Джеймс Дашнър
Окончателна директива (44)

42

— Ще умреш — просъска мъжът, задавен от гняв. — Ей сега ще ти видя сметката.

— Не — отвърна Марк. — Няма.

Той замахна с пестник и го стовари върху скулата на пилота. Мъжът извика и сграбчи Марк за косата. Плъзна ръце надолу, дръпна го за ризата и го притисна към себе си. После двамата се претърколиха. Металният ръб на платформата притисна болезнено Марк в гърба, противникът му опря длан в гърлото му и започна да го души.

— Не трябваше да се захващаш с мен — процеди той със злобен глас. — Достатъчно ме ядосаха още преди да се опиташ да ми откраднеш кораба. Смятам да си го изкарам на теб, момче. И не мисля да бързам. Разбра ли?

Той поразхлаби хватката и Марк успя да си поеме въздух със свистене. Междувременно пилотът седна на корема му. После вдигна ръка и удари Марк с юмрук в челюстта. Болката бе невероятно силна, сякаш се бе строшила някоя кост. Пилотът го удари повторно и болката се удвои. Марк затвори очи и се опита да канализира гнева, който се трупаше и отключваше в него като верижна реакция. Колко още може да изтърпи за един ден?

— Най-добре ще е тази врата да не се затваря — каза мъжът, очевидно уверен, че е спечелил битката. — Макар че би ми било приятно да подам главата ти отвън и да гледам как рампата те изстисква като грозде, все пак бих предпочел нещата да се развият малко по-бавно.

Той стана, отиде при пулта и натисна нещо. Подът се разтресе, чу се стържене и рампата пое бавно в обратна посока. В помещението взе отново да просветлява. Площадката за кацане вероятно се бе завъртяла докрай и сега потъваше в земята. След няколко минути тук щеше да нахлуе цяла орда от побъркани последователи на Брус и всичко щеше да приключи. Борейки се с желанието да се надигне, Марк чакаше, оставил на гнева в него да продължи да расте.

Пилотът се върна, наведе се, улови го за краката и ги повдигна.

— Хайде, момче. Да те нагласим в по-подходяща поза. — Той завъртя тялото на Марк и пристъпи към вътрешността на берга. — Ей сега ще се погрижа да ти е удобно и уютно, преди да…

Марк внезапно се раздвижи, нададе вик и скочи на крака, изтръгвайки се от хватката на своя противник. Мъжът се олюля и трябваше да се подпре с гръб на стената до спускащата се врата. Марк се засили рязко и го блъсна с рамо в гърдите. Пилотът се преви, но успя да се улови с две ръце за Марк и двамата се тръшнаха на пода. Затъркаляха се, като се налагаха яростно с юмруци. Марк се опита да срита противника си с коляно в слабините, но мъжът блокира удара, след това го халоса в челюстта. Главата на младежа отскочи назад и пилотът използва този момент да се хвърли отново върху него. Но Марк не преставаше да се движи, той използва инерцията на другия, завъртя се и го отхвърли встрани. След това се изправи, изтича при пулта и забеляза с ужас, че платформата се е спуснала с цял метър. Още малко и току-виж другарите на пилота нахлули вътре.

Бързо натисна бутона за затваряне и платформата за пореден път смени посоката си. Тъкмо се канеше да се обърне, когато пилотът се нахвърли отзад и двамата тупнаха върху металната рампа. Плъзнаха по нея и спряха почти в края й. Марк се извъртя, сграбчи мъжа с две ръце за дрехите и се опита да го изхвърли през стесняващия се отвор, но пилотът се запъна с крака.

Двамата продължиха да се борят и удрят. Марк бе уморен, гладен и отпаднал, ала не се предаваше, подклаждан от резките изблици на адреналин. Представяше си, че Трина е там някъде, в плен при хората с племенния огън, вероятно още по-побъркани след избухването на горския пожар. Трябваше да живее. Трябваше да я намери. Не можеше да допусне този човек да му се изпречи на пътя. Топката от кипящ гняв — разпаленият реактор от топлина, огън и болка, нарастваше бързо в гърдите му и най-сетне избухна.

Той се хвърли напред със сила, каквато не подозираше, че притежава, и отхвърли пилота встрани. Скочи върху него и го притисна с цялата си тежест към платформата. Стискаше толкова силно, че усети кръв под пръстите си. Пред очите му танцуваха светли петна, тялото му трепереше, кръвта кипеше в жилите му.

Знаеше, че платформата почти се е затворила. Малко преди това бе зърнал разкривените от ярост лица на хора, струпани пред берга и готови да нахлуят вътре. Марк бе изгубил всякакъв контрол. Погледна надолу и откри с изненада, че е придърпал тялото на пилота към ръба на платформата и сега главата и раменете му висят отвън. Мъжът се опита да се освободи от хватката, но силите му изневериха. Марк замахна и го удари. Пилотът извика и направи опит да се завърти.

Марк продължаваше да притиска пилота, чието тяло бе наполовина изтикано отвън. Мислите му бяха изцяло съсредоточени да не изпусне жертвата си, да я накара да си плати за всичко. Гневът замъгляваше ума му. Не можеше да спре.

Сякаш бе изгубил здрав разсъдък.

Рампата на кораба се опря в гърдите на пилота. Притисна го и продължи да бръмчи. Чуха се ужасяващи писъци. Като че едва сега Марк осъзна какво е направил. Беше измъчвал друго човешко същество. Звукът от трошащия се гръден кош го накара да изпита ужас от самия себе си.

Той се опита да избута тялото на пилота, но то се бе заклещило от платформата. Писъците продължаваха да отекват в пространството извън берга. Марк се обърна, излегна се по гръб, после изрита с всичка сила тялото. Успя да го изтика с няколко сантиметра. Извика и продължи да рита и блъска, за да сложи по-скоро край на мъченията на другия. С един последен ритник съумя да го изблъска навън. Мъжът най-сетне се промуши през отвора и рампата се затвори.