Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (55)

XII.

Слънцето вече напичаше остъклената тераса, свързана с апартамент „Дона Филипа Ланкастър“, когато адвокатът седна до Калуст и отвори куфарчето си. Магнатът гледаше градината на „Авиш“ с поглед, зареян някъде отвъд зелените корони на дърветата; изглеждаше, сякаш разглежда фасадата на гинекологичната болница „Матернидаде Алфредо да Коща“ на отсрещната страна, но всъщност бе потънал в мислите си. След минута се размърда и се обърна към новодошлия, сякаш едва в този миг забелязваше присъствието му.

— Смъртта на съпругата ми и последвалите събития ме накараха да осъзная, че не мога да отлагам повече — заяви арменецът. — Затова мисля, че е време да съставим завещанието ми.

При тези думи Азеведо Пасарао се изопна напрегнато на стола си.

— И… мога ли да знам какво е окончателното ви решение?

Калуст допря кърпичката до носа си, сетне я разгледа; по нея се виждаха капчици кръв. Усети как лявата му ръка отново изтръпва и внезапно се почувства отпаднал.

— Ще бъде в Португалия, разбира се.

Адвокатът доволно подсвирна.

— Струва ми се много добро решение! — Осъзнал, че е реагирал прекалено ентусиазирано, той примигна и веднага се поправи. — Искам да кажа, че вие сте в отлично здраве и навярно ще живеете още дълго. Имате здравословни навици, правите гимнастика всеки ден. Това несъмнено ви гарантира дълъг живот. — Придоби смирено изражение. — Но, както обичаме да казваме — страх лозе пази, нали така? Затова мисля, че е разумно да официализираме нещата, за да избегнем евентуални ненужни и неприятни недоразумения или конфликти.

Клиентът му се закашля, сякаш за да докаже, че здравето му вече не е така стабилно.

— Точно така — съгласи се той. — На първо място, не искам да завещавам много пари пряко на сина ми.

Адвокатът повдигна вежди.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че след преживяното по време на арменския геноцид е станал прекалено лабилен, за да управлява толкова пари. Освен това не ме почита като баща.

— Тогава какво имате предвид относно него?

— Предпочитам да създам тръстов фонд, не знам дали в Португалия познавате това понятие. Искам цялото ми наследство и бизнесът ми да бъдат прехвърлени в такъв фонд. Тръстът ще получава всички мои договори, които са предимно от петролни сделки, и ще носи отговорността за управлението на парите ми. Колкото до момчето ми, ще му оставя един милион лири, не повече. След това тръстът ще се ангажира да му отпуска месечна издръжка, нещо като заплата.

— О, много добре.

— Основната част от богатството ми все пак ще отиде при организацията, за която говорихме — каза той. — Фондацията.

Очите на Азеведо Пасарао блеснаха.

— Която, разбира се, ще носи вашето име. Фондация „Саркисян“.

— Трябва ни документ от португалските власти, който потвърждава данъчните облекчения за фондацията — подчерта магнатът. — Без тази гаранция няма да правим нищо, ясно ли е?

— Вече имаме устното обещание на господин министър-председателя. Сега ще подадем молба да се уреди официално.

— Когато го получим, искам да запишете в завещанието ми основаването на фондацията в Лисабон. Това ще бъде международна организация със седалище в Португалия. Ще се управлява от тръстовия фонд и ще се занимава с популяризиране на изкуството — любовта на живота ми. Парите от петрол ще се инвестират отново в петролния бизнес, за да се печелят повече пари. А приходите от финансовите инвестиции ще отиват във фондацията за спонсориране на проекти, свързани с изкуство, образование и здраве.

— А кой ще управлява фонда и фондацията?

Калуст се загледа в хоризонта. От терасата на хотела се виждаха короните на дърветата по „Авенида де Либердаде“, покривите на Байша, а зад тях — реката в красива комбинация от зелени, червени и сини нюанси.

— Преди си мислех за жена ми, сър Филип Блейк или сенатор Ерто — каза горчиво той. — Обаче и тримата се споминаха и ме оставиха сирак по отношение на това решение. А синът ми е извън плановете поради причините, които вече ви обясних.

Настъпи тишина. Адвокатът почака клиентът му да довърши мисълта си, но Калуст мълчеше и се любуваше на градския пейзаж пред себе си.

— Кажете, кой би могъл да поеме управлението на фондацията?

