Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (10)

VIII.

Разреденият планински въздух правеше утрото кристално ясно. Цветовете бяха по-ярки, очертанията изпъкваха, а слънчевите лъчи блестяха особено силно. Гледката от грандхотела на Интерлакен очарова Калуст със своята феерия от цветове и разнообразие от форми. Зелените долини преливаха в синьото на езерата, млечнобелите върхове блестяха на слънцето в сложна визуална симфония, възхваляваща изкуството на природата.

Или поне това си помисли гостът, когато се настани в хотелския апартамент и излезе на терасата — сетивата му направо поглъщаха разкошната панорама наоколо. Планината Юнгфрау се издигаше в небето с подредените си в редица върхове като зъбите на огромен трион. Докато се любуваше на това кътче от Швейцарските Алпи, новодошлият с възхита си каза, че никой художник не би бил способен да създаде или дори да прерисува подобно съвършенство.

— Великолепно! — прошепна той. — Просто великолепно!

Споменът за онова, което го бе довело тук, бързо помрачи настроението му. Нима бе възможно Бог, създал подобно бляскаво чудо, да е същият, който бе виновен за войната, която разсипваше Европа и превръщаше турците в палачи на арменците, и дори бе въвлякъл и собствения му син в този ад?

Около един часа на обяд Калуст бе седнал в ресторанта на грандхотела, зареял поглед във възхитителния побелял силует на Юнгфрау сред туфи облаци. Планинските склонове сякаш бяха покрити с памук и върховете величествено се издигаха над алпийските ледници и зеленото подножие.

— Мосю? — заговори го сервитьорът с тефтер и молив в ръка. — Какво желаете за обяд?

Калуст се сепна и насочи вниманието си към менюто. Реши, че трябва да опита някакъв местен специалитет.

— Защо не фондю?

Щом сервитьорът се отдалечи, погледът на арменеца попадна върху нисък рус мъж с вратовръзка на рогчета, който седеше на съседната маса. Познаваше го отнякъде, но не можеше да се сети откъде. Погледите им се срещнаха и Калуст разбра, че мъжът също го е разпознал. Запита се дали не е човек на Салим бей, но срещата им бе чак на следващия ден, а не му се струваше вероятно да е пратил разузнавачи. Освен това мъжът със сигурност бе европеец, което изключваше познатите му от Константинопол. След като се нахрани, той отиде на разходка за по-добро храносмилане. Слезе до езерото Тун и се възхити на пейзажа — красив кратер, заобиколен от планини. Вечерта се върна в ресторанта и тогава мъжът с вратовръзката на рогчета преодоля стеснението си и се приближи до масата му.

— Може ли? — попита любезно той на френски. — Извинете, че се натрапвам, но вие сте мосю Калуст Саркисян, прав ли съм?

— Да, аз съм.

Непознатият се усмихна.

— Името ми е Жан-Марк Ерто — представи се той. — Сенатор съм в Националната асамблея и оглавявам Комисията по външните работи към Сената. Може ли да седна при вас?

Калуст си спомни лицето му от вестниците, а французинът познаваше арменеца от работата му в парламента във връзка с енергетиката. По време на вечерята сенатор Ерто се оказа много разговорлив и изложи грандиозните си възгледи относно Франция, но Калуст бързо го прекъсна с жест, който ясно показваше, че не е съгласен с доводите му.

— Една страна не може да се нарече велика, ако не доминира в петролния бизнес — обясни той. — Доколкото знам, Франция е извън него, прав ли съм? В такъв случай не може да има такива претенции.

— Какво искате да кажете? Извън бизнеса ли? Та ние имаме Industrie Nationale de Raffinage^[1]…

— Монополна асоциация на дребни търговци! — възкликна презрително Калуст. — Трупа огромни приходи от манипулиране на цените, без никаква стратегия, която да работи в полза на националния интерес! Знаете ли какво правят те? Купуват рафиниран петрол от американците и от „Роял Дъч Шел“, към който са добавени химически боклуци, за да си спестят митническите такси! След като пристигне във Франция, дребните търговци от Industrie Rationale de Raffinage отстраняват този боклук в своите рафинерии. На това ли му викате рафиниране? — Направи гримаса. — Аз го наричам измама.

