Джеймс Дашнър
Окончателна директива (34)

32

Не бяха научили кой знае какво от подслушания разговор, но на Марк никак не му се понрави и малкото, което бяха чули.

— Избликът. Той каза, че така са го нарекли. Вируса.

— Аха. — Алек отново включи таблета. Светлината озари лицето му — лице на човек, който сякаш никога в живота си не бе се усмихвал. Насечено от бръчки, с торбички под очите. — Лоша работа. Щом си има прозвище, значи е нещо, което се е разпространило и за него говорят много хора. Хич не ми харесва.

— Трябва да разберем какво се е случило. Тези хора, които танцуваха около огъня, са били нападнати доста време преди нас. Поне тяхното село. Да не би да са ги използвали като опитни зайчета?

— Ако е така, хлапе, значи имаме две задачи. Първата, да открием Лана, Трина и малката чаровница. Втората, да разберем какво става.

Марк кимна в знак, че е напълно съгласен.

— Да тръгваме.

Алек изключи отново таблета и мракът се завърна.

— Опри ръка на стената — прошепна той. — И внимавай да не ме настъпваш повече.

Те поеха нататък по коридора. Марк се стараеше да стъпва безшумно, доколкото бе възможно. Вибрациите на далечните машини се усилваха и стената под пръстите му се тресеше осезаемо. Стигнаха едно място, където пред тях се очертаха светлите контури на врата, вероятно тази, през която бяха преминали пилотите от берга. Алек се поколеба пред нея, след това я подмина, като стъпваше на пръсти. Марк реши да е по-смел. Спря пред вратата, наведе се и опря ухо на металната повърхност.

— Много умно — прошепна насмешливо Алек.

Младежът не отговори, наострил слух. Приглушени гласове, невъзможно бе да се различи какво си казват. Но разговорът, изглежда, беше разгорещен.

— Да вървим нататък — подкани го Алек. — Искам да огледам наоколо, преди някой да ни заключи в подземията и да хвърли ключа.

Марк кимна, но се съмняваше, че другарят му го е видял. Отдалечи се от вратата и опря ръка на отсрещната стена. Двамата продължиха в мрака и не след дълго отляво отново се появиха светещи очертания на врата.

Коридорът бе дълъг, в него цареше тишина, ако не се брои далечният бумтеж на машини. Марк не знаеше какво се е случило, но изведнъж отново можеше да вижда. Имаше някаква червеникава мъгла във въздуха, достатъчна, за да различи приведения на няколко крачки пред него Алек. Марк протегна ръка и размърда пръсти — изглеждаха като изцапани с кръв. Предполагаше, че Алек също е забелязал промяната.

Най-сетне стигнаха една голяма врата на лявата стена, която бе леко открехната. Над нея висеше самотна крушка, обгърната в червеникав ореол. Алек спря и се загледа, сякаш очакваше някой да им обясни какво ги чака там. Бръмченето и бумтенето на машини се бе усилило и сега изпълваше пространството наоколо. Марк осъзна, че ако шепне, няма надежда да го чуят.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса за генераторите — каза той. Усещаше нарастваща пулсираща болка в слепоочията и едва сега си даде сметка колко е изморен. Бяха на крак цяла нощ и деня след това.

— Може би там са всички. — Алек се обърна и го погледна през рамо. — Търпение, хлапе. Предпазливост. Припреният войник е мъртъв войник.

— А бавният войник може да означава смърт за Трина и другите.

Вместо да отговори Алек се пресегна и отвори вратата. Бръмченето на машините рязко нарасна, отвътре ги лъхна топла вълна заедно с миризмата на изгорели газове.

— Уф, човече — промърмори Алек. — Бях забравил колко гадно мирише. — Той затвори внимателно вратата. — Да се надяваме, че скоро ще открием нещо по-полезно.

Двайсетина крачки по-нататък стигнаха поредната врата, след нея имаше още три, а малко по-навътре коридорът свърши. Всяка от тези врати бе открехната на няколко сантиметра, осветена от крушка, както вратата на генераторното. Само че тези крушки бяха жълтеникави и едва мъждукаха.

— Има нещо зловещо в тия открехнати врати — прошепна Марк. — И тъмните помещения зад тях.

— Какво искаш да кажеш? — сряза го Алек. — Че трябва да се обърнем и да се върнем горе?

— Не. Просто, че ти трябва да влезеш пръв.

Алек се разсмя. Той протегна крак и бутна най-близката врата. Чу се метално стържене и крушката озари около метър от пространството вътре, без да разкрива нищо повече.

Вратата се удари глухо в стената и после настъпи тишина. Алек изсумтя и продължи към следващата врата, а после провериха и третата. Резултатът бе еднакъв. Мрак, никакви хора, никакви звуци.

— Най-добре да влезем — рече той. Обърна се към Марк и наклони глава, знак да го последва в последната стая. Младежът приближи, готов да изпълни каквото му наредят. Алек вдигна ръка и зашари по стената отляво, но не намери ключ. Двамата постояха на прага, докато очите им привикнат с тъмнината.

Накрая Алек въздъхна и извади таблета.

— Какъв смисъл от генератора, когато навсякъде няма осветление? Това нещо няма да издържи още дълго. — Той натисна копчето.

Светлината от миниатюрното устройство едва стигаше да огледат стените, покрай които бяха подредени легла на два етажа. Бяха около десетина. Всичките бяха празни, с изключение на последното, на което, обърната с гръб към тях седеше прегърбена фигура. При вида й по гърба на Марк пробягаха тръпки. В мъждиво осветената стая с пусти легла и потискаща тишина… имаше чувството, че вижда дух, който всеки миг ще им съобщи, че са обречени. Човекът не помръдваше и не издаваше никакъв звук.

— Ей! — повика го Алек и гласът му избумтя в тишината. Марк го погледна стреснато.

— Какво правиш?

Лицето на Алек бе скрито в сенките, светлината от таблета бе насочена надолу.

— Проявявам добронамереност — прошепна той. — Ще ида да задам няколко въпроса на този тип. — След това заговори по-високо: — Здравейте. Бихте ли могли да ни помогнете?

Чу се ниско, пресекливо мърморене — звук, който Марк по-скоро би свързал със смъртния одър. Вместо думи се чуваха отделни, повлачени срички.

— Какво говори? — озадачи се Алек.

Мъжът не помръдваше и не отговаряше. Седеше в леглото, обърнат с гръб към тях и прихлупил рамене. Главата му беше отпусната. Марк реши, че трябва на всяка цена да разбере какво си мърмори непознатият. Тръгна решително напред, пренебрегвайки възраженията на Алек. Докато приближаваше непознатия, чу, че войникът бърза зад него, а поклащащият се таблет хвърляше бледи отблясъци из стаята.

Марк забави ход, когато доближи мъжа. Побиваха го тръпки. Непознатият бе широкоплещест, с набито тяло, ала позата му пораждаше съжаление. Марк спря на няколко крачки от него, огледа скритото му в сенки лице и се наведе.

— Какво казахте? — попита той. Алек се приближи и насочи светлината към непознатия. Мъжът се бе подпрял с лакти на коленете, стиснал юмруци, и целият му вид навеждаше на мисълта, че всеки момент може да се разтопи и да изтече на пода.

Мъжът се надигна бавно и ги погледна, наклонил глава на една страна, като че е повреден робот. Лицето му бе мрачно, насечено от бръчки и излъчващо нещастие. Очите му бяха тъмни кухини, в които сякаш не проникваше светлина.

— Не исках да им я дам — произнесе дрезгаво той. — О, мили боже, не исках. Не и на тези диваци.