Джеймс Дашнър
Окончателна директива (32)

30

Марк скочи на крака и дръпна Алек за ръката. Районът наоколо се тресеше и издигаше и той трябваше да положи усилия да не падне отново. Знаеше, че това, което се случва, граничи с безумието, и отново започна да се тревожи за разсъдъка си. Но земята под краката им не само се издигаше, ами и накланяше. Той се огледа трескаво, толкова стъписан и объркан, че не знаеше какво да прави. Алек, изглежда, бе в същото състояние. Марк пръв се пробуди от шока.

Умът му се проясни и той забеляза едновременно няколко неща.

Първо, това не беше някакво мощно земетресение, повдигащо дъното на долината нагоре. Издигаше се само малка част, разчистената зона, на която стояха. Дърветата около тях не помръдваха, поклащаха се само листата им от лекия вятър. Второ, бавното и равномерно повдигане и завъртане му даде възможност да забележи, че половината от движещата се част всъщност потъва в земята. И че се намираха върху плоскост с овал на форма.

Третото бе, че всичко това бе придружено от метално стържене.

— Това е някакво механично приспособление! — извика той и побягна, следван от Алек. — Завърта се на панти.

Алек кимна отсечено, докато двамата набираха скорост — вече тичаха по нарастващ наклон, спускайки се към мястото, откъдето можеха да скочат на неподвижната земя. Първоначалният изблик на паника у Марк сега бе заменен от любопитство. Очевидно се бяха озовали върху някаква масивна врата. Но защо тя бе толкова…

Двамата с Алек пробягаха още няколко метра и сега им оставаше само да прескочат последния тесен участък, за да се озоват в безопасност. Те стигнаха границата на горичката, навлязоха вътре и се скриха зад същия дънер, който бяха използвали по-рано за прикритие. Марк подаде глава иззад дънера, за да види края на представлението. Горният край на овалния капак сега се издигаше на петнайсетина метра, а долният ръб се бе скрил напълно в земята. Капакът продължаваше да се върти върху метални механизми, стърженето им сега се чуваше по-ясно.

— Прилича на преобръщаща се монета — подхвърли Алек.

— Доста големичка. И се преобръща доста бавно — съгласи се Марк.

След още няколко минути овалният капак застана съвсем вертикално, половината в земята, половината отвън, но продължаваше да се върти. Скоро дръвчетата и храсталаците се обърнаха наопаки и едва сега Марк можа да види какво има на обратната страна на монетата — равна, сивкава, наподобяваща бетон повърхност, с издълбани на равни разстояния улеи. Не след дълго овалът полегна на дъното на долината, обърнат към небето, в очакване нещо да се приземи върху него. Върху металната плоскост имаше куки и вериги, вероятно за закрепване на това, което щеше да се приземи.

Площадка за кацане, помисли си Марк. Площадка, на която да се приземява бергът. Или берговете.

— Защо почвата и храсталаците от другата страна не падат? — учуди се той. — Прилича на магия.

— Изкуствени са, като гумена ръкавица — отвърна войникът. — Да не мислиш, че всеки път ще излизат да ги засаждат наново?

— Изглеждаха съвсем истински. — Марк беше възхитен. Участъкът от подвижна земя надхвърляше няколкостотин крачки в диаметър. — Мислиш ли, че са ни видели? Долу сигурно има камери.

Алек сви рамене.

— Не е изключено. Можем само да се надяваме, че не са ги гледали в този момент.

Металната „монета“ се приплъзваше бавно по повърхността и след минути щеше да закрие напълно отвора. Марк се зачуди дали и Алек си мисли същото като него.

— Да го направим ли? — попита той. — Бергът може да се приземи съвсем скоро — това е единственият ни шанс.

В началото ветеранът изглеждаше удивен, сякаш Марк бе прочел мислите му. После на лицето му разцъфна усмивка.

— Май е единственият начин да слезем долу, а?

— Може би. Сега или никога.

— А камерите и пазачите? Рискът ще е голям.

— Но приятелите ни са там.

Алек кимна бавно.

— Казано от истински войник.

— Да вървим тогава.

Марк се надигна, но остана приведен, облегнат на дървото, зад което се бяха притаили. Трябва да го направят, преди да е размислил, и знаеше, че Алек ще го следва по петите. В единия край все още имаше отвор с ширина около пет метра. Той си пое дълбоко въздух и хукна нататък, в очакване всеки миг от отвора да проехтят изстрели или да изскочат дебнещи войници. Но нищо такова не се случи.

Стигнаха отвора, Марк спря, приклекна до ръба и надзърна вътре. Алек направи същото. Младежът се притесняваше от приближаващия се край на грамадния похлупак. Ако се спусне внезапно и без предупреждение, ще ги пререже надве.

Долу цареше мрак, но той успя да различи мостче от сребрист метал — скрито в сенките, — което обикаляше овалната шахта по края. Нямаше никакви лампи, нито пък се виждаха хора. Той погледна нагоре и с тревога установи, че капакът е съвсем близо. Оставаха им най-много една-две минути.

— Трябва да провесим крака и да скочим на това — рече Марк и посочи мостчето. — Мислиш ли, че ще можеш да го направиш? — подхвърли той с усмивка.

Алек вече действаше.

— Доста по-сръчно от теб, хлапе — отвърна и му намигна.

Марк се обърна по корем и се спусна надолу в шахтата.

Улови се здраво за ръба на отвора и залюля крака. Алек бе на две крачки пред него. Ветеранът пусна ръба, прелетя делящото го разстояние и се приземи с пъшкане на мостчето. Марк се опита да прогони от съзнанието си представата как пропуска мостчето и полита в бездната. Преброи до три, след това се залюля напред. Инерцията го понесе към стената и докато се отделяше от ръба, той видя, че отворът над тях съвсем се е стеснил. Последното, което мярна, бяха сияещите сопла на спускащия се от небето берг. След това го изгуби от поглед и тупна върху Алек.