Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (50)

VII.

Автомобилът спря на ъгъла до сградата на „Авенида де Либердаде“ и без да губи време, Ещевао излезе, за да отвори задната врата на пътниците. Първа слезе мадам Дюпре, след нея Калуст. Магнатът вдигна поглед към фасадата в стил ар деко, чиято врата се намираше точно на ъгъла й, и разгледа неоновия надпис между тавана на входа и малката кръгла тераса, който съобщаваше името на сградата. „Одеон“.

— Кой филм дават днес?

Служителката посочи към афиш с femme fatale^[1], облечена в черен сатен и с падащи върху лицето коси, които закриваха едното й око. Отдолу се виждаше заглавието на филма.

— „Гилда“ — отвърна тя. — С Рита Хейуърт^[2].

— Започнал ли е?

— Преди петнайсет минути.

Арменецът кимна, доволен, че е пристигнал по-късно. Не обичаше да се смесва с хората, а закъснението му гарантираше, че никой нямаше да го забележи. Влязоха вътре и мадам Дюпре, която бе посетила залата по-рано днес, за да избере най-хубавите места и да купи билети, бръкна в чантата си и ги подаде на мъжа на входа. Тутакси се появи друг служител в безупречна униформа, който с помощта на фенерчето си ги отведе до местата им на втория етаж — първия ред на страничния балкон. Филмът вече бе започнал и мадам Дюпре впери поглед в екрана; вече владееше добре португалски, но тъй като прожекцията не бе дублирана, не се наложи да се напъва, за да чува добре. Калуст хвърли един поглед на филма и видя как Рита Хейуърт, облечена в блестящ черен сатен, който й придаваше вид на дива котка, пееше, вперила сладострастен поглед в Глен Форд, но бързо се отегчи и започна да разглежда залата. Фронтонът на сцената също бе в стил ар деко, а от дървения таван се спускаха неонови светлини.

Но той не бе тук, за да разглежда сградата, още по-малко да гледа филма. Атракцията беше самата публика в салона. Само че бе прекалено тъмно, а светлината от екрана едва очертаваше лицата на присъстващите. Затова бе принуден да изчака антракта.

Когато най-сетне запалиха лампите, той вдигна бинокъла и огледа публиката, като спря вниманието си тук и там. Когато накрая посочи онова, което искаше, мадам Дюпре бе подготвена.

— Онази с косата до раменете, онази къдравата и… онази със захарния памук.

Когато светлините отново угаснаха, той вече бе свършил работата си, затова се сбогува с асистентката, чиято задача започваше чак след края на филма, който освен това тя искаше да гледа, и напусна залата. Калуст излезе на улицата и се отправи към вече отворената врата на автомобила. След няколко минути беше обратно в „Авиш“.

— Сега се върни до киното — каза той на шофьора, щом слезе от колата. — След края на филма ще докараш мадам Дюпре.

Ясно бе, че Лисабон не може да се сравнява с Париж по отношение на качеството и избора на бутици. С помощта на шивачи, на които занесе модели на „Мари Клер“, купени през 1942 г. от Франция, мадам Дюпре успя да облече подходящо португалската девойка, която бе избрала в кино „Одеон“ и не без известни затруднения бе успяла да убеди за работата.

— Ах, тукашните момичета са ревностни католички! — оплака се асистентката, когато Калуст я попита за резултата от задачата й. — Първите две отказаха категорично дори когато им казах за трите хиляди ескудо.

— А третата?

Асистентката се усмихна.

— Е, тя сграбчи възможността!

Тази възможност, освен роклите и парфюмите, включваше уроци по френски и етикет. Мадам Дюпре нае апартамент в квартал Салданя, удобно близо до „Авиш“, и в продължение на няколко седмици подготвяше своята възпитаничка, преподавайки й материала, на който бе научила красавиците от Париж и Лондон, с допълнително обучение по език, който шефът й да разбира.

Бяха готови два месеца по-късно, когато пролетта вече се усмихваше на Лисабон. В края на обяда, след като бе прекарала цяла сутрин в апартамента в Салданя, асистентката седна на масата до Калуст и му съобщи новината.

— Мисията е изпълнена — обяви тя, както го бе правила толкова пъти преди. — Смятам, че момичето е готово да се включи в терапията ви.

Шефът й измърка от удоволствие.

— Отлично! Отлично! — възкликна той и потри ръце. — Наистина ли мислите, че е готова?

— Разбира се. — Тя замълча за момент, сетне заговори по-тихо. — Въпреки че относно френския й има още какво да се желае. Да не забравяме, че допреди два месеца не е знаела и думичка!

Нищо, което да обезкуражи арменеца. Преливащ от ентусиазъм и неспособен да скрие вълнението си, нареди да му резервират маса за тази вечер в „Тавареш“ — най-добрия ресторант в града. После двамата с мадам Дюпре отидоха до бижутерия на улица „Оуро“, откъдето, след като се осведоми за вкусовете на момичето, Калуст избра рубинена огърлица, опакована в най-луксозната хартия.

