Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (13)

XI.

След изчезването на Агоп обстановката в дома на Киносян бе станала непоносимо потискаща. Крикор направи всичко по силите си да утеши Мариян, майка й и сестрите й, като им поднасяше сладкиши и пълнеше къщата с цветя, които купуваше от пазара, но бе неспособен да отговори на въпроса, който тормозеше всички. Какво можеше да им каже за Агоп? Че е добре? Че ще се върне? Имаше момент, в който бе сигурен в това, но думите му прозвучаха толкова неубедително, че той набързо млъкна и повече не повдигна темата.

Слуховете в Дишарешар не секваха и се смесваха с клюки от други арменски квартали на Кайсери — Бахчебашъ, Кечи капу и Иавикьойю маласъ. Последните вести дойдоха от жената на бакалина Боджалян, който бе бит с камшик в затвора.

— Чухте ли какво говорят? — попита тя една сутрин, когато бе дошла на гости на Киносян. — Изглежда, турците имат някакъв таен план.

— Какъв план?

— Искат да ни депортират в Сирия.

Съпругата и дъщерите на Агоп изненадано се спогледаха.

— В Сирия ли? — попита Мариян и в очите й проблесна лъч надежда. — Искате да кажете, че татко… татко е жив?

Съседката нетърпеливо цъкна с език.

— Не мъжете — отвърна тя. — Те вече не са тук, горкичките. — Погледът й попадна върху Крикор и дядо Сисаг. — Останалите мъже да не се обиждат. — Обърна се към Аршалуис: — Искат да депортират нас.

— Кои нас? Жените ли?

— Жени, деца, старци… Всички арменци, останали тук. Марш всички в пустинята! Разправят, че такъв план се подготвя.

Настъпи тишина, която след минута бе нарушена от дълбоката въздишка на Аршалуис.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — призна тя. — Ситуацията, в която се намираме, ме кара да се опасявам от най-лошото. Говорят, че в някои части на Анадола турците устройват засади на арменци в църквите, залостват вратите и подпалват сградата.

— О, и аз чух тези истории! — възкликна съседката. — Какъв ужас! Дали е вярно? Звучи направо невероятно!

— Така разправят.

— Но турците, с които разговарях, ме уверяват, че само си въобразяваме.

— И вие им вярвате? Нима не виждате как арестуват мъжете ни и ги отвеждат бог знае къде? Не виждате ли бесилките на площада всеки божи ден? Или мислите, че само си въобразяваме? Нима очите ни лъжат, нима разумът ни изневерява?

— Ами да, права сте — отстъпи тя. — Но какво можем да сторим?

Обсъдиха как е редно да се постъпи предвид тежката ситуация. Някои смятаха, че трябва да се борят, както бяха сторили във Ван, други — че трябва да си мълчат, за да не дразнят още повече турците, и типично по арменски накрая не решиха нищо, оставяйки всичко на произвола на съдбата; такава бе участта на един народ, който от векове не бе имал свои водачи и примирено понасяше чуждото потисничество.

След дълъг, но недовършен спор жената на Боджалян най-после се надигна и се сбогува, защото трябваше да се погрижи за обяда. Вече до вратата, тя се обърна и като триеше ръце в престилката си, се обърна към Крикор:

— Досега се отървахте само защото идвате от чужбина и не присъствате в списъците на турските власти — каза тя. — Ако бях на ваше място, щях да внимавам. Излизайте на улицата забулен и се преструвайте на жена, чухте ли? Когато вече тук няма мъже, а забележете, че такива останаха малко, те ще ви видят. И тогава ще ви сполети тяхната съдба.

 

 

Небето блестеше в яркосиньо и изпълваше утрото с красиви багри, когато новината подпали квартал „Дишарешар“ като пламък суха слама.

— Турците са закачили обявление! — извика съседка, като тичаше по улицата, сякаш бягаше от пожар. — Елате да видите, турците са сложили обявление!

През прозорците, вратите и терасите надникнаха хора и проследиха жената с поглед.

— Къде?

— На площада! На площада!

Страхувайки се да вървят сами из града, жените от махалата се събраха на групички пред домовете си и така се отправиха към центъра на Кайсери. Крикор вече бе свикнал да се забулва, когато излиза навън и дори вътре в къщата, опасявайки се войниците да не се появяват внезапно за още изненадващи арести. Така и той придружи жените до площада.

Когато стигнаха до стената за обяви, наистина забелязаха нови афиши, заковани за дървото. Бяха написани на турски с арабски символи, но грамотните жени като Аршалуис и Мариян лесно разчетоха съобщението.

СЪОБЩЕНИЕ

По нареждане на властите всички арменци от Кайсери трябва да се приготвят за напускане на града.

