Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (52)

IX.

Не бе нужно много време за пукването на първата пушка. Делото бе заведено в Лондон от екип адвокати на „Блейк & Хоторн“ под прякото ръководство на сър Филип Блейк срещу петролните компании от „Арамко“ с обвинение в нарушаване на правата за концесия и специалната клауза на Турската петролна компания.

Калуст бе получил копие от обвинението, което прочете внимателно няколко пъти, преди да даде зелена светлина. Документът припомняше, че съгласно концесионния договор между османците и Калуст Саркисян, подписан преди Първата световна война и потвърден през 1928 година от подписаното в Остенде Споразумение за червената линия, всички открити нефтени находища на територията на бившата Османска империя са законна собственост на Турската петролна компания. В текста изрично се казваше, че специалната клауза задължава членовете на компанията да споделят откритите от тях находища на посочените територии с партньорите си от Турската петролна компания — регламент, който „Арамко“ бе нарушила.

— Искам да видя какво ще правят янките сега — изръмжа предизвикателно арменецът, щом прати телеграмата с нареждане да внесат делото в съда. — Може би ще пратят пехотинците да превземат Лисабон!

Делото бе внесено в Лондонския съд и както се очакваше, предизвика истинска буря. В „Авиш“ непрекъснато пристигаха телеграми, адресирани до Калуст, в които се казваше, че американското правителство обвинява Турската петролна компания в картелно поведение и оправдава анулирането на Споразумението за червената линия с антитръстовите закони в Съединените щати.

— Тези американци стават смешни — отбеляза Калуст, не особено впечатлен от аргументите им. — Основаха „Арамко“ като картел, а наричат картел Турската петролна компания. — Смачка телеграмата на топка. — Salauds!^[1]

Онова, което Калуст не очакваше, се случи през следващите дни, когато разлисти вестниците, изпратени от многобройните му агенти в Европа и Съединените щати, които му донесоха в стаята. Първите страници бяха изпълнени с новини около процеса в Лондон. „Льо Монд“, „Таймс“, „Фигаро“, „Ню Йорк Таймс“, „Дейли Телеграф“… всички те отразяваха великия сблъсък между най-богатия човек в света и най-могъщата страна. Главният прокурор на САЩ, някой си Том Кларк, джафкаше по негов адрес, наричайки го „злата скрита сила на световната финансова сфера“, а държавният секретар Джордж Маршал го укоряваше, че застрашава жизнените интереси на Америка. Дори Хендрик ван Тигелен, който, изглежда, не бе забравил старата вражда, се бе възползвал от случая, за да се заяжда от името на „Роял Дъч Шел“.

— Постигането на споразумение ще е най-добре за всички — посъветва го посланик Барух по време на вечеря в американското посолство. — Нямате представа как ме притискат от Вашингтон да ви разубедя. Истински ужас! Искат да разреша въпроса на всяка цена! Аз, Салазар, крал Джордж VI, генерал Дьо Гол или папата…

— Но какъв ви е проблемът — попита Калуст, подразнен от целия този цирк. — Въпросът е отнесен към съда, нали така? Вие мислите, че имате право, аз също смятам така за себе си. Тогава да видим какво ще реши съдията.

Дипломатът въздъхна и погледна приятеля си в очите, докато се колебаеше какво трябва и не трябва да казва по въпроса. Знаеше, че всяка грешна стъпка в тази деликатна ситуация би му струвала мястото, но в салона бяха само съпругата му и мадам Дюпре, на които имаше доверие, затова не се сдържа.

— Знаете ли какъв е проблемът, драги ми Саркисян?

— Осветлете ме, ако обичате.

Посланикът се наведе напред със заговорническо изражение и за да не го чуят, сниши глас, сякаш се страхуваше дори от собствената си сянка.

— От Вашингтон знаят, че ще загубят делото.