— Ах, моята португалка направо ще се разтопи…

Магнатът пристигна в ресторанта двайсет минути по-рано, за да се увери, че всичко е както трябва. Огледа масата си и нареди да изгасят електрическото осветление и да запалят свещи; в крайна сметка бе важно да създаде романтична атмосфера, подходяща за случая. Обикновено се хранеше сам, но днес, в чест на своята португалка, щеше да направи изключение. Поръча бутилка френско вино Chateaux Margaux, реколта 1940 година, и се настани на мястото си. Разгледа отражението си в огледалата по стените и се увери, че изглежда добре. Сетне разлисти „Льо Монд“, който бе получил тази сутрин, и се зачете.

Точно в осем забеляза мургава девойка с кафяви очи и паднали клепачи, която носеше лилава рокля на пластове и нервно кършеше пръсти. Бе едно от момичетата, които бе видял в киносалона. Тогава бе облечена бедно, което издаваше скромния й произход. Поздрави се за избора си; така нагласена, тя изглеждаше очарователно, истинска кокетка.

Остави вестника и се изправи. Кавалерски издърпа стола и махна на новодошлата.

— Asseyez-vous, s’il vous plait — покани я той. — Je suis enchante!^[3]

Момичето се подчини и се настани на масата.

— Merci.

Свенливото й гласче разкриваше сносно произношение за човек, започнал да учи френски само преди два месеца. Най-големият проблем, помисли си Калуст, бе позата й; тялото бе напрегнато, а погледът — сведен надолу; очевидно се смущаваше. Знаеше, че през последните седмици с мадам Дюпре бяха репетирали срещата с „покровителя“, но упражнението бе едно, а реалната ситуация — съвсем друго. Трябваше да прояви търпение и да води танца като вещ кавалер.

— Мадам Дюпре ми разказа, че името ви е Одете и сте на шестнайсет години — заговори Калуст. — Но не ми разкри нищо повече за вас, защото знае, че обичам да разопаковам подаръците си един по един. — Разгъна салфетка в скута си. — Ходите ли на училище?

Девойката поклати глава.

— Non. Не.

— Но можете да четете…

— Oui. Да.

— Защо изоставихте училището?

— Майка ми е починала при моето раждане — прошепна тя на несигурен френски, въпреки че бе упражнявала отговора с мадам Дюпре. — Баща ми е моряк и плава често, затова аз трябваше да се грижа за баба ми. Ходих на училище до четвърти клас, след което станах шивачка. Това работя и сега.

— Харесва ли ви? Одете сви рамене.

— Горе-долу… — Замълча за момент и след като помисли малко, добави: — Не се оплаквам.

Магнатът дискретно махна на келнера да сервира вечерята. Донесоха димящ глинен съд с печено говеждо с картофи и лук, който поставиха в средата на масата, и разсипаха ястието в чиниите на двамата гости.

По време на вечерята разговаряха от време на време, между хапките, докато Калуст задаваше най-различни въпроси. Момичето отговаряше с по една дума и не бе лесно да се разбере дали бе заради смущението, или защото не владееше добре френски. Но когато той спомена киното, където я бе видял, и я попита какво харесва, тя изведнъж стана по-словоохотлива и ентусиазирано заговори за Кларк Гейбъл, на когото очевидно бе голяма почитателка.

В края на вечерята Калуст й поднесе подаръка с лек поклон. Португалката изглеждаше изненадана от жеста и реагира сдържано, когато разопакова подаръка и видя рубиненото колие. Арменецът настоя да го сложи и да се огледа в огледалните стени на „Тавареш“.

— Ах, колко сте красива! — направи й комплимент той. — Същинска принцеса!

Колието, изглежда, имаше магическо въздействие над Одете, която тутакси преодоля свенливостта си, разсмя се весело и му благодари с целувка по бузата.

— Merci!

Автомобилът, който ги чакаше пред ресторанта, се спусна по опустелите лисабонски улици и ги закара до „Авиш“. Калуст въведе своята нова belle du jour в хотела през служебния вход и й показа апартамента си на първия етаж. Девойката, която бе онемяла по време на пътуването, изглеждаше нервна.

— Спокойно — прошепна той, докато обсипваше шията й с целувки. — Всичко ще бъде наред.

Всъщност мадам Дюпре я бе подготвила добре за случая и в един момент, докато Калуст я събличаше, сякаш бе истинският подарък, който трябваше да разопакова, Одете си припомни наученото. Потисна отвращението си от докосването на непознатия шейсет години по-стар мъж, който на всичко отгоре бе далеч от външния вид на Кларк Гейбъл, и все пак използва ръцете, устните, гърдите и цялото си тяло, за да гали, масажира и възбужда Калуст.

Проблемът бе, че не се получаваше.

Момичето започна да се притеснява и сякаш за нея това бе въпрос на чест, с нови усилия се опита да събуди мъжките му инстинкти. Щом видя, че не успява, смени тактиката; опита нови начини, приложи всичко, на което я бе научила мадам Дюпре, и когато и това не помогна, се довери на инстинктите и въображението си. Опитва, докато накрая Калуст разочаровано въздъхна и я отблъсна от себе си.

— Не става — каза отчаяно той. — Аз съм на седемдесет и осем и просто не става.

— Да опитаме пак! — помоли го тя. — Още веднъж!

Арменецът поклати глава и дръпна чаршафа. Зави се презглава и се сви на кълбо, сякаш за да се предпази от жестоката действителност.

— С мен е свършено.