Джеймс Дашнър
Окончателна директива (30)

28

Марк не можеше да си намери място. След всичко, което бяха преживели двамата с Трина, поне никога не бяха се разделяли. Ала ето че я нямаше едва от десетина минути и той вече усещаше, че го завладява безпомощност.

— Няма начин — каза на Алек, докато обикаляха около лагера. Усещаше отчаянието в гласа си. — Няма начин да са тръгнали нанякъде, докато отсъстваме. Поне щяха да оставят бележка или някакъв знак. — Той прокара ръка през косата си и изстена, за да даде воля на гнева и объркването си.

— Успокой се, момче. Трябва да запомниш две неща: първо, Трина е твърда като мен, но далеч по-умна. И второ — пропускаш някои подробности.

— Какви подробности? — учуди се Марк.

— Прав си, при нормални обстоятелства те щяха да останат, докато се върнем. Но сегашните обстоятелства не са нормални. Наблизо бушува пожар, из гората търчат побъркани типове. Нима ще останеш, където си и само ще кършиш ръце?

Доводът обаче не подейства успокояващо на Марк.

— Да не би… да смяташ, че са тръгнали да ни търсят? Ами ако сме се разминали някъде в тъмното? — Той се хвана за главата. — Тогава може да са къде ли не!

Алек пристъпи към него и го улови за раменете.

— Марк! Какво става с теб? Успокой се, синко!

Младежът отпусна ръце и го погледна в очите, които изглеждаха сурови и неотстъпчиви, ала същевременно бяха изпълнени с искрена загриженост.

— Аз… съжалявам. Губя почва под краката си. Сега къде ще идем?

— Първо ще запазим спокойствие и ще помислим. А след това ще отидем да намерим Лана и останалите.

— С тях е и Диди. Ами ако тези, побърканите, първо са дошли тук? И са ги отвели?

— Тогава ще ги освободим. Но преди всичко трябва да се вземеш в ръце, инак никога няма да успеем. Разбра ли ме?

Марк затвори очи и кимна, опита се да овладее надигащата се паника. Алек ще намери начин. Той винаги намира.

— Добре. Разбрах. Съжалявам — произнесе той отсечено.

— Хубаво. Така е по-добре. — Алек се отдалечи, наведе се и огледа земята. — Взе да просветлява. Ще търсим следи, които да ни подскажат накъде са тръгнали — счупени клони, отпечатъци, стъпкана трева. Започвай да търсиш.

Марк го послуша, жадувайки да даде на ума си други занимания, вместо да си представя всякакви ужасии. В далечината все още се чуваше шумът от пожара и викове, но сега вече не му правеха впечатление. Поне за момента.

Той се наведе и запристъпва бавно като програмиран робот чистач. Трябваше им само някакъв знак, следа, която да ги насочи в правилната посока. Марк усещаше, че отново се изпълва с надежда, нямаше търпение пръв да открие нещо. Така със сигурност щеше да се почувства по-добре, да намери начин да потисне паническите мисли.

Не можеше да изгуби Трина.

Алек лазеше на четири крака на двайсетина крачки от него. Изглеждаше нелепо, свел глава над земята, сякаш бе куче, което души. Но нещо в позата му накара сърцето на Марк да се свие. Старият мечок показваше за сетен път, че държи на хората си. Марк не се съмняваше, че е готов да даде живота си за техните трима изчезнали приятели. Би ли могъл и той да постъпи така?

В началото двамата се натъкнаха на очевидни следи от пребиваване на хора — счупени клони, отпечатък от обувка, смачкани съчки и храсти. Но всеки път предполагаха, че те двамата са причината за това. След около половин час Марк осъзна, че претърсват района между лагера и посоката, в която бяха тръгнали предната вечер. Той спря и се изправи.

— Ей, Алек.

— Аха? — отзова се ветеранът, приведен зад един храсталак.

— Защо губим толкова време да претърсваме страната, от която тръгнахме?