 

 

Малката чаша на търпението на Калуст преля седмица по-късно, когато слизаше от стаята си за обичайната сутрешна разходка. На стълбите се натъкна на управителя на ресторанта Рапети, който препречи пътя му.

— А, господин Саркисян! — възкликна той с надигаща се тревога в очите. — По-добре не излизайте днес.

Това бе толкова неочаквано за Калуст, че спря насред стъпалата и изгледа смаяно италианеца.

— Я стига! Какво има?

— Журналистите, господине. Искаха да влязат, но ги изгонихме. — Завъртя очи и въздъхна. — Уф! Навън е истински ад, казвам ви. Никога не съм виждал подобно нещо пред хотела!

Всичко звучеше толкова невероятно, че на арменеца му трябваше минута, за да го осмисли.

— Какви журналисти?

Управителят го хвана за лакътя и го избута обратно на първия етаж. Минаха бързо по коридора и спряха пред малко прозорче, което гледаше към улицата.

— Погледнете!

Калуст надникна навън и забеляза малка тълпа около автомобила си, който го чакаше за обичайната му разходка до Монсанто. Хората се бяха струпали на отсрещния тротоар на булевард „Фонтеш Перейра де Мело“ и в началото арменецът не разбра добре какво става. Вгледа се в групичката и забеляза фотоапаратите с големи обективи в ръцете на непознатите. Разгледа ги внимателно и разбра, че не са португалци, а американци или англичани, тъй като всички носеха шлифери и шапки като на Хъмфри Богарт и бяха вперили погледи във вратата на хотела или в колата на Ещевао.

Глутница ловджийски кучета.

— Мили боже! — възкликна магнатът, когато най-сетне осъзна случващото се. — Световната преса е тук!

 

 

Следващите няколко дни Калуст остана заключен в апартамента си, като се страхуваше дори да слезе в ресторанта; говореше се, че чуждестранните репортери са плъзнали из фоайето, големия салон и ресторанта. Ако имаше нещо, което ненавиждаше, то беше публичността и винаги казваше, че най-доброто, за което човек може да похарчи парите си, е да стане невидим. Но очевидно границата бе премината и заплахата за анонимността му бе реална.

Когато ситуацията стана вече нетърпима, в Лисабон се появи Крикор с писмо от сър Филип Блейк. Старият му приятел и негов адвокат уведомяваше арменеца, че американските петролни компании се опитват да разрешат конфликта преди началото на процеса в Лондон. Накрая англичанинът бе поискал нареждания.

— Разберете, че сам не можете да спрете американците — каза Крикор. — Този въпрос трябва да се реши веднъж завинаги!

— Решението е просто — отвърна старият магнат. — Нека да изпълняват споразуменията, които са подписали.

— Очевидно е, че няма да го направят, татко. Това не е реалистично. Не може да очаквате, че щом са стигнали дотук, извили са ръцете на гиганти като „Роял Дъч Шел“, „Англо-Персиян“ и Дьо Гол, ще отстъпят пред един инатлив арменец. Говорим за Съединените американски щати! Разберете! Няма да позволят някакъв старец да ги унижи! Имат нужда от решение, което да запази имиджа им пред света!

— И какво предлагаш?

— Договорете се с тях. — Повдигна вежди. — Трябва да сложим край на това.

Не че не му бе хрумвало. Мултимилионерът от „Авиш“ си даваше сметка за огромната власт на противника си и съзнаваше, че не може да спечели на всички фронтове, особено при такъв залог. Но щом не можеше да постигне пълна победа, защо поне да не е частична? Помисли за напредналата си възраст и морето от проблеми, които го очакваха, ако продължи борбата; спомни си за журналистите пред хотела и заплахата за анонимността, на която толкова държеше, но преди всичко се вслуша в интуицията си на търговец от пазара и майстор на сделките.

Обмисля въпроса цели два дни, през които „Авиш“ продължаваше да бъде обсаден от световната преса; накрая повика сина си в стаята и му съобщи решението си.

