Метаданни
Данни
- Серия
- Калуст Саркисян (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Um milionario em Lisboa, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Дарина Миланова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш
Заглавие: Милионерът в Лисабон
Преводач: Дарина Миланова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: португалска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 26.10.2017
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Жанет Желязкова; Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1747-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6402
История
- — Добавяне
XIII.
Най-важно в подготовката за пътуването бе намирането на животни, на които да натоварят багажа на семейство Киносян. Тридневният срок бе твърде недостатъчен и увеличи неимоверно търсенето на товарни коне. В резултат на това те свършиха бързо, а цените на останалите товарни животни скочиха до небето. Думата akso, или депортиране, обикаляше от уста на уста сред арменците и обсеби ежедневието им, доведе до търсене на всякакви вещи, необходими за пътуването, което също допринесе за увеличаване на цените.
Дядо Сисаг отново трябваше да прибегне до своите умения, за да се сдобие с две мулета — нещо много важно, за да могат да пренесат багажа си. След като решиха въпроса, се сблъскаха с друг проблем — къде да държат парите. Киносян бяха сравнително заможни, иначе никога не биха могли да отидат в Германия, за да се консултират с тамошните лекари. Крикор също разполагаше със завидни спестявания. Кое място би било достатъчно сигурно, за да съхраняват такава голяма сума?
След като сериозно обмисли въпроса и го обсъди с Мариян, Аршалуис избра двете най-вехти и прокъсани одеяла, които намери в дома си, и напъха банкнотите в дупките. Само най-отчаяният крадец би задигнал одеяла в такова състояние. Щяха да ги използват за седла на мулетата и дюшек за през нощта, макар истинското им предназначение да бе да служат за сейф. Сетне Аршалуис и голямата й дъщеря взеха две калъфки за възглавници и ги натъпкаха с най-хубавите дрехи, малко пари и бижута, които преди това увиха в памук, за да не убиват.
Вечерта преди заминаването турските власти поставиха табели по улиците, които указваха часа, в който всички жители на квартала трябваше да имат готовност да тръгнат на път. За улицата на семейство Киносян това бе десет сутринта.
— Реших да приема исляма — призна жената на Боджалян, която вървеше към дома си заедно с Крикор и Мариян, след като бяха прочели табелата. — И вие трябваше да сторите същото.
— Но, съседке, турците биха мъжа ти с камшик и после го отведоха — каза девойката. — Нима това не те притеснява?
— Ама разбира се! — призна жената. — Но какво мога да направя? Имам малки деца и те не биха оцелели по време на такова пътуване. По-добре живи мюсюлмани, отколкото мъртви християни. — Замълча за миг, после добави: — Освен това вътрешно ще си остана християнка. Турците може да вземат тялото ми, но душата — никога!
Тази вечер арменските църкви се изпълниха с всички жени, деца и старци, останали след отвеждането на мъжете. Сега свещениците бяха единствените мъже, останали в арменската общност на Кайсери, но на тях също им бе наредено да напуснат града на следващия ден.
Службата се проведе на свещи, а няколко жени наблюдаваха вратите, в случай че се появят турски войници. Говореше се, че в някои градчета турците били залостили вратите на арменските църкви и били подпалили сградите с вярващите вътре. Всичко това им се струваше невероятно. Нима някой бе способен на подобна жестокост? Все пак, имайки предвид случилото се, не искаха да рискуват. Затова службата протече много предпазливо, с всички мерки за сигурност.
От време на време литургията бе съпроводена от ридания, особено по време на песнопенията и проповедите. Текстовете, подбрани за случая, бяха от Изход и свещеникът наблегна на стиха, в който Мойсей се обръща към Бог и му задава въпрос, който бе пряко свързан с времената, в които живееха.
— Господи! Защо подложи тоя народ на такава неволя?
С натежал глас свещеникът прочете тези думи два пъти, въпреки че в Писанието се споменаваха само веднъж. В тези мигове от вярващите се надигна тъжен и пронизващ стон. Риданията се превърнаха в плач. Нямаше значение, че въпросът на Мойсей се отнасяше за евреите. За всички хора в църквата, дошли на последната служба в Кайсери, пророкът се молеше за арменците.
Семейство Киносян, както и повечето от вярващите, напуснаха църквата мълчаливо и се прибраха направо у дома, където довършиха подготовката за пътуването.
