Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (39)

X.

Новините за нахлуването на Германия в Полша изпълваха заглавните страници на вестниците, които Калуст разлистваше на задната седалка на ролс-ройса си. Бе купил ежедневниците по време на традиционната си сутрешна разходка в Хайд Парк, но още не ги бе прегледал. Бе решил да ги прочете при първа възможност, може би докато пътува с колата към съда. Тъкмо това правеше, но всъщност не бе в настроение да се занимава със световните беди; съзнанието му бе заето от друг, много по-неотложен проблем.

Погледна часовника си и нетърпеливо въздъхна. Беше почти девет. Обърна се и се загледа в мъжа с посивяла коса на седалката до него. Познаваше го отдавна, но днес за пръв път забелязваше, че бе остарял. Русите му коси бяха побелели, а по ъгълчетата на очите му личаха дълбоки като пресъхнали реки бръчки.

— Кажете ми, сър Филип, колко време смятате, че ще продължи проклетият процес?

Чувстваше се странно да го нарича „сър“, но приятелят му бе посветен в рицарство за службата си във Външно министерство и заслужаваше титлата си. Радостта от ордена обаче бе помрачена от развоя на събитията в Европа и тъгата, изписана по лицето на англичанина, сякаш прозираше в светлосините му очи, които шареха по заглавията на вестниците в скута на Калуст.

Щом осъзна, че говорят на него, сър Филип Блейк потрепери, сякаш чак сега идваше на себе си.

— А? — поколеба се той, опитвайки да се съсредоточи. — Не знам, зависи. Няколко часа. Може да отнеме и цял ден, драги.

— А колко дни?

— Опасявам се, че не по-малко от два. — Той пресметна нещо наум. — Вероятно цяла седмица, кой знае?

Нищо не е ясно, помисли си Калуст, налагайки си да прояви търпение. Грабна „Таймс“ и посочи новината за германското настъпление, която изпълваше цялата първа страница.

— Видяхте ли това?

Приятелят му въздъхна дълбоко, очевидно разстроен от събитията в Централна Европа.

— Че кой не е? — попита той. — Мили боже! Не съм си и представял, че нещата ще стигнат дотук. Никога. — Поклати глава, сякаш още не можеше да повярва. — А внуците ми… моите три момчета със сигурност ще бъдат призовани в армията. По дяволите! Истинско нещастие!

На задната седалка на автомобила настъпи тишина. Сутринта бе мрачна, страховити сиви облаци се спускаха ниско и въздухът бе тежък; вероятно щеше да завали. Докато гледаше разсеяно през прозореца, Калуст си даде сметка, че всички лондончани, крачещи по тротоарите тази сутрин, носеха вестници и повечето четяха, докато вървяха. Други пък слушаха радио или разговаряха навъсени на групички, докато разлистваха вестниците по пейките. Арменецът с огорчение си помисли, че две войни срещу Германия в период само от двайсет години бяха прекалено много.

Обърна се и постави ръка върху рамото на приятеля си в опит да го утеши.

— Спокойно, ще спечелим и тази война.

Сър Филип Блейк го погледна скептично.

— Какво ви кара да мислите така?

Арменецът се насили да се усмихне.

— Петролът, какво друго? — отвърна той. — Както знаете, Англия и Франция получават редовни доставки от иракските находища. Концесията, която уговорихме навремето, е много ценна. А какво имат германците? — Той разпери ръце. — Нищо. С какво господин Хитлер ще зарежда танковете и самолетите си, когато му свърши горивото?

Англичанинът не изглеждаше убеден.

— Може би именно затова сме във война, приятел — отбеляза той. — Не би ме учудило, ако нахлуването в Полша е само началото на настъпление към Съветския съюз. Спомнете си, че сега германците имат пряк достъп до руската граница. Глупавите болшевики подписаха пакт за ненападение^[1] с нацистите, но ще видите, че скоро Хитлер ще влезе в Русия точно оттам и ще завладее кавказките петролни кладенци. — Разтърси ръката си, сякаш се бе изгорил. — Милостиви боже! Ако успее…

Калуст се съгласи. Ако имаше нещо, в което сър Филип Блейк бе специалист, то това бяха външнополитическите заговори — резултат от дългогодишната му работа в министерството.

