Джеймс Дашнър
Окончателна директива (53)

51

Въздухът бе прашен и сух.

С всяка крачка той сякаш се сгъстяваше и заплашваше да ги задуши. Всеки сантиметър от тялото на Марк бе покрит с лепкава пот, а вятърът, който духаше срещу тях, сякаш бълваше от вътрешността на гигантска пещ и по никакъв начин не охлаждаше кожата. Слънцето бе увиснало високо над тях като чудовище от ада, насочило изпепеляващо око към света под него.

— От доста време не бях излизал посред бял ден на открито — призна Марк, макар че устата му бе залепнала от жажда и езикът му бе подпухнал. — Здравата ще изгорим днес. — Знаеше какво прави. Опитваше се да си внуши, че нещата не са чак толкова зле, че не губи контрол над събитията, че гневът и страхът няма да му попречат да се мобилизира и всичко ще мине добре. Ала усилията му изглеждаха напразни.

Стигнаха първото кръстовище и Алек посочи надясно.

— Още няколко пресечки нататък. Ела, да вървим близо до къщите.

Двамата прекосиха една морава в сянката на къща, която вероятно е била имение. Сградата бе от камък и тъмно дърво и бе доста добре съхранена, въпреки че имаше тъжен и запуснат вид, сякаш предишните обитатели й бяха отнели душата.

Алек се облегна на стената и Марк направи същото. Огледаха района — първо назад, откъдето бяха дошли, сетне и пътя пред тях. Нямаше жива душа наоколо. Странно, но след като вятърът утихна, светът изглеждаше безжизнен като този квартал. Марк се намести в лепкавите си дрехи.

— Не бива да се обезводняваме — подметна Алек и остави оръжието на земята. Смъкна раницата и извади едната от двете манерки. Отпи дълга глътка и я подаде на Марк, който се наслади на всяка изтърколила се в гърлото му капка.

— Уф, човече — въздъхна младежът и върна манерката. — Това беше най-вкусната вода в живота ми.

— Сериозно признание — каза Алек. — Като се има предвид колко пъти през последната година ни е мъчила жажда.

Той вдигна пушката и я метна на рамо.

— Върви след мен. Ще се стараем да се придържаме към задната страна на къщите.

— Съгласен.

Алек се измъкна от сянката и притича до съседния двор. Марк го следваше по петите. Известно време се придържаха към тази тактика — бърз спринт през откритите пространства, притаяване в сянката на сградата, оглеждане и отново спринт.

Скоро стигнаха края на улицата, където трябваше да избират дали да поемат наляво, или надясно.

— Добре — прошепна Алек. — Продължаваме по този път и ще свием на втората пряка вляво. Там ще излезем на широката улица, където одеве се вихреше купонът.

— Купонът? — повтори въпросително Марк.

— Аха. Купонът на онези побъркани типове. Мисли за тях като за кръвожадни психопати, ако от това ще ти е по-лесно. Хайде.

Побъркани типове. Марк бе виждал наркомани през живота си, но никой от тях не бе толкова луд. Вярно, че наркотиците ставаха все по-силни с течение на времето. Такива, от които няма отказване. Никога. Кой знае защо тази дума се заби в съзнанието му.

— Ей! — извика Алек, забелязал, че младежът изостава. Вече беше преполовил улицата. — Сега ли намери време за дрямка?

Марк се отърси от унеса си и хукна. Застигна приятеля си и двамата се притаиха в сянката на триетажна каменна къща. Заобиколиха я и се озоваха отзад. Алек надзърна иззад ъгъла и се втурна през улицата. Марк го последва. Беше изминал едва няколко крачки, когато чу странен звук — като пресеклив крясък на птица. Той вдигна глава, очаквайки да види някое екзотично животно.

Но вместо това зърна приклекнала на покрива жена, облечена с дрипи, мръсна, с рошава, сплъстена коса. Лицето й бе намазано с кал, кичурите — подредени по причудлив, почти ритуален модел.

Тя издаде отново същия звук — нещо средно между смях и накъсана кашлица. Усмихна се и разкри два реда идеално бели зъби, но от гърлото й се изтръгна ръмжене. После се претърколи назад и изчезна зад ръба на покрива.

Марк потрепери. Надяваше се, че ще успее да прогони образа на жената от съзнанието си. Обърна се и забеляза, че Алек е вдигнал оръжието.

— Къде отиде тази? — попита той.

— Да се махаме. Може да не е сама.

— Надявай се.

Когато стигнаха далечния край на къщата. Алек се наведе да погледне.

— Чисто е. Приближаваме се, така че си дръж очите отворени.

Марк кимна.

Алек изтича към следващата къща и младежът се готвеше да го последва, когато пронизителен писък го накара да застине. Погледна нагоре и видя, че жената скача от покрива и полита във въздуха, разперила ръце като птица. Лицето й бе истинска маска на безумие, докато се носеше право към Марк. Тя се стовари върху раменете му и двамата се строполиха на земята.