Когато всичко беше готово и семейството се събра около тонира за последната нощ в дома си, Аршалуис наруши дългото мълчание след края на службата, обръщайки се към Мариян.
— Е, дъще? — започна тя. — Ще приемеш ли исляма? Някои от съседите ни ще се обърнат…
— Така е. Но не и повечето от тях.
Майка й поклати глава.
— Това пътуване е истинска лудост. — Погали наедрелия си корем. — Не забравяй, че съм бременна. — Пое си дълбоко дъх в опит да разсее отчаянието, което я бе обзело. — Ах, ако баща ти беше тук… да, но… Него сега го няма.
Мариян махна с ръка към дядо Сисаг.
— И какво предлагаш, майко? Да оставим дядо сам?
Възрастният човек вдигна треперещата си ръка.
— Решавайте без мен — заяви той. — Аз вече съм в края на дните си. И тъй като винаги съм бил арменец, а не си и представям друго, ще умра като такъв. — Посочи към роднините, които го заобикаляха. — Но животът е пред вас. Не обричайте собствената си съдба на моята.
Всички се спогледаха тъжно. Бе време да вземат решение и дори двете малки дъщери, Кенариг и Карун, въпреки своите невръстни дванайсет и единайсет години, усещаха колко важен бе този момент. Пламъците в тонира трептяха тревожно, сякаш следваха ритъма на човешките сърца и осветяваха лицата, в които като че ли се отразяваше огънят на самия ад.
Мариян хвърли поглед към Крикор, изглежда, искаше той да се включи във взимането на решението, но накрая отново се взря в дядо си, сетне в сестрите си и накрая в майка си. Изборът бе направен.
— Турците ни отнеха татко — каза тя. — Да приема исляма, би означавало да ги възнаградя за това престъпление. Убийте ме, ако щете, но душата ми ще си остане арменска.
Майка й въздъхна примирено.
— Да бъде волята божия — заяви тя. — Семейството ни няма да се разделя. Утре тръгваме всички.
Всички се прегърнаха и целунаха, задъхвайки се от облекчение и ужас. Сетне легнаха на възглавниците, придърпаха покривката, потърсиха закрила в топлината на тонира и затвориха очи в опит да прогонят тревогите си и да спят спокойно през тази последна нощ в Кайсери.
Вратата се разтресе от настойчивите удари. Мариян отиде да отвори и се натъкна на трима въоръжени войници, които очевидно бързаха.
— Хайде, всички вън! — извика единият от тях. Ya’Allah! Излизайте! Време е!
— Така ли? — учуди се момичето. — На табелата в края на улицата пишеше, че тръгването е в десет сутринта, а сега е едва осем. Защо да бързаме?
— Всички вън! — настоя турчинът, младеж на възрастта на Мариян, по голобрадото му лице тепърва набождаше мека брада. Беше много млад, но опиянен от властта, която дългата пушка му даваше. — В десет трябва да тръгнете. Искаме всички веднага да излезете, за да се подредите в колона и да организираме всичко.
— Невъзможно — отвърна ядосано Мариян. — Още не сме готови. Имайте търпение, ще ни трябва поне още час.
Войникът се разсмя пресилено.
— Един час ли? Само това оставаше! — Той насочи цевта на пушката си надолу и изгледа момичето заплашително, а другарите му веднага последваха примера му. — Трябва да излезете, и то веднага! Ya’Allah! Който остане тук, ще бъде застрелян. Всички вън!
Семейството бързо излезе на улицата, припирано от войниците, които не спираха да им отправят смъртни заплахи, с насочени пушки. Добре че почти всичко беше готово. Въпреки присъствието на натрапниците, им трябваха само десет минути.
Двете по-малки сестри, Кенариг и Карун, бяха много разстроени. За да ги успокоят, Мариян и Крикор им бяха казали, че им предстои голямо приключение и незабравимо пътуване. Това, разбира се, не беше лъжа. Двамата бяха описали изселването по възможно най-интересния начин, който успяха да измислят, и сестрите приемаха всичко с непринуден ентусиазъм.
Възрастните обаче знаеха къде отиват, или поне така си мислеха, но прикриваха безпокойството, което тежеше в гърдите им. Защо да драматизират, щом онова, което имаше да става, щеше така или иначе да се случи? Такава бе съдбата им и те щяха да я приемат с всички последствия. Те бяха християни и вярваха, че кръстът е нещо много повече от товар.