— Имате право. — С отнесен в пространството поглед, сякаш мислите му бяха много далеч оттук, арменецът отново заговори: — Наистина ли смятате, че германците ще нарушат споразумението с руснаците?

— Щом нарушиха Версайския договор и Мюнхенското споразумение, какво би им попречило да престъпят и Московския пакт, ако решат? Опасявам се, че Сталин е малко заблуден относно истинските намерения на Хитлер. — Англичанинът погали замислено сивите си мустаци, а сините му очи проблеснаха. — Само почакайте.

Автомобилът спря до тротоара и пътниците разбраха, че са пристигнали. Излязоха пред стълбището, водещо до внушителна неприветлива сграда с неокласическа архитектура, големи колони и триъгълен фронтон.

Съдът.

 

 

Заведеното от Крикор дело продължаваше вече три години и Калуст още помнеше гнева, който го бе обзел, когато му връчиха съдебната призовка. Няколко дни обикаляше в кръг из дома си и из апартамента в „Риц“, кълнейки се, че ще унищожи Крикор; искаше да го лиши от наследство, да го смаже, да го обрече на мизерия и какво ли още не, но Нунуфар накрая успя да го успокои и да му попречи да уволни сина си. Не бе лесно да го преглътне, но той беше единственият му син, по дяволите! Какво трябваше да направи?

Да спечели делото, разбира се.

Това бе единствената му възможност, щом като не му бе позволено дори да го уволни. Трябваше да се изправи срещу него в съда и да го срази със силата на закона. Фактът, че до него бе един от най-добрите адвокати в Обединеното кралство, също помагаше. Сър Филип Блейк бе държавник с кариера в Министерството на външните работи, но голяма част от приходите му идваха от „Блейк & Хоторн“ — прочутата му адвокатска кантора в Ситито. Тъй като бе прекалено зает в политическия живот, сър Филип обикновено поверяваше делата на наетите от него адвокати, но щом Калуст участваше, този процес бе специален. Освен най-богатият му клиент, арменецът беше негово протеже и приятел, затова този път англичанинът реши сам да се заеме с делото.

Благодарение на някои вратички в закона сър Филип Блейк бе успял да проточи предварителната фаза на процеса и делото влезе в съда цели трийсет и шест месеца по-късно. Калуст се надяваше, че Крикор ще размисли и ще оттегли обвинението, но той издържа до края. За него това бе истинско поражение.

Поражение, но защо да не си признае — достойно за възхищение.

— Момчето има топки — прошепна той. — Винаги е имал. Двамата вече се бяха настанили в залата за изслушване.

Адвокатът му преглеждаше документите, които бе извадил от куфарчето си, подготвяйки се за първото заседание.

— Моля?

— Нищо, нищо. Просто размишлявах на глас.

Наведе се и хвърли поглед към пейката на обвинението. Седнал в другия край на залата, Крикор тихо обсъждаше нещо с адвоката си, навярно последните подробности по случая. Изглеждаше уверен и решителен, което породи нови противоречиви чувства у баща му. От една страна, Калуст се радваше да види сина си така здраво стъпил на земята, непоколебим и силен мъж, който не се страхува да се изправи срещу когото трябва, за да защити интересите си. Бе оцелял в похода на смъртта и може би затова бе станал толкова смел, суров и непоколебим. Но от друга страна, всичко това застрашаваше успешния изход на процеса за защитата. Какви козове криеше момчето му? В залата нямаше други хора освен членовете на обвинението и защитата. Пресата бе настояла да присъства, все пак процесът засягаше най-богатия човек в света, за когото и без това не се знаеше много, тъй като Калуст ненавиждаше публичността и до момента бе успял да се измъкне от фотообективите на „Флийт стрийт“. Затова бе помолил делото да се гледа при затворени врати. Знаеше, че бе малко вероятно съдията да се съгласи, но Крикор, който споделяше притесненията на баща си, бе приел молбата. Тъй като и двете страни искаха дискретност и не ставаше въпрос за обществено престъпление, съдът трябваше да отстъпи.

