Джеймс Дашнър
Окончателна директива (6)

4

Писъци разцепиха въздуха, докато хората се разбягваха във всички посоки. Марк се наведе и пъхна ръце под раменете на падналия Дарнел. Наоколо свистяха стрелички, забиваха се вляво и вдясно от него, подтикваха го да бърза и прогонваха всякаква мисъл от съзнанието му.

Марк задърпа увисналото тяло на Дарнел по неравната земя. Трина бе паднала, но Лана вече се бе надвесила над нея и й помагаше да се изправи. Двете притичаха да му помогнат и всяка от тях сграбчи по един от краката на Дарнел. Пъшкайки в унисон, те го вдигнаха и се втурнаха встрани от площада, от откритото място. Истинско чудо бе, че никой от тяхната малка група не бе уцелен от стрела. А те свистяха наоколо и намираха жертвите си. Нови писъци, падащи тела. Стрелите се сипеха като дъжд, а Марк, Трина и Лана продължаваха да тичат, понесли несръчно Дарнел. Те минаха покрай малка горичка — Марк чуваше как стрелите се забиват в дърветата. Отново излязоха на открито. Прекосиха поляната и се озоваха на уличка между паянтови дървени колиби. Навсякъде имаше хора, които блъскаха трескаво по вратите и скачаха през отворените прозорци.

И тогава Марк отново чу реактивните двигатели и в лицето го лъхна горещ вятър. Ревът се усили, вятърът също. Той вдигна глава да проследи звука и откри, че бергът бе сменил позицията си и преследваше бягащата тълпа. Видя Жабока и Мъглата. Двамата подканяха хората да бягат, ала виковете им се заглушаваха от рева на берга.

Марк не знаеше какво да направи. Вероятно трябваше да потърсят някакво убежище, но наоколо имаше твърде много хора, които се опитваха да сторят същото, и присъединяването им към това хаотично движение, при това с Дарнел на ръце, само щеше да усложни положението им. Бергът спря отново и за пореден път непознатите с техните странни костюми вдигнаха оръжия и откриха стрелба.

Туп. Туп. Туп. Дум. Дум. Дум.

Една стрела облиза ризата на Марк и се заби в земята, някой я настъпи и я забоде надълбоко. Друга попадна във врата на тичащ пред тях мъж — той изкрещя и се хвърли напред, а от раната бликна кръв. Когато падна, остана да лежи неподвижно, макар че хората стъпваха по него. Марк осъзна, че е спрял, ужасен от ставащото, едва когато Лана му кресна да се размърда. Стрелците отгоре, изглежда, бяха коригирали мерниците си. Стреличките улучваха по-често и въздухът се изпълни с викове на болка и ужас. Марк се чувстваше напълно безпомощен — нямаше никакъв начин да се предпазят от тази плътна стрелба. Единствено им оставаше да се опитат да надбягат летящата машина — една очевидно невъзможна задача.

Къде ли беше Алек? Суровият мъжага с бойни инстинкти? Къде ли бе избягал?

Марк отново запристъпва след другите, понесъл заедно с Трина и Лана отпуснатото тяло на Дарнел. Жабока и Мъглата тичаха след тях, опитваха се да помогнат, без да им се пречкат. Стрелите продължаваха да валят от небето, екнаха нови писъци, паднаха нови жертви. Марк сви зад ъгъла и хукна по една уличка, водеща обратно към тяхната колиба, като се опитваше да се придържа до стената, използвайки я за прикритие. Малцина от бягащите бяха свърнали насам и нямаше толкова много стрели, от които да се крият.

Тримата носачи напъваха сили, за да се отдалечат по-бързо, понесли безпомощния си приятел. В тази част на селището покривите почти се застъпваха, но нямаше странични алеи, през които да се измъкнат към гората и планините.

— Почти стигнахме колибата! — извика Трина. — Побързайте, преди бергът да се озове над нас!

Марк се завъртя леко, така че да гледа напред, като държеше Дарнел за ризата. От бягането краката го боляха неистово и заплашваха всеки момент да се схванат. Жабока и Мъглата се промушиха от двете страни и поеха част от тежестта на ранения. Прекосиха няколко тесни улички, прескочиха полуизгнили коренища и купчини боклуци, свиха наляво, после надясно и пак наляво. Ревът на берга сега идваше отдясно, приглушен от сградите и редиците дървета.

Марк най-сетне сви зад последния ъгъл и видя колибата в другия край на малката полянка. Насочи се нататък и се озова на пътя на обезумяла тълпа от бягащи обитатели на селището, които се опитваха да се натъпчат във всички отворени врати и прозорци. Марк застина, когато бергът отново се изравни с тях и се спусна към земята толкова ниско, колкото не се бе спускал досега. На платформата имаше само трима души, но те откриха стрелба веднага, щом машината увисна неподвижно. Въздухът се изпълни с малки сребристи стрели. Сякаш всяка от тях намираше своята цел, поваляйки мъже, жени и деца. Жертвите надаваха болезнени викове и рухваха почти веднага на земята, все още незасегнатите се препъваха в телата им и продължаваха да тичат като обезумели.

Марк и хората от групата му се притаиха до близката сграда и положиха Дарнел на земята. Едва сега Марк усети болката и изтощението в ръцете и краката си, които го подтикваха да се строполи на земята до своя изпаднал в несвяст приятел.

— Трябваше да го оставим там — изпъшка Трина, паднала на колене. — Той ни забави, а и не знаем какво са му сторили.

— Нищо чудно вече да е мъртъв — добави пресипнало Жабока.

Марк го изгледа навъсено, но не каза нищо, защото бе възможно и да е прав. Може би бяха изложили на риск живота си за човек, който вече нямаше никакви шансове.

— Какво ще стане сега? — изохка Лана и надзърна изпод стрехата. После погледна през рамо към тях. — Продължават да стрелят безпорядъчно по всички на улицата. Защо използват стрели, а не куршуми?

— Няма никаква логика — недоумяваше и Марк.

— Не може ли да направим нещо? — попита Трина, която цялата трепереше от изтощение и страх. — Защо позволяваме на тези хора да постъпват така?

Марк доближи Лана и също надникна. Поляната бе покрита с тела, от които като миниатюрна гора стърчаха стрели. А бергът продължаваше да се поклаща отгоре, изпускайки синкава топлина от соплата си.

— Къде е нашата охрана? — прошепна Марк, без да се обръща конкретно към някого. — Да не са си взели почивен ден?

Никой не отговори, но в този миг някакво движение при една от вратите привлече вниманието му и Марк въздъхна облекчено. Беше Алек, който махаше трескаво и ги подканяше да се присъединят към него. В едната си ръка държеше две пушки със затъкнати в цевите куки, за които бяха прикачени намотани въжета.

Дори след толкова години живот извън армията войникът в Алек го бе подтикнал да състави план за действие. А за осъществяването му той, изглежда, се нуждаеше от помощ. Беше намислил да си го върне на тези летящи чудовища. Марк нямаше нищо против.

Младежът се отдели от стената и се огледа. Видя една дъска, подпряна на съседната къща, и без да предупреди останалите за намерението си, изтича, сграбчи я и прекоси тичешком откритото пространство, като я използваше за прикритие. Не беше нужно да поглежда нагоре — почти веднага чу далечното бръмчене на изстреляната към него стрела. Последва глух тропот от забиването й в дъската. Той продължи да бяга.