— Утре се връщаш в Лондон с инструкции за сър Филип — заяви сериозно той. — Да се постарае да ни издейства добро споразумение, ясно ли е?

Крикор въздъхна с облекчение.

— Уф! Най-после!

Но Калуст още не бе свършил. Взря се в очите на Крикор, за да се убеди, че е разбрал посланието, и добави:

— И американците да платят. И то добре!

 

 

„Блейк & Хоторн“ уведомиха американските петролни компании за склонността на клиента си да преговаря за края на Споразумението за червената линия. Разговорите, които започнаха седмица по-късно, продължиха няколко месеца. Водеха се с приятелски тон и когато понякога се срещаха на вечеря, вечно мнителният Калуст разпореждаше неговите представители да не пият повече вино от опонентите му. За по-сигурно включи в процеса и Крикор, отреждайки му ролята на пощенски гълъб между Лондон и Лисабон; носеше в „Авиш“ предложенията на американците и пътуваше до Лондон с указания от баща си, които трябваше да се проучат и обсъдят внимателно. Изискванията на арменеца, с които американските компании се бяха съгласили, трябваше да бъдат оформени в юридически документи, а тези, които не бяха, се връщаха в Лисабон, за да бъдат преработени.

Този начин на работа бе наистина бавен и преговорите мъчително се проточваха. Проблемът бе, че съдебният процес, започнат от британските адвокати на Калуст, не бе спрян и течеше нормално, съгласно английското правосъдие. Тази подробност бе пренебрегвана известно време, но когато накрая британският съд определи дата за изслушване, в двата лагера прозвучаха предупредителни звънчета.

— Искат веднага да спрете делото! — заяви Крикор при поредното си посещение в „Авиш“. — Твърдят, че не е логично да ги съдите, докато същевременно преговарят с вас, и че зад това се крие зла умисъл.

Калуст не се впечатли особено. Магнатът пиеше чай на терасата на апартамента си и не си даде труда да помисли над гледната точка на американците.

— Тези хора ме взимат за вчерашен — отвърна презрително той. — Безсмислено би било да спра процеса, докато не постигнем съгласие.

— Това би било жест на добра воля от ваша страна…

— Каква добра воля, какви глупости? Те просто не искат съдиите да се ровят в сметките им!

Като видя, че няма да е лесно да разубеди такъв отличен предприемач като баща си, и се съмняваше, че това е редно, Крикор седна до него и взе чайника, за да си сипе чай.

— Естествено, че това им е проблемът — призна той. — Първото заседание е насрочено за следващия месец и те изпаднаха в паника, щом научиха. Ако процесът започне, петролните компании ще трябва покажат сделките си пред съда и всичко ще бъде отразено в пресата. — Той се засмя тихо. — Разбирате ли? Ако хората узнаят за баснословните им печалби и за ниските данъци, които плащат, това ще прерасне в огромен скандал. Особено сега, когато Европа е опустошена и хората живеят в мизерия. Именно това ги притеснява. Подобен скандал може да принуди правителствата да изискат високи данъци от индустриалния сектор. А те на всяка цена искат да го избегнат.

Калуст ненавиждаше данъците, но проблемът, изглежда, не го тревожеше. Знаеше, че в случая натискът да спре началото на делото бе в негова полза. Затова запази непроницаемо изражение и безгрижно отпи от чая си.

— Всичко е в ръцете на петролните компании — заяви той. — Имат един месец, за да се споразумеят с мен. Американците знаят, че нещата могат да се решат много лесно.

— Как?

— Достатъчно е да платят.

 

 

Притиснати от наближаването на заседанието и непреклонността на Калуст, американските петролни компании, основали „Арамко“, се предадоха. Адвокатите им съобщиха на сър Филип Блейк, че приемат все още непотвърдените условия, и помолиха за насрочване на събрание в най-скоро време, за да подпишат договорите, наречени Stroke 54^[2]. Настояваха непременно всичко да бъде уредено преди първото съдебно заседание.