— Не знам какво ни чака — каза дядо Сисаг точно преди да напуснат къщата. — Ние сме семейство. — Кимна към Крикор. — И ти също, момчето ми. Ти също си част от това семейство. — Обърна се към останалите. — Ако някой от нас загине, част от нас също ще умре. Ако само един от нас оцелее, другите ще живеят в него. Оставяме съдбата си в Божиите ръце, но ще направим всичко по силите си да преодолеем това изпитание и да оцелеем. Бог да ни закриля.
Излязоха угрижени, но когато видяха всички онези хора, които войниците извеждаха от домовете им насила и които се събираха в един повече или по-малко организиран хаос от каруци, коне, мулета, дисаги и всичко останало, което можеха да носят, ги обзе странно чувство на спокойствие. Каквото и да се случи оттук нататък, то щеше да сполети всички; не бяха сами в това ужасяващо изпитание.
С тях тръгваше цяла Армения.
Дългата и тъжна колона се виеше по цялата улица, която излизаше на пътя, водещ на юг; бяха се събрали хиляди арменци с кошници, торби и деца; каруци, наобиколени от хора, и много товарни животни. Турските войници бяха обградили тълпата, като посочваха пътя и пазеха отстрани, опитвайки се да предотвратят разговори и контакт с останалите жители на града.
По тротоарите се бяха струпали много турци, които наблюдаваха заминаването на останалите членове на арменската общност. Една част просто ги гледаше мълчаливо, но повечето кимаха одобрително и се усмихваха, подхвърляйки подигравки:
— Вървете и не се връщайте!
— Нека Аллах ви води до ада, гяурски кучета!
Жените и възрастните арменци не им обръщаха внимание. Отношенията им с повечето мюсюлмани не бяха никак лесни. Наистина, всеки имаше приятели и познати турци, но по-голямата част от обкръжението им се ограничаваше до арменците. Макар да живееха в един град или село, между християни и мюсюлмани съществуваше разделение — едните бяха господари, другите — роби. Всеки от тях обаче се мислеше за нещо повече от другия и те прекарваха дни, дори месеци, без да разменят и думичка помежду си. Разминаваха се като призраци, там са, но сякаш ги няма, живеят в един квартал, но не се виждат един друг, просто сенки, които само се мяркаха за миг и изчезваха, превръщайки се във видения.
— Покрий лицето си, Крикор — посъветва го Мариян, щом го погледна. — Наблюдават ни и ако разберат, че си мъж, ще си имаме неприятности.
Крикор я послуша и нагласи кърпата си по начин, който най-добре да скрие лицето му. Последното, от което се нуждаеше сега, бе да го разкрият. Семейство Киносян вървяха на края на конвоя. Най-отпред крачеше дядо Сисаг, като се подпираше на тоягата си и държеше поводите на едно муле. Следваха го Мариян и Крикор, който водеше друго муле, а Аршалуис вървеше отзад с натежалия си от бременността корем, хванала за ръце най-малките си дъщери — палавата Кенариг и кротката Карун.
Колоната най-сетне премина през южната порта на Кайсери, напусна града и бавно закрачи по пътя като дълга връв, която се виеше по долината. Заснежените върхове на планината Ерджиес заобикаляха тълпата от хора като неми свидетели на драмата, която се разиграваше в подножието им.
На края на града се виждаше кирпичена къща, собственост на скромни земеделци, част от които стояха отстрани на пътя и наблюдаваха кервана. Крехкият силует на турска старица с кърпа на главата се отдели от селяните и със свит юмрук се приближи до един турски конник.
— Проклети да сте, задето причинявате това на горките хора! — провикна се мюсюлманката. — Дано Аллах ви накаже за тези зулуми! Светът е на нагаждачите и безскрупулните мошеници! Но не забравяйте, че каквото сторите на тези хора, ще ви се върне от ръката на врага, когато пристигне тук. — Старицата се обърна към арменците, които я зяпаха, докато минаваха покрай нея. — Аллах да е с вас, деца! Аллах да ви закриля!
Тя бе единствената туркиня, възпротивила се на изселването, която Крикор бе виждал. Войникът погледна към жената, разсмя се и пришпори коня си.
— Изкуфяла дъртачка!
И потегли в галоп.