Джеймс Дашнър
Окончателна директива (49)

47

Марк се присви насън и почти се събуди. Винаги бе харесвал Бакстър, хлапето бе умно и внимателно към всички. Да види как му се случва нещо подобно…

Марк никога нямаше да го забрави. От всички спомени, които изпълваха сънищата му, този бе най-честият. Искаше му се да отвори очи и да остави всичко зад себе си, вместо да го преживява отново — както тази случка, така и безумните събития, които я последваха.

Но тялото му се нуждаеше от почивка и не му позволяваше. Сънят го обори, прие го в прегръдките си без никакво намерение да успокои тревожния му ум.

Това е един от онези моменти, за които на ума е нужно време, преди да разбере какво се случва пред очите ти — шокът временно блокира пътищата. Марк лежи на пода, присвит назад и опрял глава на стената. Трина, която е скръстила ръце на гърдите, внезапно надава вик — звук като от милион разтревожени врани, които нахлуват в тунел. Жабока и Мъглата се прегръщат изплашено, с ужасени лица. Лана и Алек не помръдват, вдигнали ръце. Но Марк вижда напрежението в мускулите им.

— Млъквай! — крясва мъжът и от устата му се разлетява слюнка. Трина замълчава, викът й сякаш е отсечен с нож. — Ако чуя още един подобен звук, ще ви застрелям всички. Разбрахте ли ме?

Трина трепери, притиснала устата си с ръце. Тя успява да кимне, но не може да откъсне очи от окървавената гръд на лежащия безжизнено Бакстър. Марк не смее да погледне към момчето. Втренчил се е в убиеца му и омразата замъглява погледа му.

— Готово, шефе — докладва жената. Тя се изправя и изтрива ръце в омазнените панталони. Завързала е яхтата за нещо отвън — Марк вижда края на въжето. Изглежда, убийството, извършено от нейния спътник, не й е направило никакво впечатление. А може би е привикнала. — Сега какво?

— Вземи си оръжието, идиотко — отвръща мъжът, като я стрелва с крайчеца на окото. Няма никакво съмнение как се отнася с жената. — Трябва ли да ти казвам и как се ходи до тоалетната?

Марк не е изненадан, че жената само кима и се извинява. Тя изчезва в трюма и се появява с подобна пушка, която стиска с две ръце. Заема позиция до мъжа и насочва оръжието към Марк и приятелите му.

— Та ето сега какво ще правим — подема мъжът. — Ако искате да живеете, ще трябва да ми се подчинявате. Много е просто. Ние сме тук за гориво и храна. Предполагам, че имате и двете, ако съдя по факта, че не ми приличате на ходещи скелети. И във всяка сграда има генератори. Донесете ни каквото ни е нужно и ще си тръгнем. Останалото ще задържите за себе си. Вижте колко сме добри. Искаме само да делим.

— Какво великодушие — обажда се с нисък глас Алек.

Марк скача на крака, когато непознатият вдига пушката и я насочва право в лицето на стария воин.

— Не! Спрете!

Мъжът я обръща към него, Марк вдига ръце и отстъпва към стената.

— Моля ви! Спрете! Ще ви дадем каквото искате!

— Точно така, момче. А сега се размърдайте. Всички. Време е да отидете на лов за съкровища. — Той разклаща оръжието с подканящ жест.

— И внимавайте да не настъпвате мъртвото си приятелче — добавя жената.

— Млъквай! — крясва й мъжът. — Ама ти затъпяваш с всеки изминал ден.

— Съжалявам, шефе.

Тя навежда глава, истинско олицетворение на покаянието. Сърцето на Марк бие с хиляда удара в минута, ала колкото и да е странно той изпитва съжаление към жената.

Мъжът плъзва поглед по тях.

— Хайде, действайте. Нямам намерение да прекарам тук целия ден.