На запитване с телеграма кога да го очакват в Лондон за подписване на споразумението Калуст отговори, че никога няма да стъпи в този град и вече е запазил конферентната зала в хотел „Авиш“, където да приключат преговорите. Това предизвика объркване в Ню Йорк, тъй като с изключение на Уолтър Тийгъл, никой не бе чувал за хотел с подобно име. Един от изпълнителните директори на „Тексако“ дори се свърза с кантората на сър Филип с въпроса дали се има предвид някоя изискана къща в Париж, Довил или Лазурния бряг — все места, с които често се свързваше името на загадъчния арменски милионер.

Информацията, че „Авиш“ се намира в Лисабон, Португалия, породи недоумение. Американците се учудиха на избраното място, въпреки че всъщност нямаха причина да възразят; щяха да опознаят един нов град и като го намериха на картата, веднага си дадоха сметка, че времето там трябва да е много по-приятно от климата в Лондон или Париж. Най-голямата пречка създаде президентът на „Роял Дъч Шел“, вече остарелият Хендрик ван Тигелен, който сметна за недопустимо да го принуждават да прекосява цяла Европа „само защото господин Саркисян се прави на примадона и не иска да довлече подлия си задник до Лондон“.

Както обикновено, онзи, който се нае да съобщи лошата новина на баща си, беше Крикор.

— Ван Тигелен каза, че не го устройва да идва в Лисабон — обяви той при поредното си посещение в „Авиш“. Според него мястото на срещата не бе толкова важно и разбира се, не се стесняваше да сподели мнението си. — Вижте, татко, след като те направиха толкова компромиси, мисля, че поне по този въпрос трябва да отстъпите вие. Нищо не ви струва и дори…

— Споразумението ще се подпише в „Авиш“ или изобщо няма да се подпише — заяви Калуст с тона на човек, който е взел решение, независимо какво му коства то. — Или приемат моите условия, или се отказват.

— Но, татко, нима не виждате, че те вече направиха достатъчно компромиси?

Смаян, старецът свъси вежди, сякаш не бе чувал нищо по-оскърбително.

— Достатъчно ли?! — възкликна възмутено той. — Тези хора искат да унищожат един шедьовър в предприемачеството — Споразумението за червената линия, в което вложих толкова работа и изобретателност! Освен това ще получат изключителни права над петролните полета в цяла Арабия! Наистина ли смяташ, че те са направили компромис? — Поклати глава. — Подписването ще стане тук, в Лисабон, или изобщо няма да се случи. Те решават.

Крикор добре познаваше този категоричен тон, затова реши да не настоява. И защо да го прави? Баща му надуваше свирката; ако останалите искаха съдействието му, трябваше да играят по нея. Слезе до рецепцията и изпрати телеграма до сър Филип в Лондон, за да го уведоми, че подписването на споразумението Stroke 54 трябва да се състои в „Авиш“. Помисли си да добави, че старият Саркисян се чувства твърде слаб, за да пътува, но накрая се отказа.

Не, никакви извинения. Всичко ще се случи, както е решил баща му.

 

 

Оживлението из коридорите на „Авиш“ през последните двайсет и четири часа утихна чак когато членовете на различните делегации се настаниха около голямата маса в конферентната зала на хотела. Уолтър Тийгъл представляваше американските петролни компании, участващи едновременно в Турската петролна компания и „Арамко“, сенатор Ерто бе начело на французите, а Уилям Дарси ръководеше делегацията на „Англо-Персиян“. Всеки един от тях бе заобиколен от своите сътрудници или адвокати, които също бяха част от съответната делегация.

