Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (51)

VIII.

Сервитьорът се промъкна между гостите с таблата на Върха на пръстите си, а златистата газирана течност се поклащаше във високите тънки чаши. Когато мъжът мина наблизо, Калуст се пресегна и грабна една чаша шампанско — щеше да му дойде добре през следващия час.

Нямаше особено желание да ходи на приема в американското посолство, всъщност той обикновено странеше от публичните събития, но знаеше, че е добре да поддържа контактите си. Освен това посланик Барух бе негов приятел и го бе поканил лично. Как би могъл да му откаже?

Усети как някой го хваща за лакътя, обърна се и съзря американския дипломат.

— Мистър Саркисян, трябва да ви кажа нещо — прошепна Барух. — Важно е.

Сериозното изражение на американеца подсказа на Калуст, че нямаше да си говорят празни приказки, типични за подобни събития, а навярно по бизнес.

— Какво има? — попита арменецът. — Случило ли се е нещо?

Посланикът постави ръце върху раменете на госта си и го избута в уединен ъгъл на залата.

— Предполагам, че сте научили за срещата между нашия скъп покоен президент и краля на Саудитска Арабия Ибн еди-кой си…

— Говорите за Абдул Азиз бин Абдул Рахман ибн Файсал ал Сауд? — попита развеселено Калуст, изстрелвайки името на арабския крал, без да се запъне. — Разбира се. Рузвелт и Ибн Сауд се срещнаха преди три години на борда на американски кораб. Мисля, че беше някъде в Голямото горчиво езеро в Суецкия канал на връщане от Ялта. Знам всичко.

— Значи, сте наясно с плановете ни по отношение на територията, контролирана от Ибн… ъ… Ибн еди-кой си.

— О, да — отвърна той с неочаквано сериозен тон. Това бе чувствителна тема за него и пряко засягаше бизнеса му. — Вашите „Тексако“ и „Сокал“ ходят да си пъхат носа там. Но, доколкото разбрах, разговорът между Рузвелт и Ибн Сауд е засегнал политически въпроси, като например еврейската емиграция към Палестина.

Посланик Барух се огледа на всички страни, за да се увери, че никой не ги слуша.

— Разговаряли са и за нещо поверително — каза той много тихо, почти шепнешком. — Подписано е тайно споразумение, според което в замяна на военна помощ и защита от страна на Съединените щати крал Ибн… с други думи, кралят ни предоставя пряк достъп до петролните полета на територията на страната му. Изглежда, нашите сондьори подозират, че под пясъците на арабската пустиня се крият големи петролни залежи. „Стандарт Ойл Ню Джърси“ и „Сокони“ също се присъединиха и…

— Не може да правите това! — прекъсна го Калуст, внезапно разгневен. — Според Споразумението за червената линия всяко открито находище в рамките на бившата Османска империя принадлежи на Турската петролна компания. Самият аз въведох тази клауза в регламента на фирмата и начертах въпросната червена линия на конференцията в Остенде. Никакво тайно споразумение, драги ми Барух, не може да отмени това и съм сигурен, че съдът ще го припомни на вашите петролни компании.

Американският дипломат замълча и се взря в приятеля си с виновно изражение, сякаш знаеше нещо, което не може да сподели. Сетне си пое дълбоко дъх и отстъпи назад, за да се върне при останалите гости.

— Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ пристига в Лисабон следващата седмица — заяви загадъчно той. — Има пълни пълномощия от моето правителство и ви моля само за едно, мистър Саркисян. Срещнете се с него и поговорете.

— Да говоря с него? За какво?

Посланик Барух потупа приятелски арменеца по рамото, окуражавайки го да приеме предложението.

— Как за какво? За вашите лични интереси.

 

 

Срещата се състоя в ресторанта на „Авиш“ — хотела, в който, навярно неслучайно, американецът също бе отседнал. Беше три следобед, когато салонът бе почти пуст и двамата можеха да разговарят спокойно. Уолтър Тийгъл слезе по голямото стълбище и съзря Калуст на обичайната му маса в ъгъла. Подиумът болезнено изскърца, когато американецът, със своите повече от сто килограма, се качи на него.

— Howdy, мистър Саркисян! — поздрави огромният Тийгъл и протегна тлъстата си ръка към нисичкия арменец. — Не сме се виждали от конференцията в Остенде!

Както обикновено, Калуст не се здрависа, а стана и се поклони.

— През 1928-а — припомни той с непроницаемо изражение — и ако не ме лъже паметта, тогава подписахме Споразумението за червената линия.

Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ отдръпна ръката си, която събеседникът му така и не стисна, и тихо изстена, щом положи грамадното си туловище на стола. Въпреки властното си поведение, изглеждаше нервен. Запали пура, за да се успокои.

— Ах, колко време мина! — въздъхна той, след като издуха първия ароматен облак хавански тютюн. — Всъщност дойдох в Лисабон, за да говоря с вас точно по повод на това споразумение.