В този миг вратата в дъното се отвори, съдебният служител влезе в залата и застана мирно като войник на парад.

— Всички да станат! — каза високо той. — Почитаемият съдия Лоурънс Ейлсбъри ще председателства делото.

Всички станаха на крака и в залата влезе мъж, облечен в черна съдийска тога, с бяла вълниста перука като от осемнайсети век, която се спускаше до раменете. Приличаше на герой от „Тримата мускетари“.

Съдията зае мястото си във високото величествено кресло, взе купчина документи и намести очилата си.

— Разглеждаме гражданско дело номер 90747/39, заведено от господин Саркисян срещу господин Калуст Саркисян за заплати и други трудови възнаграждения. — Взе чукчето и удари с него по масата. — Откривам заседанието.

Заседанието продължи през целия ден с кратка почивка за обяд, който бе сервиран в друга зала, и завърши с молба на тъжителите за достъп до определени документи, считани за необходими при определяне на сумите за евентуално обезщетение и месечно възнаграждение. Адвокатът на защитата яростно ги оспори, както подобаваше на компетенцията му, но съдия Ейлсбъри поклати глава.

— Нищо не мога да направя, сър Филип — каза той. — Както добре знаете, всяка от страните по делото има право на достъп до документите на опонентите си, щом смята, че имат отношение по случая.

— Но, милорд, сигурен съм, че съзнавате за какъв огромен брой документи става дума!

Съдията взе чукчето.

— Разбира се, но преди всичко упражнявам закона. Защитата има срок от една седмица да подготви изисканата документация. — Удари с чукчето по масата. — Закривам заседанието.

Присъстващите събраха документите си и въпреки умората, която замъгляваше съзнанието му, Калуст забеляза колко сериозно бе изражението на адвоката му; човек би казал, че току-що са загубили. Това му се стори странно, но после съзря сина си и адвоката му да се приближават и насочи вниманието си към тях. Двете страни по делото се поздравиха и напуснаха съда заедно, както подобава на джентълмени от тяхната класа. Разделиха се на стълбището и всяка двойка пое в различна посока. Докато слизаха по стъпалата, на разстояние, от което другите двама вече не можеха да ги чуят, Калуст се приближи до сър Филип Блейк.

— Какво, по дяволите, стана вътре? — прошепна на ухото му той. — Защо сте така угрижен?

Адвокатът едва сдържаше яда си.

— За бога, Саркисян, нима не схванахте номера им? — попита той. — Не разбрахте ли истинската цел на молбата на сина ви? Проклятие! Това си бе удар под кръста! Да ги вземат мътните!

Калуст напрегна мисълта си, за да отгатне какво толкова обезпокоително имаше в молбата на Крикор, която съдията одобри въпреки настоятелните възражения на сър Филип.

— Добре, те искат достъп до документите, които ще им позволят да преценят сумата на евентуално обезщетение. Какво толкова ще постигнат с това?

— По отношение на делото не кой знае колко — Той го погледна загадъчно. — Но не в това е въпросът, нали?

— Така ли? — учуди се клиентът. — Тогава какво има?

— Документите, приятел! — отвърна англичанинът. — Забелязахте ли…

Пред тях изникнаха неколцина мъже с качулки и фотоапарати, които им препречиха пътя към колата.

Калуст с ужас осъзна, че бе обграден от тълпа журналисти. Нямаше накъде да бяга; след години на криене най-после го бяха хванали.