Седнал в ъгъла на масата между двама адвокати от „Блейк & Хоторн“, Крикор разгледаше сбръчканите лица на ръководителите на делегациите. Спомняше си, че всички те бяха в Остенде двайсет години по-рано, когато бе подписано Споразумението за червената линия. Възрастта вече им тежеше, сенатор Ерто дори ходеше с бастун. Все пак те още заемаха постовете си; бяха акулите на петролната индустрия и трябваше да им се признае, че след толкова време бизнесът се ръководеше от същите мъже. Мирисът на пари бе опияняващ. Единствената новост бе присъствието на един изпълнителен директор на „Роял Дъч Шел“, пристигнал на мястото на Хендрик ван Тигелен, който така и не стъпи в Лисабон. В залата се чуваше шепот, покашляне и тих смях. Всички знаеха, че споразумението трябва да бъде сключено същата вечер, тъй като на следващия ден започваше първото заседание на заведеното от Калуст дело. Затова Тийгъл, верен на каубойския си стил, захапал запалена пура, се наведе към Крикор.

— Ами баща ви? Кога ще слезе?

— Няма да слезе — уточни той. — Срещата ще се проведе без него.

Американецът изпусна гъст облак дим, извади пурата от устата си и повдигна вежди.

— Нима! Да не е болен?

— Не.

— Ами тогава? Какво става?

Крикор сви рамене, въпросът нямаше никакво значение.

— Няма нерви да се занимава със срещата — кратко отвърна той. — Когато съставим текста, ще му го занеса да го прегледа.

Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ го изгледа смаяно; нямаше съмнение, че арменският му опонент беше опак човек. Все пак бързо се съвзе от шока и с усилие надяна най-широката си усмивка. За пръв път някой не идваше на среща с него, защото „няма нерви“ — оправдание, което му се струваше дори обидно, но той предпочете да не се ядосва и да се престори, че случилото се не го притеснява. Преглътна сухо, огледа мъжете на масата и почука с чашата си по дървената маса, за да привлече вниманието. В залата на мига настъпи тишина.

— Драги господа, мисля, че е време да започваме — заговори той. — Трябва да съставим споразумение, съгласно документите Stroke 54, и предлагам да минем направо към двете неизяснени точки. Ако не греша, първата засяга изплащането на royalties^[3] на господин Саркисян.

Основната част от споразумението всъщност вече бе ясна след няколкомесечни преговори, които значително се забързаха след насрочването на заседанието. На срещата в „Авиш“ трябваше само да се уточнят последните подробности и официално да сключат съглашението. Смятаха, че финалната част няма да отнеме повече от няколко часа, и Тийгъл вече бе запазил салона за вечеря и бе поръчал дванайсет бутилки Moet et Chandon, за да отбележат случая. Крикор все пак изказа опасения, че може и да се забавят, но американецът дори не искаше да чуе за подобна възможност.

— Сключването на това споразумение е фасулска работа — отвърна Тийгъл с уверена усмивка и неизменната пура в уста.

Американецът имаше право. След по-малко от два часа, още преди времето за чай, договорът беше готов. Мъжете можеха спокойно да се приберат по стаите си или да се разходят из Лисабон, преди да се срещнат за вечеря и шампанско. След като се бяха разбрали и предвкусваха по-високите печалби, всички имаха добро настроение.

Докато останалите делегации се разпръскваха, Крикор взе напечатаните документи и както бе уговорено, се качи на първия етаж, за да ги занесе на баща си. Последна проверка преди официалното подписване. Тъй като слънцето все още не бе залязло, Калуст седна на терасата с чаша чай и внимателно прочете всяка дума, всяка фраза, обмисли всяка идея, която се съдържаше в текста в ръцете му. На сина му вече му бе писнало от всичко това, особено след срещата с петролните компании, за да обсъжда отново досадните технически подробности, и предпочете да се отпусне, разлиствайки брой на списание Flama; не разбираше португалски, но фотографиите го разсейваха.

Прегледът на договора продължи половин час, след което Калуст подреди листовете и ги подаде на Крикор.

— Няма да подпиша.

Тези думи изненадаха Крикор и в първия момент той дори си помисли, че не е чул добре.

— Моля?

