Джеймс Дашнър
Окончателна директива (50)

48

Марк се пробуди облян в студена пот, сякаш докато е бил в съня, се е потопил във водата. Главата го болеше ужасно — сякаш нещо се търкаляше вътре в черепа му всеки път, когато помръдваше. За щастие, Алек бе внимателен и не упорстваше да разговарят, докато двамата се хранеха и подготвяха за предстоящия ден. За издирването на техните приятели. Седяха в пилотската кабина, светлината на утринното слънце нахлуваше през разбития прозорец. Заедно с нея подухваше топъл ветрец.

— Ти спеше като заклан — уведоми го след известно време Алек, — но аз вдигнах това бебче и огледах наоколо. Подозренията ми се потвърдиха. На няколко мили по-нататък има голям огън и там държат в плен Лана, Трина и Диди. Видях как ги подкарват като овце.

Марк усети, че на гърлото му е заседнала буца.

— Какво… искаш да кажеш?

— Изкараха няколко души от една къща и ги закараха в друга. Мярнах сивата коса на Лана, а Трина носеше малката на ръце. Приближих се, за да се уверя. — Алек си пое бавно въздух, преди да довърши. — Поне знаем, че са живи, и къде са. Знаем и какво трябва да направим.

Марк би трябвало да изпита облекчение, но вместо това го завладя потискащата мисъл, че за да ги освободят, ще трябва отново да се бият. Двама срещу… колко?

— Хлапе, какво млъкна, да не си забравил да говориш?

Марк се бе втренчил в облегалката на пилотското кресло сякаш там имаше нарисувано нещо интересно.

— Не. Изплашен съм — призна той. Отдавна се бе отказал да се прави на храбрец пред ветерана.

— Изплашен си. Това е добре. Добрият войник винаги е изплашен. Това те прави нормален. Въпросът е как реагираш на страха — дали му надделяваш, или той те пречупва.

Марк се усмихна.

— И друг път си ми изнасял тая лекция. Мисля, че схванах урока.

— Тогава сипи малко вода в пресъхналото си гърло и да потегляме.

— Звучи добре. — Марк надигна шишето, отпи няколко глътки, после се изправи. Споменът от тежкия сън бе започнал да се разсейва. — Какъв е планът?

Алек си изтри устата. Кимна някъде към центъра на берга.

— Планът е да приберем нашите приятели. Но първо трябва да проникнем в оръжейната на кораба.

Марк не знаеше нищо за берга, но Алек явно бе повече от запознат. В централната му част, оказа се, имаше заключено складово помещение, което изискваше парола и ретиново сканиране. Тъй като не разполагаха нито с паролата, нито с подходящо око, за да постигнат успех, решиха да изпробват архаичния способ — с брадва.

За щастие, бергът беше стар и добрите му дни бяха отминали преди много години, така че им отне по три смени на всеки и около половин час блъскане върху пантите и бравата, за да разбият масивната метална врата. Ехото от събарянето й вътре отекваше близо минута до най-далечното ъгълче на кораба. Решителният последен удар бе нанесен от Алек.

— Да се надяваме, че ще намерим нещо полезно в търбуха на това чудовище — заяви той.

В склада бе тъмно и миришеше на прах. Бергът имаше все още достатъчно енергия, но повечето лампи бяха изгорели и вместо тях премигваше аварийното осветление, заради което всичко изглеждаше обляно в кръв. Алек затършува наоколо, но Марк забеляза, че повечето рафтове са празни. На пода се търкаляха само боклуци и захвърлени контейнери. Алек изруга разочаровано и Марк изпадна в потиснато настроение. Какви шансове биха имали, ако тръгнат да спасяват Трина и останалите с голи ръце?

— Там има нещо — промърмори Алек и се насочи към ъгъла. Младежът го последва и надзърна през рамото му. Предметът бе скрит в сенките, но се оказа голям пластмасов сандък с метални закопчалки.

— Безполезно — промърмори Алек, когато пръстите му се плъзнаха за трети път по закопчалките. — Дай ми брадвата.

Марк изтича в коридора, взе брадвата и се върна.

— Ти ли ще го направиш? — попита го Алек, видял, че вдига брадвата. — Сигурен ли си?

— Защо да не съм сигурен?

Алек посочи сандъка.

— Момче, имаш ли представа какво може да съдържа този сандък? Експлозиви. Високоволтови инструменти. Отрова. Кой знае.

— И какво? — попита предизвикателно Марк.

— Ами ако удариш твърде силно, може да настъпят последните мигове в живота ни. Трябва да действаме предпазливо. Внимателно, с точни удари върху пантите.

Младежът едва не се разсмя.

— И тъй като ти не си способен на подобна предпазливост, предлагам да го направя аз.

— Ами, щом настояваш. — Алек отстъпи назад и махна с ръка. — Все пак внимавай.

Марк стисна дръжката на брадвата и се зае да нанася леки и точни удари върху металните закопчалки. По лицето му се стичаше пот, на няколко пъти брадвата едва не се изплъзна от влажните му длани. След десет минути раменете го боляха както никога досега, а пръстите му бяха станали почти безчувствени. Но все пак успя да строши всички закопчалки.

Изправи се, протегна се и трепна мъчително.

— Човече, не беше толкова лесно, колкото изглеждаше.

И двамата се разсмяха и изведнъж настроението на Марк се разведри. Все още не бяха решили най-трудната задача. Но все пак го изпълни увереност, че ще се справят.

— Приятно е да поработиш здравата, а? — подхвърли Алек. — А сега да видим какво ни чака вътре. Хващай капака.

Той преброи до три и двамата повдигнаха капака едновременно — беше тежък и се наложи да го подпрат на стената. Във вътрешността на сандъка имаше нещо продълговато, което отразяваше червеникавата светлина с метални отблясъци. Сякаш беше мокро.

— Какви са тези неща? — попита Марк. На лицето на Алек се изписа почти животински възторг. — Ако съдя по вида ти, май знаеш какво сме открили.

— Ами да — прошепна напрегнато Алек. — Зная. Или поне си мисля, че зная.

— И какво е то? — настоя Марк, който едва сдържаше любопитството си.

Вместо отговор войникът се наведе и взе един от предметите в сандъка. Вдигна го — бе с размерите и формата на пушка — и го огледа. Беше изработен от сребрист метал и пластмаса, малки тръбички се виеха спираловидно около централния корпус. В единия край имаше приклад и спусък, а другият бе като продълговат мехур, от който стърчеше чучур, вероятно късо, извито дуло. Имаше и ремък да се носи на рамо.

— Какво е това? — повтори Марк и в гласа му се долови тревога. Алек само клатеше недоверчиво глава и въртеше предмета в ръцете си.

— Имаш ли представа колко струват тези чудесии? Бяха твърде скъпи, за да се появят на оръжейния пазар. Не мога да повярвам, че го държа в ръцете си.

— Какво държиш? — изгуби търпение Марк. — Какво е това?

Алек най-сетне вдигна глава и го погледна.

— Това лошо момче се нарича трансвиктор.

— Трансвиктор? — повтори Марк. — И какво прави?

Алек държеше оръжието сякаш е древна реликва.

— Кара хората да се разтварят във въздуха.