Марк е почти сигурен, че Алек ще направи нещо необмислено, но вместо това той покорно се обръща и се насочва към стълбището. Докато подминава Марк, той му намига. Марк не знае дали да се чувства окуражен, или разтревожен.

Прекосяват коридора, оставяйки зад тях окървавеното тяло на Бакстър, затворници в сграда, която през последните седмици се бе превърнала в техен замък. Стигат стълбището и започват да се изкачват. Шефа — Марк нарича така непознатия с пушката, припомнил си как се обръща към него жената — ги побутва отзад с дуло, за да не забравят, че е въоръжен.

— И не забравяй какво направих на вашето приятелче — прошепва му Шефа, когато идва ред на Марк да бъде сръчкан, Марк продължава да се катери.

Следващите два часа обикалят из небостъргача, събират храна и гориво. Тялото на Марк е плувнало в пот, мускулите го болят от мъкненето на тежки туби с гориво за генераторите, които намират в склада с неприкосновен запас на тринайсетия етаж. Те разбиват още няколко машини за храна и вземат половината от разхвърляните по рафтовете и бюрата из помещенията пакети.

Вътре в каютата на яхтата е горещо като в пещ и миризмата е нетърпима. Докато Марк пренася там тубите, той се чуди дали Шефа и жена му са опитали поне веднъж да се натопят в топлата вода, из която плават. Те буквално живеят в баня — колкото и да е мръсна, — но отказват да се къпят. При всяко слизане до долу неприязънта му към двойката расте. Освен това е озадачен от мълчанието на Алек, който изпълнява каквото му се нарежда без какъвто и да било намек за съпротива.

Най-сетне трюмът на яхтата е натъпкан докрай, а те са се върнали на дванайсетия етаж. Шефа им е разрешил великодушно да задържат всичко, каквото има над него.

Мъжът все още е насочил оръжието към тях и стои до прозореца. Оранжевите отблясъци на залязващото слънце оцветяват стъклото зад него. Жената стои наблизо с познатото празно изражение. Трина тъкмо изважда още няколко пакета с чипс от разбитата машина. Жабока, Мъглата, Лана. Алек и Дарнел я чакат, след като вече за тях няма работа. Вероятно и те като Марк отброяват последните секунди преди нашествениците да си тръгнат. И се надяват, че никой от тях няма да умре. Алек пристъпва към Шефа, вдигнал ръце в умиротворителен жест.

— Внимавай — предупреждава го въоръженият. — Защото, след като си свършихте работата, не бих имал нищо против да се поупражнявам в стрелба. Още по-добре от упор.

— Свършихме я, вярно — почти изръмжава Алек. — Ние не сме глупаци. Искахме първо да заредим яхтата. Преди да… нали знаеш…

— Преди какво? — пита Шефа и видимо се напряга, Марк вижда, че пръстът му се свива на спусъка.

— Това.

Алек внезапно изстрелва напред ръце и избива оръжието — пушката се завърта, гръмва веднъж напосоки и изтрополява на пода. Приятелката на Шефа се обръща и хуква по коридора покрай редицата прозорци. Никога досега не е проявявала подобен ентусиазъм. Лана се втурва да я гони, макар че жената е въоръжена. Марк едва успява да види това, преди Алек да блъсне с тяло Шефа и двамата да се ударят в големия прозорец.

Всичко се случва толкова бързо. В стаята се чува зловещ звук, а по стъклото пробягват разкривени линии. После цялото стъкло избухва, превръща се в дъжд от милиони парченца, докато Алек се опитва да запази равновесие и да се откъсне от тялото на Шефа. И двамата падат, прекатурват се на забавен кадър през перваза към водата, която се плиска долу. Марк вече тича към тях, хвърля се, завърта се да опре крака в стената и същевременно посяга към ръката на Алек. Сграбчва я, вкопчва се в пръстите му, стиска ги здраво, ала краката му се хлъзгат през рамката и изведнъж се озовават във въздуха. Всеки миг и той ще полети надолу заедно с Алек и Шефа.