— Няма да подпиша споразумението, съставено по този начин.

Крикор стреснато осъзна, че всъщност бе чул правилно и първия път. Остана един дълъг миг с отворена уста, без да знае какво да каже, докато се взираше в баща си, неспособен да продума. Значи, нямаше да подпише? Нямаше да подпише!

— Но… но вие вече се бяхте съгласили с всичко, което пише тук! — извика накрая той и размаха документите като доказателство на думите, които току-що бе изрекъл. — Този договор запазва правата ни, предвидени от Споразумението за червената линия, и дори установява по-висок дял за добива в Ирак, което значи, че ще печелим повече пари. Освен това ни гарантира компенсации в размер на цяло състояние и ни предоставя допълнително стотици хиляди тонове петрол, отделно от дяла ни в Турската петролна компания. Всички тези условия бяха поискани от вас! Как може сега да заявите, че…

— Искам гаранция, че моята част от петрола ще бъде продадена в следващите петнайсет години — каза Калуст. — И то срещу долари, ясно?

— Но… защо го казвате чак сега?

Калуст махна с ръка към документите в ръцете на сина си.

— Начинът, по който е написан този текст, им позволява да ми подложат крак и да стоварят пред вратата ми барелите, които ми се полагат — обясни той. — Няма да се хвана на този номер. Освен това кой ми гарантира, че няма да ми платят във франкове например? — Поклати глава като човек, който е взел окончателно решение. — Не. Искам гаранция за продажба до петнайсет години и всичко, изплатено в долари.

— Ами ако не приемат?

Тази възможност накара Калуст леко да се усмихне. Стана и с изражението на човек, за когото темата е приключена, обърна гръб на сина си и се отправи към апартамента.

— Няма да подпиша.

Старият сенатор Ерто, прекалено слаб, за да се разхожда из града, бе единственият останал в хотела ръководител на делегация. Уилям Дарси, Уолтър Тийгъл и заместникът на Ван Тигелен от „Роял Дъч Шел“ бяха излезли, затова Крикор трябваше да изчака до вечерята, за да им съобщи новината.

— Господа, баща ми няма да подпише.

Насядали около масата в салона, петролните магнати го изгледаха слисано. След като се съвзеха от първоначалната изненада, на масата се надигна врява; едни протестираха, а други искаха обяснение. Мъжете се надвикваха едни други и Крикор изчака да се успокоят, за да им съобщи изискванията на баща си, аргументирайки се с пропуските в текста, които можеха да нарушат духа на споразумението. Представителите отново шумно възразиха, но скоро се примириха с новата ситуация.

— Проблемът е, че първото заседание по делото започва утре — отбеляза Уолтър Тийгъл. — Ако сметките ни стигнат до съдията, това ще е истинска катастрофа. Цялата преса ще е там и… дори не ми се мисли!

— Какво да правим тогава?

Мъжете от петролния бизнес се спогледаха и разбраха, че нямат друг избор.

— Щом трябва да променим проклетия текст, ще го направим! — примири се американецът. — Добавете новите условия! Трябва да приключим с това възможно най-скоро!

Президентите на „Англо-Персиян“ и на Френската петролна компания се съгласиха, но представителят на „Роял Дъч Шел“ поклати глава.

— Страхувам се, че не съм упълномощен за подобно нещо — обясни той. — Трябва да говоря с президента на компанията.

Всички около масата посърнаха. Вероятността споразумението да се провали ги тормозеше, тъй като делото започваше утре, но точно това се случваше.

Уолтър Тийгъл изглеждаше наистина отчаян и Крикор го успокои, като предложи на представителя на „Шел“ веднага да се свърже с Ван Тигелен, за да получи зелена светлина. Без да губи време, мъжът написа дълга телеграма, в която обясни проблема, и я занесе на рецепцията, за да бъде незабавно изпратена в Лондон.