Магнатът отмести поглед от града и най-после погледна адвоката, сякаш отговорът бе очевиден.

— Сър Кенет Барк, разбира се.

 

 

Подписването на завещанието се състоя два месеца по-късно в апартамента на Калуст в хотел „Авиш“. Предишната седмица Азеведо Пасарао му бе връчил чернова на френски и португалски, за да я прочете внимателно — задача, на която Калуст прилежно отдели цели два дни. Три клаузи породиха съмнения у него, които изясни с помощта на адвоката; едната остана непроменена, а останалите две бяха пренаписани, съгласно желанията на арменеца. Добавиха и още един член — двайсети, според който синът му губеше всички права и привилегии, отбелязани в завещанието, ако го оспори, дори и съдът да реши в негова полза.

Въпреки че церемонията по подписването протичаше в тесен кръг, в апартамента цареше тържествена атмосфера, както подобава на подобно важно събитие. Калуст бе облякъл най-хубавия си костюм от „Севил Роу“ и придружен от мадам Дюпре и Иван, посрещна нотариуса, адвоката и двама задължителни свидетели, избрани от Пасарао. Предложи на всички по чаша порто за добре дошли и размени по някоя и друга духовита шега на френски.

— Ако не възразявате — каза Пасарао, когато най-сетне изпразниха чашите си, — би било добре да преминем към подписването.

Безгрижната атмосфера незабавно изчезна и всеки се зае със задълженията си. Цареше абсолютна тишина, когато Калуст отиде да донесе завещанието, което бе прочел за последен път предишната вечер, и го остави на бюрото във всекидневната. После седна и взе писалката. Погледна към присъстващите, за да се увери, че всички внимават, и започна да подписва всяка страница от документа. Чуваше се само лекото скърцане от писалката по листа и сдържаното дишане на присъстващите. Когато стигна до последната страница, арменецът вдигна поглед, сякаш искаше да си поеме дъх, и повдигна гъстите си вежди. Запита се дали сър Кенет Барк би искал да оглави фондацията, след като ще работи съгласно португалското законодателство, но преодоля колебанието си.

— Моментът настъпи.

Отново се наведе над текста и надраска името си. Присъстващите изръкопляскаха. Тогава нотариусът взе завещанието и паспорта на клиента и премина към съответната проверка на самоличността. Когато приключи, в стаята се чуха нови аплодисменти и Калуст стана прав.

— Иван — каза той, — време е за шампанското.

След миг пред присъстващите изникна поднос с високи чаши, пълни с бълбукащата златиста течност. След като бяха мълчали толкова дълго по време на подписването, сега всички безгрижно заговориха. По някое време Азеведо Пасарао почука със столчето на чашата по дървеното бюро, за да привлече вниманието.

Уважаеми дами и господа, бих искал да направя важно изявление — каза тържествено той. Внимателно се вгледа в лицата на присъстващите, докато накрая погледът му спря върху очаквателното изражение на клиента му. — Негово Превъзходителство, господин министър-председателят Антонио де Оливейра Салазар, ме упълномощи да съобщя на Ваше Превъзходителство, господин Калуст Саркисян, че гордата и всепризната португалска нация реши да ви удостои с най-почетния орден на тази страна. — Замълча, за да подчертае значението на думите си. — Великия кръст на Военния орден на Христос!

Последваха нови ръкопляскания, на които Калуст отвърна със сдържана усмивка. Адвокатът каза още няколко официални думи, които включваха дори цитат на португалски от Os Lusiadas^[1], след което церемонията бе закрита и всички слязоха за обяд в ресторанта на „Авиш“.

След кафето магнатът изпрати гостите си до изхода и верен на стария си навик, се сбогува с тях с поклон. Задържа Пасарао, който също се канеше да тръгва. Искаше да поговори с него насаме.

— Каква е тази история с почетния орден — попита арменецът веднага щом се качиха в апартамента. — Чия е идеята?

Адвокатът не очакваше леко ядосания тон, който усети във въпросите.

— На господин министър-председателя, разбира се — отвърна той. — Той е в течение на завещанието, защото трябваше да уреди документите за данъчните облекчения, и искаше да ви засвидетелства признанието на Португалия за това, че сте избрали страната за седалище на чудесната ви фондация. — Присви очи, опитвайки се да отгатне мислите на събеседника си. — Защо? Да не би да предпочитате друг орден? Например Ордена на дон Енрике?

Калуст нетърпеливо поклати глава.