Някой го улавя отзад, обгръща кръста му с ръце. Марк стиска Алек с всичката сила, на която е способен, ококорил очи към превърналата се в река улица. Шефа вече пада, махайки като побъркан с ръце и крака. Марк има усещането, че ръцете му ще изскочат от ставите, но Алек вече се е съвзел, той се завърта, хваща се за перваза и се повдига нагоре и навътре, като дърпа със себе си и Марк. Този, който им помага, е Жабока. Скоро вече са вътре, в безопасност. Лана дотичва от коридора.

— Измъкна се — съобщава запъхтяно тя. — Обзалагам се, че се е скрила в някой шкаф.

— Да се махаме — подканва Алек, както винаги готов за действие. Марк и останалите го следват. — Планът сработи чудесно. Заредихме лодката и сега е изцяло на наше разположение. Напускаме града.

Стигат до стълбището и се спускат забързано надолу, като вземат по две стъпала наведнъж. Марк е плувнал в пот, изтощен и разтревожен от неизвестността. Предстои им да изоставят мястото, което са наричали свой дом след пробуждането на слънчевите изблици. Да се впуснат в непознатото. Не знае кое е по-силно — вълнението или страхът.

Слизат до петия етаж, прекосяват тичешком коридора, прехвърлят се през разбития прозорец и се качват на борда.

Алек и Лана влизат в каютата. Дарнел, Жабока, Мъглата и Трина се разполагат отгоре и се оглеждат объркано и изплашено. Марк се заема да развързва въжето, с което жената е вързала по-рано яхтата. Успява да се справи с възела, после двигателят се пробужда с рев и яхтата се отдалечава бавно от „Линкълн“. Марк се настанява на една скамейка в кърмовата част и гледа отдалечаващия се небостъргач с кехлибарени прозорци, отразяващи светлината на залязващото слънце.

Внезапно от водата се подава Шефа, той изскача като побъркан делфин, вкопчва се в парапета отзад и се опитва трескаво да се изкатери на палубата. Краката му ритат като побеснели ножици, а ръцете търсят нещо, за което да се задържат. Той улавя една кука и напъва яки мишци, издърпва се нагоре, а от тялото му се стичат ручеи тъмна вода. Половината от лицето му е скрита от пурпурна подутина, другата половина е зачервена, изкривена от гняв и с кръвясало око.

— Ще ви избия — ръмжи мъжът. — Всичките до един!

Яхтата набира скорост. Марк е изпълнен с решимост — няма да позволи на тази човешка руина да им попречи да избягат. Той се вкопчва в облегалката, замахва с крак и изритва Шефа в рамото. Мъжът почти не помръдва. Марк го изритва отново. И пак. Всеки път уцелва. Шефа започва да губи сили.

— Хайде… пусни се! — крещи му Марк и стоварва поредния ритник върху рамото му.

— Ще ви… убия — съска злобно Шефа и това сякаш му връща силите.

Адреналинът удря Марк в главата, той хвърля всички сили в един последен удар и този път скача с двата крака. Изритва Шефа в носа и шията, мъжът надава болезнен писък, разтваря пръсти и изчезва в разпенената вода зад яхтата. Тялото му се скрива под белите мехурчета. Марк се бори отчаяно за въздух. Опитва се да се успокои, присяда на пейката и надзърта през перилата. Но не вижда нищо, освен белезникавата диря и тъмната вода зад нея. След това забелязва някакво движение край счупения прозорец на небостъргача, откъдето бе паднал Шефа. Прозорецът е доста далече, но Марк различава там жената, изправена, с пушка в ръка. Той се привежда, очаквайки да го застигне смъртоносен откос. Но после вижда, че жената е насочила оръжието към себе си, опряла цев в брадичката.

Тя натиска спусъка.

А яхтата продължава напред.