Атмосферата по време на вечерята бе толкова мрачна и потискаща, че отвориха една-единствена бутилка Moet et Chandon и се чуваше само потракването на приборите; никой не продума, мислите на всички се бяха отнесли далеч от салона. Представителят на „Роял Дъч Шел“ единствен наруши мълчанието, за да съобщи, че е помолил за възможно най-бърз отговор от Лондон — гаранция, която всъщност не бе необходима, тъй като всички знаеха, че Хендрик ван Тигелен е разумен човек и напълно осъзнава катастрофата, която би предизвикал процесът, щом репортерите се докопат до сметките на петролните компании.

След вечеря мъжете останаха в салона на чаша порто или уиски в приятна атмосфера. Разговаряха тихо и често свеждаха поглед към часовниците на китките си, сетне поглеждаха към този на стената, сякаш самото следене на стрелките можеше да забърза пристигането на решението от Лондон. Мина полунощ и още нямаше новини. Мъжете бяха обзети от отчаяние и вече виждаха провала си с жестока яснота.

Вече минаваше един сутринта, когато в салона се появи рецепционистът със сребърен поднос в ръка.

— Телеграма за господин Томпсън.

Всички погледи се насочиха към малкия плик върху подноса. Томпсън бе името на представителя на „Роял Дъч Шел“. Салонът сякаш се събуди и се изпълни с напрегнат шепот. Томпсън нетърпеливо взе плика от подноса. Скъса го от едната страна, извади телеграмата и припряно я прочете. Сетне огледа присъстващите и победоносно размаха юмрук във въздуха.

— Ван Тигелен е съгласен!

Двете секретарки, които помагаха за преговорите, веднага седнаха да наберат на машина договора с новите клаузи. Натискаха клавишите с десет пръста, сякаш свиреха на пиано, и непрекъснатото тракане изпълваше салона с шум, подобен на продължително хъркане. Набирането на текста отне един час.

След като работата бе свършена, Крикор хукна към първия етаж, за да предаде документа на баща си. На Калуст му бяха нужни двайсет минути, за да прочете текста отново и да обърне специално внимание на новите клаузи. Синът му остана прав до него и този път, вместо да се разсейва със списанието, се взираше в непроницаемото лице на баща си в опит да долови и най-малкия знак какво мисли. Но старият магнат не разкри мнението си до момента, в който не приключи четенето и върна листовете на сина си.

— Одобрявам.

Калуст слезе в салона и след като поздрави присъстващите, седна на масата заедно със сина си и мадам Дюпре и най-сетне подписа договора Stroke 54. Беше три сутринта. След това представителите на петролните компании също сложиха подписите си и накрая някой извика „ура“, последвано от дълги аплодисменти.

— Успяхме да сътворим абсолютно неразбираем текст! — възкликна Тийгъл и нервно се засмя. — Никакво дело не може да бъде заведено срещу нас, основавайки се на тези документи, защото едва ли има човек, който разбира какво пише в тях!

Облекчен от края на този маратон, Крикор реши, че трябва да го отпразнуват, и отиде да потърси сервитьорите, за да им поръча нещо за хапване и останалите единайсет бутилки шампанско.

— По това време ли, мосю? — учуди се съненият служител на рецепцията. — Но тук вече няма никого! Всички си отидоха вкъщи, никой не работи в ресторанта, нито в бара.

Приключиха вечерта в една денонощна бирария на площад „Рещаурадореш“. Не предлагаха хайвер, нито лангуста, а само сандвичи с шунка, сирене, пушено свинско и наденица, които мъжете излапаха с такава наслада, сякаш бяха най-изисканото ястие в престижното парижко кафе „Льо Прокоп“. Накрая Уолтър Тийгъл стана прав, подкани останалите да последват примера му и вдигна халба към Калуст.

— Нашите най-искрени поздравления, мистър Саркисян! — обяви тържествено той, като малко заваляше думите заради погълнатия алкохол. — С това споразумение вие надминахте дори самия Рокфелер като най-богатия човек на века.