Джеймс Дашнър
Окончателна директива (39)

37

И сякаш встъпителните думи на новодошлия не бяха достатъчно налудничави, та хората започнаха да го аплодират. Марк неволно потръпна. Брус изчака аплодисментите да затихнат, преди да продължи. Марк нямаше търпение да чуе какво ще каже нататък.

— Франк и Марба се върнаха от полета над района около Ашевил. Както и мислехме, стената там е висока и здрава. Хуманност и милосърдие ли, приятели мои? Тези дни са отминали отдавна. КСС е създала армия от чудовища, хора, готови, преди да смъкнат ризата от гърба си, за да я дадат на човек в нужда. Но вече не. Онези отрепки в Аляска и Северна Каролина — нашият собствен Ашевил — веднъж завинаги обърнаха гръб на поселищата. И по-лошо — обърнаха гръб и на нас. На нас!

Чуха се възмутени викове, трополене на крака и удари по банките. Звуците постепенно утихнаха и едва тогава Брус заговори отново.

— Те ни пратиха тук! — извика той. Гласът му сега бе по-силен. — Определиха да играем роля в най-ужасния провал на гражданските права след войната от 2020. Истински холокост! Което обаче не им пречеше да твърдят, че се борят за оцеляването на човешката раса. Казаха, че било, за да спасим топящите се ресурси, за да можем да нахраним хората, които те смятат, че трябва да оцелеят. Но кой има право да решава кой трябва да оцелее? — Той спря да си поеме дъх. — И така, дами и господа, изглежда, ние не заслужаваме тази чест. Пратиха ни тук да свършим тяхната работа, а сега са решили да ни отрежат. Кои са те, питам ви!

Той буквално изкрещя последните думи и това предизвика истерична вълна сред тълпата. Хората подскачаха и тропаха с крака. От шума Марк усети, че отново започва да го боли главата. Помисли си, че всичко това няма да свърши никога, но всъщност глъчката прекъсна почти внезапно. Предположи, че Брус е дал знак на хората да замълчат.

— Ето какво е положението — заговори той с поуспокоен глас. — Тестовите екземпляри с всеки изминал ден стават все по-фанатични привърженици на своите чудати малки религиозни култове. Сключихме сделка с тях. Те искат да им върнем момичето. Изглежда са решили да я принесат в жертва на техните новооткрити духове. Мисля, че подминахме момента, в който можехме да променим нещата. На тези хора вече не може да се помогне. Не минава ден, без да се сбият помежду си, да създадат нови фракции и отново да се хванат за гушите. Но успяхме да се разберем с неколцина, които все още са запазили малко здрав разсъдък — омръзна ми да се оглеждам през рамо в очакване някой да скочи върху мен от близкото дърво или да ни нападне в гръб.

Той млъкна и този път направи продължителна пауза.

— Дадохме им момичето и двете жени, които я придружаваха. Зная, че е жестоко, но така ще си спечелим малко време, през което да не се безпокоим за действията им. Не бих искал да губим безценни муниции, за да се отбраняваме от поредния култ.

Марк внезапно осъзна какво става. Момичето. Двете жени. Да ги дадат. Нещата, които Антон бе казал в спалното помещение, придобиха смисъл. Всичко запулсира в главата му. Спомни си побърканите типове около огъня и как нещата после станаха дори по-зле. Бяха изгубили толкова време в бункера, а вероятно приятелите им вече не са тук.

Брус продължаваше да говори, но Марк не можеше да се съсредоточи върху думите му. Той се наведе и зашепна в ухото на Алек:

— Как са могли да ги предадат на онези… типове? Трябва да тръгваме. Кой знае какво ще направят с тях онези психари!

Алек вдигна ръка в успокояващ жест.

— Зная. Ще тръгнем. Но спомни си причината, поради която дойдохме тук. Нека чуем какво ще каже този човек и после излизаме. Обещавам ти. Лана означава за мен не по-малко, отколкото за теб Трина.

Марк кимна и се облегна на стената. Опита се да изслуша какво говори Брус от подиума.