Заключете къщите, магазините и дюкяните си.

Вратите им ще бъдат запечатани със специални печати на общината.

Направете списък на всичките си вещи и го предайте на общинския служител, отговарящ за вашия квартал.

Имате три дни да изпълните заповедите.

Неподчинението ще се наказва със смърт.

— Три дни?

По лицата на арменците се четеше объркване, докато се взираха в съобщението, слисани от бързия развой на събитията. От арменската общност в Кайсери бяха останали само жените, децата и старците, а те бяха неспособни да се справят с подобно положение.

— Как така само три дни? — възмути се една жена. — Как ще успеем, щом дори мъжете ни ги няма? Турците да не са полудели?

Гласовете в тълпата се усилваха, докато новината се разнасяше. Нима бе възможна подобна заповед? Какво зло бяха сторили жените, децата и старците? С какво право ги изселваха от града им?

Напрежението нарасна и множеството се отправи към общината. Бяха ядосани и възмутени, но когато пристигнаха пред сградата и видяха тежковъоръжените заптиета, гневът им се превърна в страх.

— Искаме да говорим с отговорника за наредбата, ефенди — каза най-смелата сред жените с почтителен тон. — Ще бъдете ли така добър да го повикате?

Пушейки, командирът им хвърли презрителен поглед.

— По какъв въпрос?

Жената посочи с палец към стената за съобщения на другия край на площада.

— Във връзка със заповедта за депортиране, ефенди. Бихме искали да получим някои разяснения, ако е удобно.

Турчинът кимна към един от хората си, който напусна поста си и изчезна в сградата. Хората останаха отвън, като не смееха да поглеждат към въоръжените мъже и пушките, които държаха.

След няколко минути войникът се върна, придружен от един общински служител — плешив мъж с огромно шкембе.

— Какво има? — попита той. — Какво е това? Кой ви позволи да се събирате тук?

Жените и старците се спогледаха — страхуваха се да срещнат надменния поглед на чиновника.

— Наредбата за депортиране, ефенди — промърмори жената, която бе влязла в ролята на водач на групата. Бе свела поглед, сякаш вече се разкайваше, че притеснява такава височайша особа. — Искаме да знаем защо е издадена, ефенди. — Докато говореше, събираше кураж и накрая успя да вдигне глава и да го погледне в очите. — Какво зло сме сторили, за да бъдем принудени да напуснем домовете си и да се махнем от града?

— Заради войната — заяви турчинът, махвайки с ръка, сякаш нищо не зависи от него. — Врагът е близо и ние трябва да вземем мерки. Правим го за вашата безопасност.

Арменците — старци и жени, отново се спогледаха, този път със смесица от изненада и тревога.

— Врагът ли, ефенди? — попита мъжки глас, идващ някъде отзад. — Какъв враг?

— Е, врагът де — отвърна чиновникът, все едно съобщаваше нещо абсолютно очевидно, което не се нуждаеше от обяснение.

— Не знаете ли, че сме във война?

— Но ние живеем в Кайсери, ефенди — продължи същият глас, който явно принадлежеше на някой старец. — Руската граница е далеч. Дарданелите, където са разположени френски и английски части, също не са близо. Къде е този враг, който заплашва града ни?

Турчинът нетърпеливо махна с ръка.

— Нищо не разбирате от тази война — ядоса се той. — Властите са издали наредба за собственото ви добро. Бъдете така добри да я изпълните. Вървете си вкъщи и си стягайте багажа. След три дни войниците ще дойдат в кварталите ви и ще ви придружат дотам, където ще отидете.

— И къде по-точно отиваме? — попита една жена.

— Ще разберете, като му дойде времето.

— Ами мъжете ни? — поинтересува се друга малко по-назад.

— Къде ги отведоха?

— Където ще отидете и вие. Когато пристигнете, ще се срещнете с тях, не се тревожете. — Чиновникът плесна с ръце като овчар, който разпръсва стадото си. — Сега си вървете вкъщи и изпълнете заповедта! Никакви сбирки повече! Хайде! Ya’Allah! Омитайте се оттук!

 

 

Когато затвори портата, дядо Сисаг прати двете по-малки момичета да играят на двора и повика Аршалуис, Мариян и Крикор в стаята. Четиримата се настаниха около тонира, за да обсъдят какво ще правят.

— Не е нужно да ви обяснявам, че положението е тежко — каза старецът, чийто тремор на ръката се бе засилил през последните дни. — Изглежда, турците искат да ни пратят в сирийската пустош. Пътуването е дълго и много опасно. Не знам дали ще оцелеем. Затова трябва да преценим възможностите си.

— Какви възможности? — учуди се Аршалуис. — Нима не прочетохте съобщението? Ако не напуснем града, ще ни екзекутират за неподчинение. Нямаме избор.