— Господин Саркисян? — заговори го един от тях. — Кой от двама ви, господа, е Саркисян?

Двамата мъже се заковаха на място, без да знаят как да постъпят. Адвокатът вдигна бастуна си, за да разгони журналистите, но приятелят му го спря.

— Бих искал да съм господин Саркисян! — въздъхна примирено Калуст. — За жалост, съм обикновен счетоводител, който едва свързва двата края.

Разочаровани, мъжете свалиха фотоапаратите си.

— Не сте ли господин Саркисян?

— Иска ми се.

Журналистите им обърнаха гръб и се отдалечиха, ядосани, че са си изгубили времето. Застанаха на тротоара, за да дебнат истинския Саркисян.

— По дяволите! — изруга един от тях. — Този човек е невидим!

Все така застанал на стълбите, Калуст обидено разпери ръце.

— И какво? — запротестира той. — Няма ли да ме снимате?

Фотографите само го изгледаха презрително, сякаш бе някакво нищожество, и не го удостоиха с отговор. Как смее този смешен сметководител да си въобразява, че изобщо е възможно да се появи по вестниците? Журналистите повече не обърнаха внимание на костюмираните мъже, единият от които минаваше за беден, нито забелязаха как двамата подновиха крачка и влязоха в огромния черен автомобил, който ги чакаше.

И то ролс-ройс.

Лимузината вече пресичаше „Кинг Уей“, когато Калуст отново поде разговора, прекъснат от неприятната поява на репортерите.

— Така и не ми обяснихте какво толкова ви разтревожи в молбата на сина ми…

Англичанинът го гледаше с възхищение, истински впечатлен от реакцията на Калуст пред засадата на пресата и особено от самообладанието на приятеля си, докато импровизираше. В следващия миг придоби сериозното изражение на адвокат, от когото зависи съдбата на клиента му.

— Страхувам се, че синът ви поиска цялата документация, отнасяща се до професионалната дейност на фирмата ви.

— Да, документите, необходими за хода на делото — потвърди арменецът. — И какво от това?

Сър Филип Блейк прочисти гърлото си и вдигна показалец.

— Чуйте ме, драги. Крикор не поиска само нужната документация — подчерта той. — Той реши, че цялата документация ще е необходима. Цялата.

Думите му смутиха Калуст.

— Как така цялата?

Адвокатът се взря в него.

— Колко документи, отнасящи се до дейността ви, имате от началото на кариерата си? — попита той. — Говоря за договори, актове, писма, телеграми… дори квитанции и фактури. Всичко. Цялата тази бумащина, откакто сте започнали да работите в Константинопол. За колко документа говорим?

— Ами, ако това включва квитанции и фактури от времето, когато живеех в Османската империя, мисля, че е нещо от рода на… знам ли, един милион документа. — Той се разсмя. — Но това е невъзможно!

Смехът му бързо замря, когато забеляза, че сър Филип се взира в него, без да споделя веселото му настроение.

— Значи, един милион — повтори адвокатът. Той ядосано завъртя очи. — За бога, Саркисян!

Клиентът преглътна сухо и повдигна вежди, когато осъзна положението.

— Вие… се шегувате, нали? — заекна смаяно той. — Нали не намеквате, че трябва да представим пред съда един милион документа?

Приятелят му кимна.

— Точно това е — потвърди той. — Опасявам се, че точно това означава молбата на сина ви. Сега разбирате ли защо съм ядосан?

Калуст отвори широко очи, слисан от думите на англичанина.

— Един милион книжа?

Сър Филип отново кимна.

— Съдът ни даде една седмица, за да съберем и предадем цялата документация.

Арменецът направо се смая.

Зашеметен от непосилната задача, чието измерение чак сега осъзна, той отпусна рамене, облегна се назад и се загледа през прозореца в минувачите, сградите и витрините, покрай които минаваха. Направи му впечатление, че улиците бяха пусти, което бе необичайно в този час, но си имаше по-сериозни проблеми, за да мисли за това сега.