— … пожарът е угаснал благодарение на бурята, която премина преди няколко часа. Небето е черно, но пламъците утихнаха напълно. Навярно ще се натъкнем на много свличания. Тестовите субекти избягаха в полуизгорелите планински домове. Надяваме се, че ще останат там известно време, преди отчаянието да ги завладее и да поемат към Ашевил за храна. Мисля, че ще е безопасно да се насочим към града до един-два дена. Да влезем вътре със сила и да отстояваме правата си. Ще идем пеша и да се надяваме, че ще ги изненадаме. — Откъм аудиторията се чуха недоволни възгласи. — Вижте, да не се залъгваме, очевидно заразата е плъзнала и сред нас. Налице са всички симптоми, дори тук, в нашата база. Няма начин шефовете ни да са разпространили този вирус, без да разполагат със средство за борба с него. И аз ви заявявам, че или ще ни го предоставят, или всичките ще измрат. Дори ако трябва да отидем чак в Аляска, за да го постигнем. Знаем, че в щаба им има равнотранспорт. Ще минем през него и ще ги накараме да ни дадат това, което заслужаваме!

Нови аплодисменти избухнаха в залата.

Марк поклати глава. Тези хора очевидно бяха неуравновесени. В помещението се усещаше кипяща енергия, сякаш се намираха в гнездо на усойници, готови да нападнат. Каквато и да бе причината за разпространението на вируса, нямаше съмнение какво върши той с хората: отнема им разсъдъка, а изглежда, му трябваше все повече време, за да се разпространява. И щом Ашевил, най-големият град на стотици мили наоколо, се бе заобиколил с непристъпни стени, значи нещата наистина бяха зле. Последното, което им трябваше сега, е тълпа заразени луди да се носят по улиците. А равнотранспортът… Марк отново усети, че главата му пулсира мъчително и му пречи да разсъждава трезво. Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху въпроса как да освободи Трина. Но какво да правят с тази нова информация? Той сръга Алек с лакът и го погледна с изражение, подсказващо, че търпението му е на изчерпване.

— Още малко, хлапе — прошепна старият воин. — Никога не пропускай шанса да събереш нови данни. След това ще идем да намерим нашите приятели. Кълна се.

Марк бе готов да пожертва всякаква информация за спасението на Трина. Особено след всичко, което бяха преживели заедно. Не можеше да чака повече. В залата отново се бе възцарила тишина.

— Коалиция… за спасяване… на света — Брус произнесе бавно всяка от думите, сякаш ги изплюваше злобно. — За кои се мислят тези хора? За богове? Нима могат с лека ръка да изтребят половината оцеляло население в Щатите? Сякаш КСС има повече право на съществуване от останалите хора?

Междувременно беше настъпила продължителна пауза. Марк не можеше да търпи повече. Той заобиколи пълзешком Алек и надзърна иззад облегалката. Брус беше едър мъж с плешива глава, която лъщеше на изкуствената светлина, а бледото му лице бе сбръчкано като изсъхнала коричка хляб. Мускулите на раменете и ръцете му изпъкваха през тясната черна риза както бе скръстил ръце и втренчил очи в пода. Ако Марк не бе чул всички неща, казани от този човек, щеше да си помисли, че сега се моли.

— Не се измъчвайте, приятели. Не беше лесно да откажем това, което поискаха от нас. — Брус бавно вдигна очи и отново привлече вниманието на аудиторията. — Ние нямахме избор. Те използваха срещу нас тъкмо тези ресурси, които се опитват да запазят. Трябва да ядем, нали? Не сме виновни, че вирусът не се оказа точно такъв, какъвто очакваха. Остава ни да продължим да вършим това, което правим, откакто върху Земята се стовари огромното бедствие — да се борим със зъби и нокти. Дарвин пръв е писал за оцеляването на най-приспособените видове. Е, КСС се опитва да измами природата. Време е да се погрижим за себе си. Ние… ще… оцелеем!

Новата вълна от одобрителни възгласи и аплодисменти продължи няколко минути. Марк се отпусна на пода до Алек, повече от всякога твърдо решен, че трябва да тръгват. Тъкмо се готвеше да даде израз на мислите си, когато тълпата се умълча и гласът на Брус изпълни залата като усилено от говорители змийско съскане.

— Но първо, приятели мои, искам да направите нещо за мен. Има двама шпиони в дъното на залата. Нищо чудно да са пратени от КСС. Искам да ги уловите и завържете, преди да съм преброил до трийсет.