Джеймс Дашнър
Окончателна директива (31)

29

Този път Марк не си позволи да се подаде на паниката. Не знаеше какво да каже, сърцето му сякаш бе стегнато от ледени пръсти. Предполагаше, че лицето му е пребледняло. Алек се изправи и тръгна бавно покрай следата. Малко по-нататък той се натъкна на още кървави петна. Не бяха много, но достатъчно, за да се виждат.

— Нямам представа дали става дума за сериозно нараняване. Виждал съм кръвоизлив от счупен нос, но съм ставал свидетел и как от откъсната ръка изтичат само няколко капки. Експлозията беше обгорила раната.

— Не ми помагаш особено — едва промълви Марк.

Алек го стрелна с очи.

— Извинявай, хлапе. Не прибързвай обаче със заключенията. Може просто някой да се е порязал. Ако не друго, поне това ще ни помогне да ги проследим.

Той тръгна отново, като се оглеждаше наляво и надясно. Марк го следваше отблизо, но се стараеше да не гледа към кръвта. Не биваше да го прави, докато не се успокои поне малко. Надяваше се, че не са поели по погрешна следа. Или, което би било по-лошо — не вървят към клопка.

— Нещо друго, от което да заключим, че това са Трина и останалите? — попита.

Алек спря и се наведе под един храст.

— Съдейки по тези отпечатъци, точно нашите три дами са. Виждам съвсем ясно стъпките им и…

Той млъкна и се огледа разтревожено.

— И какво?

— Ето тук следите на Диди се губят, та предполагам, че някой я е понесъл на ръце.

— Значи вероятно тя е ранена — заключи Марк, макар че тази мисъл още повече го обезпокои. — Дали пък не е паднала… и не си е ожулила коляното?

— Ами да — съгласи се замислено Алек. — Но има още нещо…

Марк никога не бе вижда ветерана толкова разколебан.

— Няма ли да изплюеш камъчето, човече? Какво става?

— Когато са минали оттук — продължи Алек, който сякаш не го бе чул, — определено са тичали. Бягали са презглава. Всички знаци говорят за това. Дължината на крачките, смачканите храсти, счупените клонки. — Той погледна Марк в очите. — Сякаш са били преследвани.

Младежът усети, че на гърлото му засяда буца.

— Ама нали току-що каза, че си видял само техните отпечатъци? Има ли следи от преследвачите им?

Алек вдигна глава нагоре.

— Някои неща летят, забрави ли? — Сякаш нямаха предостатъчно причини да се тревожат. — Да не мислиш, че бихме чули берга, докато нашите приятели долу си деряха гърлата?

— Сигурно не, имайки предвид какво ставаше долу. Но може и да не е бил бергът, нали?

Алек поклати уморено глава.

— Да вървим нататък.

Двамата продължиха по следата, надявайки се, че няма да се натъкнат на повече кръв. Или на нещо по-лошо.

Следите на Трина, Лана и Диди водеха в дълго, плитко дефиле, което се насочваше към един почти скрит каньон. Склонът, по който се спускаха, беше достатъчно полегат и в началото Марк не забеляза, че стените от двете им страни се издигат нагоре. Особено след като бяха заобиколени от дървета и погледите им бяха втренчени в земята. Ала както вървяха из гората, изведнъж се озоваха на широка поляна, затворена от отвесни гранитни стени. Бяха толкова стръмни, че по тях не се виждаше почти никаква растителност.

Алек извади начертаната карта и спря.

— Стигнахме. — Той даде знак на Марк да го последва и двамата се прикриха зад широкия дънер на едно дърво.

— Наистина ли?

— Това несъмнено е мястото, където бергът се е завръщал след всеки полет.

Марк надзърна иззад дървото и огледа високите непристъпни стени.

— Малко е опасно да се лети из подобно място, не смяташ ли?

— Но пък е чудесно за скривалище. Трябва да има площадка за кацане наблизо и вход към мястото, което наричат свой дом. Все още си мисля, че ще е някой стар военен бункер. Особено след като сме толкова близо до Ашевил — градчето трябва да е от другата страна на този каньон.

— Хм. — Нещо не даваше покой на Марк. — И какви са шансовете Лана и другите да не са били преследвани дотук? Наистина се тревожа дали не са били пленени.

— Може и да не са. Лана знае, че скиторенията из планината няма да ги отведат право при нас. Трябва да е избрала някое място, където най-вероятно ще се появим. Ето тук.

— И къде са тогава?

Алек не отговори — нещо на поляната бе привлякло вниманието му.

— Възможно е и двамата да сме прави — прошепна той накрая. Гласът му прозвуча зловещо.

— Какво има?

— Наведи се и ме следвай.

Алек падна на колене и лакти и заобиколи дървото. Марк последва примера му, почти сигурен, че всеки момент отнякъде ще се появи бергът и ще ги обсипе със стрелички. Двамата пълзяха в посоката, в която Марк предполагаше, че са вървели Трина и другите. В началото си помисли, че бергът се е приземил на откритото място, но никъде нямаше следи от кацането на голямата машина.

Алек си проправяше път през храсталаците в продължение на около трийсетина метра, после спря. Марк вдигна глава и видя, че отпред има широко място, където храстите са смачкани и изпотрошени. Очевиден признак за борба. Сърцето му се сви.

— О, не! — бе всичко, което успя да каже.

Алек продължаваше да обикаля приведен наоколо.

— Прав си. Няма съмнение, тук са ги заловили. Виж, храстите от тази страна са стъпкани до земята. Сякаш поне двайсетина души са минали през тях.

Марк трябваше отново да овладее надигащата се паника.

— И какво ще правим? Ще се върнем назад или ще тръгнем след тях?

— По-тихо, хлапе. Инак и нас ще спипат.

— Хайде да се връщаме — прошепна Марк. — Както се казва, да се прегрупираме и да решим какво ще правим. — Щеше му се да продължат по следата, но по-разумната част от него настояваше първо да обмислят действията си.

— Нямаме време да…

Гласът му бе прекъснат от силен метален звук, рязък като изстрел на оръдие. Марк тупна по корем, почти очаквайки стените на каньона да рухнат отгоре им.

— Какво беше това? — попита той.

Но преди Алек да отговори, звукът се повтори отново. Кратко, пронизително бръмчене, което разтърси земята и остави затихващи трусове, след като приключи, от които храстите около тях подскачаха. Звукът отекна отново и земята под тях внезапно започна да се издига към небето.