— Разбира се, че не, що за глупости! Всъщност не искам никакви ордени! Единственото, което желая, е да ме оставят на мира. Много добре знаете, че ненавиждам публичните изяви!

Забележката изненада Пасарао. Очакваше, че клиентът му ще се зарадва и ще се почувства поласкан, но очевидно бе сгрешил. В ума му внезапно се прокрадна подозрение, което го разтревожи.

— Не ми казвайте, че ще откажете ордена…

Магнатът безразлично сви рамене.

— Какъв е проблемът? Вече отхвърлих почестите, предложени ми от французите, и дори рицарското звание от английската кралица.

— Но господин министър-председателят не е английската кралица!

— Още по-добре за него. И какво?

— Разбирате ли, че отказът ви ще се възприеме като обида?

Тези думи смаяха магната. Отстъпи назад, сякаш покосен от жесток удар, и се взря в адвоката си.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. Господин министър-председателят ви прави жест на уважение, а вие го пращате на майната му! Какво смятате, че ще си помислят хората?

Калуст се разколеба от думите на адвоката.

— Какво трябва да направя?

Сериозното и разтревожено изражение на Азеведо Пасарао отстъпи място на весел смях.

— Жертвайте се и приемете почестите!

 

 

Бе горещо и в градината на двореца Сао Бенто се носеше миризма на тор и трева. Калуст оправи вратовръзката си, закопча сакото и се приготви да тръгва. В негова чест церемонията се провеждаше в градината, тъй като португалците познаваха любовта му към природата. Арменецът се запита дали е разумно. В крайна сметка официалните костюми не бяха подходящи за жегата навън.

— Мосю Калуст Саркисян — повика го Салазар с пискливия си глас. — Приближете се, моля.

Арменецът отиде при домакина. Диктаторът тъкмо бе произнесъл традиционната си реч, пълна с дълги цитати от Os Lusiadas, възхвалявайки историческите подвизи на лузофоните, кръстосвали моретата, и извади от една кутия червена лента с меден кръст, символ на Великите географски открития.

Моментът настъпи и Калуст сведе глава.

— Ваше Превъзходителство — промълви той, — за мен е чест.

Диктаторът държеше лентата с толкова тържествено изражение, че приличаше повече на свещеник, който се кани да поднесе просфора към грешната уста на някой вярващ.

— За изключителни заслуги към нашата португалска родина — високопарно заяви Салазар — награждавам господин Калуст Саркисян с Великия кръст на Ордена на Христос!

Сред аплодисментите на присъстващите в градината домакинът преметна лентата през главата на арменеца и я нагласи на раменете, така че кръстът да заблести върху гърдите. Тогава Калуст на свой ред се изправи и благодари на Салазар с лек поклон. Преди да се върне на мястото си, се обърна и се поклони на свидетелите.

Усети лека болка в челото си, като кратко пронизване. Чувстваше се изморен и си помисли как скоро ще се прибере в апартамента си в „Авиш“. Ненавиждаше подобни събития сред много хора, но не можеше да го пренебрегне. Важното бе, че церемонията вървеше към края си.

— Сега ще говори директорът на Националния секретариат на пропагандата доктор Жозе Мануел да Коща.

— О, не…

Калуст простена отчаяно, като чу, че ще има още един оратор, този път директора по културната дейност. Тези португалци обожаваха речите. Колкото по-досадни, толкова по-добре… Хвърли презрителен поглед към мъжа, който мина покрай Салазар, и с безпокойство се взря в листовете в ръцете му. Видът им направо го отчая. Бяха поне двайсет! Ако четеше по страница и половина на минута, трябваше да виси тук още половин час!

Нямаше изгледи да приключат по-рано.

— Ще бъда кратък — заяви директорът на Националния секретариат на пропагандата, очевидно готвейки се да наруши обещанието, което току-що бе дал. — Мъдрият поет е казал, че вестоносците от бъдещи времена…

Арменецът завъртя очи и се приготви да издържи прав още трийсет минути като страж на пост, храбро посрещащ връхлитащата го буря. Беше наистина непоносимо. Тези церемонии му се струваха безкрайни, белязани от безконечни тържествени слова. Само ако можеше да…

— Ах!

Болката в главата отново го прониза, но този път толкова силно, че пред очите му избухнаха ярки светлинки като звезди, които заслепяваха погледа и замъгляваха съзнанието му. Усети как земята под краката му се разклаща и гъстата тъмнина го погълна.