Алек се изправи и го погледна.

— Струваше ми се логично. Помислих си, че или са ни последвали, за да ни намерят, или са били отведени от лунатиците, които ни нападнаха. Или пък… са тръгнали да видят накъде се разгръща пожарът.

Марк бе почти сигурен, че са избрали погрешна посока.

— А защо да не са побягнали от огъня? Не всеки човек на Земята е смахнат като теб. Може би просто са решили да избягат.

— Не, не мисля така. — Алек отново се подпря на колене. — Лана не се плаши лесно. Не би ни зарязала, за да се спаси.

Марк обаче клатеше глава, преди още войникът да е завършил.

— Я си помисли хубаво. Лана има същото мнение за теб, каквото и ти за нея. Пък и сам каза, че я бива да взема най-подходящото решение, когато е в затруднено положение. Прав ли съм, или съм прав?

Алек сви рамене.

— Значи смяташ, че Лана ни е зарязала в ръцете на онези безмозъчни типове и е избягала?

— Тя не знае в чии ръце сме попаднали. Казахме й, че отиваме на разузнаване, не помниш ли? А после е чула разни шумове и е видяла отблясъците на пожара. Обзалагам се, че е избрала да тръгне към щаба на берга с идеята, че ние също ще се насочим нататък. За да се срещнем там. Ти сам ни каза, че това е посоката, която трябва да следваме.

Алек кимаше, но лицето му оставаше неразгадаемо.

— Да не говорим, че с нея е имало цивилна. — Марк се учуди, че може да използва тази дума след толкова време. — А и малко дете.

— Добре, убеди ме. Какво по-точно предлагаш? — Алек се усмихна и Марк изведнъж осъзна, че старият воин всъщност се забавлява. Оставя на палето да се измъкне от бъркотията.

Марк посочи с ръка в посока, противоположна на тази, която следваха. Към щаба на берга. Мястото, където очакваха да намерят хората, унищожили тяхното село.

— Както казах — въздъхна Алек, — убеди ме. Ела, ще потърсим от другата страна. — Той намигна на Марк и се отправи нататък.

Младежът се разсмя.

— Ама и ти си една странна птица.

Алек спря и се обърна към него.

— Мама често ми казваше същото. Ще ме събуди рано сутрин, ще ме целуне, а после ще промърмори: „Сладкият ми Алек, каква си ми странна птичка само“. Всеки път ме жегваше в сърцето. — Той се потупа по гърдите и завъртя драматично очи. — Е, да се захващаме за работа.

— Видя ли? — попита Марк насмешливо. — Нужни ли са повече доказателства? Странна. Птица. Потвърдено официално.

— Добре де, този път ще призная, че си прав. — Алек издаде странен гърлест звук, който можеше да е смях.

Двамата поеха в посоката, указана от Марк, и се заеха да претърсват педантично всеки сантиметър от земята. Марк спираше от време на време и поглеждаше към онази част от гората, откъдето продължаваха да долитат разни звуци. Вече беше започнал да привиква с тях. Стори му се обаче, че виковете и ревът на пожара се приближават. Все още бяха на безопасно разстояние, но докога ще е така? Из въздуха се носеше миризмата на дим.

— Открих нещо — обяви Алек. — Внимавай! — извика той, когато Марк го приближи.

— Извинявай. — Младежът се наведе и коленичи до стария войник. Алек бе взел една пръчка и я използваше като показалка.

— Някой е минал между тези шубраци, със сигурност не е бил само един човек. Виж как са смачкани тук, виж този счупен клон и отпечатъците от обувки. — Той посочи наблизо.

Марк се наведе и тогава го видя. Малък отпечатък. От крачето на Диди.

— Но има един проблем — продължи Алек с мрачно изражение.

— Какъв? — попита бързо Марк.

Алек премести върха на пръчката към листата над мястото, където бе счупеният клон. Те бяха изцапани с нещо. Малки, потъмнели капки кръв.