Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (23)

XXI.

Тази вечер войниците дойдоха, както обикновено, след вечеря. Появиха се трима от тях, смееха се, разменяха си шеги, въодушевени от очакването на още няколко часа веселба, а желанието им ги караше да се държат просташки. В ръцете им се поклащаше газена лампа, която осветяваше пътя сред налягалите по земята арменки. Когато стигнаха до Мариян, приближиха синкавата светлина до лицето й, за да се уверят, че именно тя е момичето, което търсят.

— Днес ще отнесеш повече — каза единият, когато я разпозна и шумно се разсмя. — Вече се отпусна, нали? — Намигна съучастнически на другарите си. — Дори мисля, че си готова за някои нови услуги.

— Ще направиш сефтето с уста — допълни другият, подскачайки от нетърпение. — Едва чакам! Ще ти го набутам в гърлото.

— Внимавай да не я задушиш, Емре — предупреди го първият. — Остави малко и за другите, ясно?

Последва нова вълна презрителен смях, след което, без да обръщат внимание на Аршалуис и Крикор, турците сграбчиха Мариян за раменете и я повлякоха към палатката. Смятаха хората от кервана за своя собственост и правеха с тях каквото си искат. Нима някой можеше да ги спре?

Ето защо направо се слисаха, когато внезапно някакъв силует изплува от нощта зад един от тях и се хвърли отгоре му. Войникът изрева от болка и започна да се мята насам-натам, опитвайки с всички сили да се освободи от хватката, но не успя.

— Махнете това нещо от мен! — извика той на другарите си. — Боли ме!

След като се съвзеха от изненадата, другите двама пуснаха Мариян, оставиха лампата на земята и се втурнаха да помогнат на приятеля си, като се нахвърлиха върху мистериозния силует. В полумрака се виждаше как непознатият нанася последователни удари по гърба на войника, сякаш забива нож. За няколко секунди четиримата се сбиха ожесточено, раздаваха си ритници и юмруци; някой изквича от болка, а един турчин извика: „Не мен!“.

Очевидно някой бе цапардосал грешния човек, но бързо намери мишената си и накрая турците успяха да изтръгнат нападателя от гърба на другаря си и да го повалят на земята.

Един от войниците взе газената лампа и я приближи до непознатия. Светлината освети лицето на Крикор.

— Приятелката на нашето момиче — обяви турчинът и се разсмя. — Сигурно е ядосана, задето не избрахме нея.

— И таз добра! — отбеляза друг войник. — Та тя е грозна като смъртта! Погледни я, дори има черни косми по лицето! Кой иска да оправя такава жена? Би било ужасно. Освен да покрием лицето й.

Нападнатият войник простена от болка.

— Тая щеше да ме убие! — възпротиви се той. Приближи се до Крикор и изтръгна от ръката му пръчка със заострен край, изцапан с кръв. — Виждате ли това? Наръга ме с тази проклетия, козата му с коза! — Показа им пръчката. — Виждате ли?

Другите двама се взряха в оръжието.

— Еха! Ама тя наистина е бясна, задето не сме я избрали, а? Един от тях се наведе над Крикор и приближи устни до ухото му.

— Е, ако те е яд, само кажи — довери му той. — Имаме много младежи, които биха те оправили въпреки грозния ти сурат. Ето, виж! — И той неочаквано пъхна ръка между краката на Крикор и стисна гениталиите му. За момент се стъписа, но бързо се съвзе и отскочи назад. — Това е мъж!

Другите се разсмяха.

— Да, с това грозно лице…

— Не разбирате — настоя първият войник, докато настойчиво сочеше Крикор. — Това е мъж! Мъж, който се е маскирал на жена, схващате ли? Мъж е!

Този път разбраха. След като се съвзеха от изненадата, тримата турци сграбчиха Крикор за косата и го изправиха на крака. Сетне свалиха парцаливите му панталони и го оставиха гол, за да потвърдят подозренията си.

— Ами сега?

Един от войниците веднага зареди пушката си и я опря в челото на младия арменец.

— Хайде, да свършваме!

Раненият в гърба турчин сложи ръка на дулото на оръжието и го отмести, преди да е гръмнало.

— Спокойно, така е прекалено лесно — каза той. — Не забравяй, че този подлец ме наръга с пръчка! Такова нагло арменско куче не може да се размине с лека смърт!

— И какво искаш да му сториш?

Раненият се взря злобно в Крикор, но той издържа погледа му.

— Знам ли… Например да го нарежем на парчета, докато той е в съзнание и гледа. Ето това е подходящо наказание…

— Полудя ли, Ресип? Ако започнем, няма да си тръгнем скоро оттук. — Войникът се огледа наоколо, като търсеше Мариян. — Искам да оправя хубавицата! Трябва да го довършим бързо, за да си я вземем и да я накажем.

— Но да го застреляме, е прекалено лесна смърт за него — възрази раненият Ресип. — Това куче ме наръга! Трябва да страда!

Другарят му отново се огледа. Настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихия плач на дете и клокоченето на реката, чието течение бе по-силно до мястото, на което се намираха.

— Хрумна ми нещо! — каза той. — Да го удушим!

— Отлична идея! — съгласи се Ресип. — Но как? С ръце?

— Не ставай глупав. Това ще ни отвори много работа и момчето ще се насере от страх. Нима искаш да се върнеш в палатката с осрана униформа? Не, има по-чист и по-лесен начин.