Арменецът примигна, изненадан от факта, че новодошлият бе минал на въпроса така бързо. Знаеше, че американците са директни, но това му се струваше малко прекалено. Опитът му на бизнесмен бе белязан от изкуството на тънките преговори, практикувано на „Капалъ чарши“ в Константинопол, затова характерните за Уол стрийт груби маниери на покупка и продажба го отвращаваха. Ах, каква липса на финес!

— Предполагам, че сте тук, за да ми съобщите, че сондажите, провеждани от „Тексако“ и „Сокал“ в Арабия, са на разположение на Турската петролна компания — заяви загадъчно той. Щом щяха да играят с открити карти, щеше да покаже на американеца, че и той умее тази игра. — Както знаете, Турската петролна компания държи изключителните права на откритите нефтени находища на територията на бившата Османска империя — клауза, която затвърдихме със споразумението от Остенде. А доколкото ми е известно, Арабия беше част от тази империя. Следователно и съгласно условията в Споразумението за червената линия и клаузата, която подписахте, петролът, открит по тези територии от член на Турската петролна компания, трябва задължително да бъде споделен с останалите акционери.

Хванат неподготвен за подобна контраатака, Тийгъл нервно се разсмя.

— Да, мистър Саркисян, но проблемът е, че… Споразумението за червената линия вече е невалидно.

Калуст присви очи.

— Нима… И откога?

— Откакто вие и Френската петролна компания бяхте обявени за врагове на Съюзниците и акциите ви бяха конфискувани от британския попечител.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но сведенията ви са остарели — побърза да уточни арменецът. — Правителството на Негово Величество възстанови правата ми в Турската петролна компания, след като се установих в Лисабон, и дори ми изплати компенсации, съответстващи на продажбите за времето, през което акциите ми бяха отнети.

— Така е, потвърждавам, но според нашите юридически консултанти и главния прокурор на Съединените щати конфискуването на вашите и френските акции, дори временно, автоматично разтрогва Споразумението за червената линия. Освен това то противоречи на антитръстовите закони^[1] на САЩ. — Тийгъл се прокашля. — Вече не съществуват изключителни права и не сме задължени да споделяме откритията си в Арабия с останалите партньори в Турската петролна компания.

Арменецът се раздвижи на стола си, приготвяйки се за битка.

— Само това остава!

Като долови гнева в гласа на събеседника си, Тийгъл вдигна ръце, за да го успокои.

— Мистър Саркисян, моля ви да не усложнявате нещата — каза кротко той. — Америка спечели войната. Нормално е да поиска своето, не мислите ли?

— Стига глупости! — ядоса се Калуст. — Щом Америка иска трофеи, да си ги вземе от германците! Аз нямам нищо общо с това! Доколкото ми е известно, не съм воювал със страната ви! Тогава защо чукате на вратата ми?

— Не чукаме само на вашата врата. Спомнете си, че Турската петролна компания има и други акционери, а вие притежавате само пет процента от акциите на компанията.

— Да разбирам ли, че вече сте говорили с останалите акционери?

Американският исполин пъхна пурата си в уста и издиша нов облак дим, който се разстла над главите им в синкава мъгла.

— „Англо-Персиян“ и „Роял Дъч Шел“ ни увериха, че няма да предявяват претенции към бизнеса ни в Арабия.

— Без нищо в замяна?

— Ами… всъщност им изплатихме малки компенсации…

— О!

— Готови сме да го направим и за вас.

Калуст поклати глава.

— Не, благодаря — отвърна сухо той. — Единствената компенсация, която ме интересува, е зачитането на Споразумението за червената линия. Свободни сте да сондирате в Арабия… стига да ми платите пет процента от печалбата от петрола, който намерите там, разбира се.

— Няма да стане.

— Тогава ви предлагам да основете ново дружество с арабите, в което Турската петролна компания да е акционер. Това би разрешило проблема.

— Вече сме предприели нужните постъпки. Името на компанията ще е „Арамко“, но крал Ибн Сауд не иска британско участие. — Изпусна нова струя дим и се загледа в пространството, сякаш формулираше думите си. — Дори и да искаше, ние нямаше да го позволим. „Арамко“ е американски проект от стратегически интерес за Съединените щати. Не го даваме.

— Това означава, че се превръщате в монополисти на арабския петрол — отбеляза арменецът. — Нима подобно нещо не нарушава антитръстовото законодателство на САЩ, за което бяхте толкова притеснен преди малко? Или прилагате закона само когато ви е изгодно и го забравяте в първия удобен момент?

Хванат в чисто противоречие, президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ се изчерви.

— Искаме само свобода на действията и лоялна конкуренция.