Старецът поклати глава.

— Напротив, има — отбеляза бавно той. — Говорих с едни турци, които ме увериха, че проблемът ще се реши, ако приемем исляма.

— Какво? — възмути се дъщеря му. — Какво говорите, татко? Искате да станем мюсюлмани?

— Не става дума за това дали искам, или не — отвърна дядо Сисаг. — Просто казвам какви са възможностите ни. Турците гарантират, че ако приемем исляма, ще може да останем. — Той сложи ръка на гърдите си. — Лично аз не искам да се отричам от вярата си. Предпочитам да умра християнин, отколкото да живея с друга вяра. Живях дълго и съм готов да посрещна онова, което Бог ми е отредил. — Въздъхна и погледът му зашари между дъщеря му и внучката му. — Но вие сте млади, а това пътуване ми се струва пълно безумие. Излезем ли на пътя, няма да мога да ви защитя. Нямам достатъчно сили, а душата ми гасне с всеки изминал ден. Може би е добре да го обмислите.

Старецът замълча и се взря в двете жени, кръв от кръвта му, разкъсван между надеждата и страха от избора им. Искаше да се обърнат в другата вяра, за да оцелеят, но от друга страна, се опасяваше, че ще го направят и така ще се отрекат от корените си и идентичността си.

Първа, което впрочем бе и нейно право, заговори стопанката на дома.

— Бог знае колко ме отвращава тази мисъл — каза Аршалуис, обръщайки се към дъщеря си. — Но навярно това е единственият изход…

Мариян остана мълчалива известно време, докато всички се взираха в нея, сякаш тя трябваше да вземе окончателното решение. Сърцето и разумът й воюваха и тя бе разкъсвана от тази дилема. Дали да се отрече от идентичността си, за да живее, или да остане арменка и може би да загине?

— Няма спор, че така би било най-лесно — отбеляза колебливо тя. — Но… Ами татко? Какво би казал той?

— Баща ти не е тук, дъще. Дори не знаем дали е жив…

Мариян си пое дълбоко дъх, съкрушена и неспособна да реши.

— Не знам… — прошепна тя. — Приемането на чужда вяра за мен е унижение и поражение. Мюсюлманите арестуваха и измъчваха баща ми. Измъчват и нас, унижават ни, гонят ни от домовете ни, а ние… нима ще им угодим, като приемем тяхната вяра? — Смръщи вежди и поклати глава. — Не знам дали ще мога…

— Само ще се преструваме — обясни Аршалуис, опитвайки се да свикне с мисълта. — Ще кажем на турците, че ставаме мюсюлмани. — Постави ръка на гърдите си. — Но в сърцето си ще бъдем християни.

Дъщеря й отново поклати глава.

— Не знам дали ще мога.

Аршалуис погали едрия си корем.

— Става въпрос и за детето, което нося — каза тя. — Дали ще мога да пътувам в това състояние?

В стаята настъпи колеблива тишина, докато всички се чудеха кой път да изберат. Пръв заговори дядо Сисаг.

— Може би е по-добре да решим по-късно — предложи той. — Нека да се приготвим за път. Имаме три дни, за да решим. — Обърна се към Крикор. — Ами ти, младежо? Какво ще правиш?

Гостът сви рамене и разпери ръце в жест на обърканост и неразбиране.

— Честно казано, не знам — призна той. — Не мога да напусна страната с британския си паспорт, защото сега Великобритания воюва с Османската империя. Освен това, когато пристигнах в Кайсери, разбрах, че всичките ми далечни роднини, Берберян и Саркисян, са напуснали града в началото на войната и не мога да разчитам на тяхната помощ. Най-лошото е, че пощата е блокирана и не мога дори да се свържа с баща си в Лондон. При тези обстоятелства какво мога да сторя?

— Да не забравяме, че турците не те познават — напомни му дядо Сисаг. — Тъй като идваш от чужбина, името ти не фигурира в техните списъци. Затова трябва много да внимаваш. Няма съмнение, че ако те открият, ще те убият. В града не остана нито един арменец между четиринайсет- и седемдесетгодишна възраст освен теб. Трябва да продължиш да се обличаш като жена и да се криеш заради нас. — Посочи към дъщеря си и внучката си. — Ако те решат да не се отричат от вярата си, ще трябва да дойдеш с нас. Ако се отрекат, ще се криеш тук, докато тази проклета война свърши или баща ти намери начин да те изведе оттук. — Седнал до тонира, старецът замълча за момент и сложи ръце върху коленете си. — Какво мислиш?

Крикор се взря в Мариян, сякаш момичето бе пътеводната му светлина.

— Ще отида там, където е тя.