— Какъв? — попита недоверчиво раненият турчин. — Внимавай, защото държа копелето да страда.

Аверът му махна с ръка към мястото, откъдето се чуваше водата.

— Ще го хвърлим в реката. Нима има по-добър начин да довършиш някого от удавянето? Казват, че усещането как дробовете ти се пълнят с вода е отвратително…

Раненият турчин приветства идеята. Разбира се, той предпочиташе нещо по-бавно и мъчително, но предвид обстоятелствата и факта, че приятелите му бързаха, решението му се струваше удачно.

Без да губят време, тъй като меракът им ги правеше нетърпеливи, а тепърва трябваше да търсят отново Мариян из лагера в мрака, турците завързаха ръцете на Крикор на гърба и го забутаха към реката. Въпреки болките в гърба, Ресип събра големи камъни, сложи ги в кошница и я завърза за крака на жертвата.

Реката изглеждаше като черно петно с пробягващи отражения на студената лунна светлина, които бързо се разсейваха. Разумът на Крикор бе замъглен, сякаш случващото се бе просто сън и съзнанието му постепенно угасваше в момента преди смъртта. Усети как някой го бута силно по гърба, олюля се напред и падна в реката.

— Сбогом, гяур!

Първото, което арменецът усети, бе ледената хватка на водата, която жестоко приклещи тялото му. Сетне почувства как кошницата го задърпа към дъното. Смъртта, очакваща Крикор, бе преди всичко тиха. Там, под водата, с вцепенено от студа тяло, със завързани ръце и тежест на краката му, която го дърпаше надолу, младежът си даде сметка колко ненадеен и абсурден ще бъде краят му, колко безсмислено бе всичко и как жизненият му път приключваше по толкова безславен и глупав начин. Затова ли се бе родил и живял? За това ли?

Задържа дъха си и усети как го обзема странно спокойствие, но знаеше, че то няма да трае дълго. Скоро щеше да се нуждае от въздух и просто нямаше как да остане в черупката си, изолиран от света. Когато въздухът в дробовете му свършеше, той трябваше да отвори уста, но вместо кислород щеше да нагълта вода. И тогава всичко щеше да се промени. След краткия миг на покой следващият щеше да го разтърси целия; той, разбира се, също нямаше да трае дълго, но щеше да бъде хиляди пъти по-мъчителен.

Чу плискане на вода и изненадан, се разтресе целият. Осъзна, че главата му е на повърхността. Не знаеше как, но около него имаше въздух! Пое си дълбоко дъх, жаден за кислород, и постепенно възстанови дишането си. Отвори очи, но не видя нищо освен мрак. Чуваше само плискането на водата и усещаше как тялото му се носи по течението, въпреки че тежестта, за която беше завързан като невидима котва, го теглеше към дъното.

Тогава разбра какво се бе случило. Кошницата с камъни го бе дръпнала надолу, но тук реката бе плитка, а течението го бе тласнало нагоре — в противоположна на тежестта посока, и това му бе позволило да подаде главата си на повърхността и да диша. Естествено, знаеше, че трябва да се бори — ръцете му все още бяха завързани на гърба, но все пак можеше да диша. Докато течението го тласкаше и докато той имаше сили да държи главата си над водата, нямаше да се удави.

Полагаше огромно усилие, а силите започваха да го напускат. Трябваше да действа бързо, в противен случай изтощението щеше да го погуби. Опита да освободи ръцете си, но не успя.

— Мисли, Крикор — каза си той, докато ледените вълни го блъскаха в лицето. — Как ще се измъкнеш?

Тялото му се разтърси и сякаш по чудо, въпреки че вероятно това се дължеше на подводните течения, ръцете му се освободиха от въжето и той успя да се задържи на повърхността. Този неочакван развой го окуражи. Водните течения бяха разхлабили възлите на въжето и той изхлузи отслабналите си от гладуването китки. Оставаха краката.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна, превивайки тялото си така, че да достигне въжето, с което краката му бяха завързани към кошницата с камъни. Първия път не се справи, но при втория опит успя да развърже възела и усети как внезапно тялото му се освободи и се понесе по течението. Бурната вода го блъскаше силно, запращайки тялото му в различни посоки като парцалена кукла, подхвърляна от вълните.

Опита се да се ориентира накъде тече реката, но наоколо бе непрогледен мрак. Водата го подхвърляше насам-натам и Крикор не знаеше дали се е блъснал в подводен камък, или е изхвърлен на скалист бряг, дали е засмукан от водовъртеж, или запратен в ръба на речното корито. Ах, колко бе безумно да загинеш така! Беше се освободил от въжетата, но сега реката го стискаше в смъртоносна прегръдка, играейки си с живота му. В един момент го пускаше, а в следващия го приклещваше отново, сякаш течението бе Бог и Крикор бе просто едно листо, обречено на неговата милост.

Усети, че гърбът му се удря в нещо твърдо. Завъртя се, претърколи се и когато се опомни, половината от тялото му лежеше на тревата, докато водата продължаваше да подхвърля краката му. Чу квакане и стреснато подскочи. Изпълнен едновременно със страх и облекчение, Крикор изчака очите му да свикнат с непрогледния нощен мрак и забеляза една втренчена в него жаба само на няколко педи от носа си.

Реката го беше изхвърлила на брега.