Сенаторът се изчерви.

— Ами… в крайна сметка…

— И сега, с избухването на войната — продължи все така нападателно арменецът, — как Франция си набавя нефт?

— Ами… трудно.

— Знаете ли защо? Защото няма никакво участие в експлоатацията на петролни кладенци. — Калуст вдигна пръст, за да подчертае думите си. — Никакво. Разбира се, във времена на криза, през каквито минаваме, страната става зависима от добрата воля на онези, които притежават петрола, като Съединените щати и Великобритания. Така ли Франция мисли да запази величието си? Като проси петрол от другите?

Жан-Марк Ерто не можеше да изглежда по-засрамен.

— Значи, казвате… — смути се той. — Какво предлагате всъщност?

Въпросът хвана Калуст неподготвен. Какво предлага да направят французите? Арменецът помисли малко и разбра, че пред него се разкрива неочаквана и интересна възможност. Ами ако… Не беше планирал тази среща, но реши да извлече от нея възможно най-голяма полза. Изправи се на стола си и докато подреждаше мислите си, за момент погледна към Юнгфрау и отново се възхити на върховете, които се врязваха в гъстите облаци.

— Предлагам Франция да влезе в световния петролен бизнес — заяви той. — Нито повече, нито по-малко.

Френският сенатор изглеждаше изумен от идеята, която му разкриваха по такъв неочакван начин.

— Световният бизнес, значи… Но… как?

Арменецът забарабани с пръсти по масата като същински композитор на пиано, докато обмисляше отговора си.

— Има един начин — отвърна той. — Но ако успея да разреша този ваш проблем, искам Франция да бъде мой дългосрочен партньор в бизнеса. Как ви се струва?

Сенатор Ерто премигна.

— Не знам дали… дали съм в състояние да ви дам подобни гаранции.

— Ще ви кажа какво имам предвид — каза Калуст. — Ако одобрите плана ми, ще уредите всичко необходимо с правителството и колегите си от Националната асамблея, включително и с опозицията. Съгласен ли сте?

Събеседникът му обмисли въпроса за момент.

— Защо не!

Това бе зелената светлина, от която Калуст се нуждаеше. Съзнавайки, че пред него се разкрива голяма възможност, потри ръце и се взря в събеседника си.

— Притежавам пет процента от акциите на Турската петролна компания, която държи изключителните права за експлоатация на целия петрол, намиращ се на територията на Османската империя — разкри той. — Останалите акционери са „Дойче банк“, „Роял Дъч Шел“ и „Англо-Персиян“. Обаче след началото на войната британското правителство конфискува акциите на „Дойче банк“, а „Англо-Персиян“ спря да плаща разходите на Турската петролна компания, която се държи, защото аз и „Роял Дъч Шел“ покриваме текущите разноски.

— Странно — отбеляза французинът. — Защо „Англо-Персиян“ ще бойкотира собствената си компания?

Арменецът придоби потайно изражение и заговори тихо.

— Зад всичко стои Първият лорд на Адмиралтейството Уинстън Чърчил — прошепна той. — Мисля, че британците правят всичко по силите си, за да връчат изключителните права за петрола в Османската империя на „Англо-Персиян“ след войната. — Възвърна нормалния тон на гласа си и заяви твърдо: — Обаче се лъжат! Нашите права са законни и когато му дойде времето, ще им дадем да разберат.

Сенаторът поклати глава, без да разбира нищо.

— Много интересно — отбеляза той, като очевидно си мислеше точно обратното. — И какво общо има Франция с това?

— Немското участие — отвърна Калуст с хитър блясък в очите. — Британците конфискуваха акциите на „Дойче банк“, нали? Какво ще стане с тях, ако и когато Антантата спечели войната? Не би ли било логично да попаднат в ръцете на друга страна победителка?

Когато схвана накъде бие събеседникът му, френският сенатор зяпна от изненада.

— Нима намеквате, че… акциите ще дойдат при французите?

Въпросът предизвика лукава усмивка у арменеца.

— Voila!