— Защо държите на конкуренцията само в Ирак? Защо не и в Арабия? — Въпросите бяха реторични и останаха да висят във въздуха, докато самият Калуст не отговори. — Защото не е във ваш интерес, разбира се. Приказките ви за конкуренцията са просто претекст, за да увеличите добива в Арабия и нарочно да намалите този в Ирак. Няма да го позволя!

— Спомнете си, че Америка спечели войната, мистър Саркисян.

Разговорът започваше да се повтаря и отиваше към задънена улица. Калуст предусещаше, че аргументите на по-силния надделяват, но не се отказа.

— Забелязах, че не казахте нищо за Френската петролна компания — отбеляза остро той. — Означава ли това, че не сте постигнали съгласие с французите?

При споменаването на френската компания Уолтър Тийгъл изсумтя гневно, сякаш туловището му се издуваше от яд.

— Да, те се опъват — изхленчи той. — Тези нещастници отстъпиха пред германците, а се противопоставят на съюзниците си и забравят кой им се притече на помощ. Fuck them! Майната им!

Образът на сенатор Жан-Марк Ерто, който тропа с крак на американците, развесели Калуст.

— Виждате ли?

Уолтър Тийгъл изведнъж се успокои и шумно се разсмя. Безгрижно захапа пурата си и издуха още един ароматен облак.

— Не се заблуждавайте, драги — възкликна доволно той, сякаш не обсъждаше нищо важно. — Президентът Труман вече притиска генерал Дьо Гол, припомняйки му някои истини за живота. — Отново се разсмя. — Бъдете спокоен, френският отпор ще се срине по-бързо и от линията „Мажино“^[2]!

— Щом е така, защо ме потърсихте?

Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ извади пурата от устата си и я смачка в пепелника. Сетне присви очи и прониза с поглед събеседника си.

— Защото вие, мистър Саркисян, сте друго нещо.

 

 

Визитата на Уолтър Тийгъл отприщи трескава кореспонденция между Лисабон, Лондон и Париж и дълги срещи в „Авиш“ с адвокати, които светкавично пристигнаха от Англия, за да се погрижат за безбройните подробности.

Калуст използваше разходките в парк „Едуардо VII“, Монтеш Кларуш или Гиншо, за да пише дълги писма до сър Филип Блейк и сенатор Ерто, като обсъждаше с тях юридическите страни на повдигнатия от американците въпрос до най-дребния детайл.

Писмата заминаваха и пристигаха. Арменецът ги четеше веднага след посещението на пощальона, обикновено на закуска. Прекарваше цялата сутрин, обмисляйки съдържанието им и съответния отговор, който по-късно, по време на разходката, написваше в писмо.

Развоят на събитията се ускори три месеца по-късно, когато една сутрин по време на закуска пристигна ново писмо от президента на Френската петролна компания. Както обикновено, Калуст изостави киселото мляко, извини се на мадам Дюпре, която седеше до него, разкъса бързо плика и прочете напечатаната бележка.

— По дяволите! — кресна той още по средата на съобщението. — Французите са капитулирали!

— Какво се е случило? — попита асистентката, която си бе помислила, че германците отново са окупирали страната й. — Франция е капитулирала? Какво става?

Арменецът бясно размаха писмото.

— Дьо Гол е виновен! — извика той. — Въпреки самохвалството си нещастникът е клекнал пред американците! — Поклати глава. — Тийгъл беше прав! Как е възможно?!

Като разбра за какво всъщност става дума, мадам Дюпре сякаш се успокои. Франция бе в безопасност, а германците още живееха под ботуша на Съюзниците.

— О, нещо за петрола…

— Разбира се, че е за петрола! — повтори Калуст, ядосан от лошите новини и реакцията на асистентката си. — Американците са притиснали Дьо Гол и са му хвърлили прах в очите — по-голям пазарен дял в Турската петролна компания! И малоумникът се е съгласил! Какъв глупак! Заменя целия петрол в арабската пустиня за някакви си акции!

Французойката свъси вежди, най-сетне проумяла истинското измерение на новините в писмото.

— Значи… останахте сам.

— Разбира се, че съм сам! — извика Калуст, неспособен да овладее нервите си. — Сам срещу Америка!

На масата настъпи мрачна и същевременно странно тържествена тишина.

Между най-голямата световна суперсила и едно почти неизчерпаемо море от петрол, помисли си мадам Дюпре, стоеше само магнатът. Как би могъл да се изправи срещу толкова могъщ противник? Как ще застане на пътя на такива важни интереси? Какво би попречило на американския слон да прегази арменската мравка?

— Ами сега? — прошепна тя, разтревожена от несъответствието на силите. — Какво ще правите?

Калуст неочаквано стовари юмрука си върху масата с такава сила, че чиниите подскочиха, чашите се прекатуриха, а приборите издрънчаха, което стресна мадам Дюпре и гостите, които закусваха в ресторанта със съзнанието, че „Авиш“ е най-тихият хотел в Лисабон.

— Отивам на война!