Известно време остана мълчалив, докато зяпаше навън, без да вижда нищо, мислейки за почти невъзможната задача, която трябваше да изпълни за толкова кратък срок. Разполагаше само със седмица, за да представи един милион документа пред съда.

Един милион. Една седмица.

— Прецакан съм!

Изглеждаше унил, но това не продължи дълго. По лицето му внезапно пробягна усмивка, която прерасна в толкова силен и неконтролируем смях, че смути адвоката, който съвсем загуби ума и дума. Арменецът не спираше да се смее и от очите му дори бликнаха сълзи, сякаш всичко това беше просто добра шега.

— Радвам се, че тези неща ви развеселяват, драги — подразнено отбеляза сър Филип, като едва се сдържаше да не се скара сериозно на приятеля си. — Цяла седмица ще събираме купища книжа, а вие… вие се забавлявате! Мили боже!

Калуст изтри сълзите си с опакото на ръката и най-после се успокои.

— Не мислите ли, че момчето ми е хитро? — попита той във видимо добро настроение, когато се окопити. — Не сте ли съгласен, че идеята му е брилянтна?

Адвокатът нетърпеливо цъкна се език.

— Смятах, че искате да се борите срещу сина си — отбеляза сухо той. — Но вие очевидно предпочитате да го хвалите.

— Той трупа опит — отбеляза арменецът. — Подобни неща правят само коравите мъже, не мислите ли? Той е истински мъж, сър Филип. Истински мъж!

Сър Филип не отговори веднага, за да даде време на клиента си отново да обмисли проблема. Беше убеден, че щом осъзнае последствията от тази молба, на Калуст вече няма да му е толкова забавно. Само трябваше да го види как обръща с главата надолу дома си, кабинета и банките в търсене на всички необходими документи. Е, тогава вече нямаше да се смее.

— Какво смятате да правите?

Калуст махна неопределено с ръка.

— Трябва да се откажем, нали?

— Да се откажем ли?

— Имаме ли избор?

Когато стигнаха до къщата, вече бяха решили да отстъпят. През останалото време от пътуването арменецът нареди на адвоката си да се свърже с Крикор, за да постигнат споразумение, изгодно за двете страни, което включваше подобаваща заплата, както и обезщетение за прекратяване на делото.

— Проклетото пиле с аспержи и желе ще ми излезе скъпо…

Щом пристигнаха, Калуст покани сър Филип на чаша порто, за да отбележат случая. Когато влязоха, арменецът завари Нунуфар да си вее с ветрило, задъхана и почти истерична. Беше толкова разстроена, че трудно се изразяваше.

— Чу ли за… за… О, Господи! Исусе! Чу ли?

— Какво има? — попита я той. — Какво става?

Жената едва говореше и не спираше да сочи към радиото, което гърмеше във всекидневната.

— Говори Чембърлейн — каза накрая тя. — Не го ли чу? Не чу ли? Чембърлейн…

Двамата мъже обърнаха погледи към апарата.

— Какво? Да не се е случило нещо с премиера?

Нунуфар продължаваше да си вее с ветрилото, сякаш отчаяно се нуждаеше от въздух, който да я държи в съзнание.

— Господи! Света майчице!

— Какво е станало, жено?

Господарката на дома седна на дивана, опита да се успокои, все така размахвайки ветрилото, и посочи към радиоприемника.

— Чембърлейн… Министър-председателят — повтори тя в отчаян опит да се овладее. — Току-що говори по радиото, не чухте ли? Улиците опустяха, цялата страна е парализирана и… нима не чухте? — Сложи ръце на главата си. — Мили боже! Какво ще правим сега? Света майко!

Калуст и сър Филип се спогледаха неразбиращо.

— Чембърлейн? Говорил е по радиото?

Нунуфар закима, задушавайки се от паниката, ужасена от огромната бездна, пред която се бе изправил светът.

— Обявихме война на Германия.