Джеймс Дашнър
Окончателна директива (55)

53

Глъчката започна да се чува след още две къщи. Писъци и смях, както и удари на метал върху метал. Писъците бяха най-страшни и Марк не знаеше дали е готов да види какво ги поражда. Гонеше мисълта, че скоро и той може да свърши като тези хора. Че може би вече е поел по този път.

След като заобиколиха предпазливо още няколко къщи, двамата с Алек най-сетне стигнаха улицата, която бяха наблюдавали от небето.

Алек вдигна ръка, за да спрат при последната къща от този квартал. След нея започваше по-широка улица. Останаха в сянката на опасно надвиснала стреха.

— Добре — рече Алек и свали раницата си. — Това е. Сега да похапнем и да пийнем вода. След това продължаваме.

Марк бе изненадан колко малко страх изпитва в този момент. Може би защото случващото се не му изглеждаше реално. Главата го болеше и той знаеше, че с времето това само ще се влошава. Нямаше търпение да продължат нататък. Не можеха да си позволят да губят повече време.

Двамата приседнаха, похапнаха и преглътнаха залъците с вода от манерката. Марк изпита странното чувство, че това е последното му ядене в живота. Разтърси глава. Напоследък му бе все по-трудно да прогонва подобни зловещи мисли. Пъхна още няколко залъка в уста и се изправи.

— Не мога повече — рече. Вдигна раницата и я метна на гръб. — Да идем да намерим нашите приятели.

Алек го гледаше втренчено.

— Хайде… да го направим — повтори настойчиво Марк.

Алек също стана, вдигна раницата и се приготви. Двамата стиснаха пушките в ръце и се спогледаха.

— Не забравяй — рече войникът. — Срещу трансвиктора няма защита. Но това не значи нищо, ако допуснем ония смахнати нещастници да докопат оръжията. Не давай на никого да се доближава до теб. Дръж ремъка на рамо. Най-главната ни задача е да не се разделяме с тези бебчета.

Марк стисна здраво пушката и кимна.

— Не бери грижа. Няма да им позволя да ме доближат.

Алек протегна ръка.

— Сигурно ще успеем, но за всеки случай…

Марк стисна ръката му.

— Благодаря ти за безкрайно многото пъти, в които ми спаси живота.

— За мен беше чест да служа с теб, хлапе. Може би днес и ти ще спасиш моя живот.

— Ще направя всичко по силите си.

Двамата надникнаха иззад ъгъла на къщата. Алек кимна и после хукна. Марк го следваше по петите.

Основната група заразени беше по-надолу по пътя, но и наблизо имаше достатъчно хора, за да бъдат нащрек. Мъж седеше на асфалта и стискаше главата си с ритмични движения. На няколко крачки по-нататък други двама мъжаги се биеха за мъртъв плъх. Друг пък пееше с цяло гърло.

Марк и Алек прекосиха улицата и се насочиха към първата къща. Подобно на повечето руини в този район, тя бе огромна и овъглена. Двамата спряха до стените й да си поемат дъх. Все още никой не им обръщаше внимание.

— Добре — рече Алек. — Когато ги видях, водеха ги към ей онази къща. — Той кимна към улицата вдясно. — Но мисля, че трябва да претърсим всички наоколо за по-сигурно. Може да са ги преместили. Ще ми се обаче да избегнем оная купчина от шантавелки там.

— Ами да се захващаме тогава — отвърна Марк.

Войникът кимна.

— Хайде.

Те се насочиха право към вратата и бяха пресрещнати от мъж, облечен с дрипи, с немито лице и червеникав белег на бузата.

— Разкарай се от пътя ми — изръмжа Алек. — Дръпни се от вратата, инак след секунди ще си мъртъв.

Мъжът извърна към него безизразно лице. Повдигна вежди и слезе от стълбата. Продължи да върви — бавно, през буренясалия преден двор. Дори не погледна назад, а после се насочи към тълпата на пътя.

Алек поклати глава.

— Бъди готов, ако някой ни скочи.

Марк разтвори крака и се прицели.

Стиснал своя трансвиктор с една ръка, Алек протегна другата и дръпна вратата. Отстъпи назад, когато вратата се завъртя към него, давайки възможност на Марк да стреля, в случай че се наложи. Но вътре нямаше никого.

— Ти влизаш, а аз ще ти пазя гърба — нареди Алек и му махна с ръка.

— Или ще гледаш как ме ядат, преди да се захванат с теб.

— Довери ми се, хлапе. По-добре е за теб, ако аз съм отзад. А сега се размърдай.

Марк кимна отсечено, прекрачи прага и завъртя оръжието наляво и надясно, докато оглеждаше помещението. Вътре беше горещо, сумрачно, из въздуха се стелеше прах, слънчевите лъчи проникваха на снопове през отвърстията между тухлите.

Подът поскърцваше при всяка негова стъпка.

— Спри и се ослушай — обади се отзад Алек.

Марк застина неподвижно и наостри слух. Освен далечните крясъци на танцуващите на улицата не чуваше нищо. В къщата цареше тишина.

— Да огледаме навсякъде — нареди Алек.

Стълбището бе твърде разрушено, за да могат да го използват. Марк се отказа, след като кракът му пропадна напълно през третото стъпало.

Алек кимна към вратата, която вероятно водеше към мазето.

Отвътре нахлу тежък и влажен въздух и Марк се закашля. Гадеше му се от тежката миризма на застояло.

Алек пръв прекрачи прага и спря на площадката. Извади прожектора от раницата, включи го и го насочи надолу. Прозвуча глас:

— Саммо еллла още пппо-ббблизо и ще ззаппаля клечккката.

Беше мъжки глас, немощен и треперещ.

С крайчеца на окото Марк долови движение в подножието на стълбите и завъртя оръжието натам. Алек насочи прожектора и освети човека, който току-що бе заговорил. Беше чернокос, с полепнал на челото перчем, целият треперещ, с подгизнали дрехи. Малки локви се образуваха на пода около краката му. Лицето му бе бледо като платно. Той примижа с очи срещу ярката светлина.

В началото Марк си помисли, че мъжът е плувнал в пот. После се зачуди дали долу няма спукана водопроводна тръба. Едва след това долови миризмата на газ или бензин — някакво гориво. А после забеляза, че мъжът държи нещо в ръце. В едната имаше правоъгълна кутия. В другата — кибритена клечка.

— Още една стъпка и ще я запаля — повтори мъжът.