина бе нарушена от шефа на френската делегация, който до този момент не бе продумал. Прокашля се и се наведе над масата.

— С ваше позволение искам да предложа решение — каза сенатор Жан-Марк Ерто. — Предлагам мосю Саркисян да получи своя дял от петрола и веднага да го продаде на Френската петролна компания.

Калуст се намръщи.

— На каква цена?

— На пазарната цена в момента на продажбата.

Арменецът се обърна към Робърт Кук и сина си, за да се посъветва с тях. Двамата кимнаха, тъй като не виждаха нищо нередно в това решение. Калуст присви очи и обмисли предложението, търсейки слабо място или капан. Все пак отговорът му отне само няколко секунди.

— Съгласен съм.

В конферентната зала се чуха въздишки на облекчение и по лицата на присъстващите се разляха усмивки като пяната на шампанското, които предизвестяваха пристигането на бутилките „Дом Периньон“. Адвокатите получиха нареждания да запишат взетото решение и по масата избухна забързано тракане на машинописни машини.

Докато текстът се оформяше, делегациите се събраха в салона на хотела, за да го отпразнуват. От чашите се лееше шампанско и предприемачите освобождаваха напрежението с нервен смях. Все пак имаха повод. Споразумението за червената линия можеше да се окаже най-важното съглашение в историята на петролния бизнес.

— Приятелю Саркисян! — каза ласкаво Жан-Марк Ерто. — Поздравявам ви!

Арменецът наблюдаваше тържеството, което се вихреше в салона. Хендрик и Тийгъл се прегръщаха като стари приятели, а Дарси сладко си бъбреше с Крикор.

— Погледнете ги — каза той. — Мъжете от петролния бизнес са като котките. Като ги слушаш, никога не знаеш дали се бият, или правят любов…

Президентът на Френската петролна компания се разсмя, развеселен от това сравнение.

— Мисля, че сега се обичат — отбеляза той. — Накрая приятелството винаги печели, не мислите ли?

Калуст се взря в събеседника си. Вярно бе, че господин Ерто му бе помагал в трудни моменти, включително и сега, но той просто не можеше да забрави, че французинът беше заговорничил зад гърба му заедно с другите акционери по въпроса с разпределянето на печалбата. Да не говорим за Хендрик, който заради глупав спор преди седмици очевидно с лека ръка бе захвърлил години сътрудничество и дори приятелство, които ги бяха свързвали по целия път до този тъй важен момент. Или пък Дарси, с когото бяха смъртни врагове, но днес го наричаше „стари приятелю“ само защото Калуст бе близък на новия шах на Персия.

— В този бизнес, сенатор Ерто — заговори мрачно арменецът, — приятелствата са също толкова хлъзгави, колкото и петролът.

Французинът разбра, че забележката се отнасяше и до него самия, но вместо да каже нещо, той достойно я преглътна с малко шампанско. Сетне се вгледа в дребничкия си събеседник.

— Моментът не е подходящ за горчиви мисли, приятелю — усмихна се той. — Празнувайте! Това споразумение ви превърна в нещо, с което никой друг не може да се похвали.

— Така ли? В какво?

Сенаторът отпи още една глътка шампанско и вдигна чашата си високо над главата на арменеца, за да му отдаде чест.

— Станахте най-богатият човек на света.