Джеймс Дашнър
Окончателна директива (4)

2

— Не съм имала нито един чудесен ден откакто навърших шестнайсет — оплака се Тина, прегъна ъгълчето на страницата, до която бе стигнала, затвори книгата и я остави до себе си. — Три дни по-късно двамата с теб бягахме, за да спасим живота си, през един тунел, по-горещ от сърцето на слънцето.

— Хубави времена — поклати глава Марк, който постепенно се отпускаше. Той се облегна на гранита и кръстоса крака. — Хубави времена. — Трина го погледна с крайчеца на окото.

— Моят рожден ден или слънчевите изблици?

— Нито едното, нито другото. На твоя рожден ден още си падаше по оня идиот Джон Стидъм. Помниш ли го?

Лицето й придоби гузно изражение.

— Хм, да. Имам чувството, че е било преди три хиляди години.

— Трябваше да изгори половината свят, та най-сетне да ме забележиш — продължи Марк с усмивка, но се чувстваше все така неуверен. Истина беше, но от това само го заболя повече, макар да се опита да го каже на шега. Тъмна сянка надвисна над мислите му. — Хайде да сменим темата.

— Подкрепям предложението. — Тя затвори очи и отпусна глава на камъка. — И секунда повече не искам да мисля за това.

Марк кимна, макар тя да не го виждаше. Внезапно бе изгубил всякакво желание да говори и плановете му за чудесния ден като че ли отплуваха с потока. Спомените. Никога не го напускаха, дори само за половин час. Винаги бяха готови да се стрелнат назад и да пробудят полузабравените кошмари.

— Добре ли си? — попита Трина. Тя протегна ръка и улови неговата, но той я издърпа, притеснен, че дланта му е потна.

— Да, добре съм. Ще ми се поне един ден да не се сещаме за миналото. Бих се чувствал съвсем щастлив на това място, ако само можехме да забравим… Виж, животът става все по-добър. Трябва само… да махнем с ръка! — Той едва не изкрещя последните думи, макар да не знаеше срещу кого е насочен гневът му. Просто ненавиждаше онези образи в главата си. Ужасните картини. Звуците. Миризмата.

— Ще стане, Марк. Ще стане. — Тя отново се пресегна към него и този път той прие ръката й.

— Най-добре да се връщаме долу.

Винаги го правеше. Когато го налягаха спомените, ставаше делови. Захващаше се за работа и намираше простички занимания за ума си. Това бе единственото, което помагаше.

— Сигурен съм, че Алек и Лана имат поне четиридесет задачи за нас.

— Които трябва да се свършат още днес — добави Трина. — Днес! Или светът ще свърши!

Тя се усмихна и това разведри обстановката. Поне до известна степен.

— По-късно ще си четеш скучната книга. — Той скочи на крака и я дръпна със себе си. Двамата заслизаха по криволичещата пътека към хаотично застроеното селце, което наричаха свой дом.

Първо ги пресрещна миризмата. Винаги бе така, когато отиваха в Централната колиба. Гнила почва, печено месо и борова смола. Всичко това примесено с мириса на изгоряло, който се бе пропил в света след слънчевите изблици. Не беше неприятен, по-скоро вездесъщ.

Двамата с Трина запристъпваха между разкривените, схлупени къщурки на селището. Повечето сгради от тази страна на лагера бяха построени през първите месеци, преди да намерят хора с архитектурни познания и да ги поставят начело на строителните бригади. Колиби, вдигнати от яки трупи, изолирани с кал, мъх и борови иглички. Пустеещи отвърстия вместо прозорци и врати със странна форма. На места имаше само дупки на землянки, чиито подове бяха застлани с найлон, а покривите подпрени с талпи.

Алек посрещна Марк и Трина със сумтене. Преди да успеят да го поздравят, към тях забързано се приближи Лана. Ниска, набита жена с черна, свита на кок коса, бивша медицинска сестра в армията, тя бе някъде на възраст между Марк и Алек. Марк ги срещна в тунелите под Ню Йорк. По онова време и двамата работеха за Министерството на отбраната. Алек й беше началник и бяха тръгнали за някаква среща. Преди всичко да се промени.

— Къде бяхте вие двамцата? — сопна се Лана. — Трябваше рано призори да поемем на път, да слезем в южната долина и да огледаме нов район. Още няколко седмици тук и ще стана съвсем раздразнителна.

— Добро утро — отвърна Марк. — Ти и днес изглеждаш достатъчно раздразнителна.

Тя се засмя и Марк разбра, че е попаднал право в целта.

— Е, понякога бързам да премина направо на въпроса, нали така? Макар че ще мине още доста време, преди да стана свадлива като Алек.

— Сержанта? Да, права си.

Както и очакваше, старият мечок изсумтя.

— Прощавайте, че закъсняхме — обади се Трина. — Бях измислила страхотно обяснение, но честността е най-добрата политика. Марк ме накара да идем при потока и после… нали знаете.

Напоследък не бе никак лесно нещо да изненада Марк, още по-малко да го накара да се изчерви, но Трина притежаваше това умение. Той запелтечи, а Лана завъртя очи.

— О, спести ми — махна тя с ръка и добави: — А сега вземайте по нещо за закуска, ако вече не сте се нахранили, да събираме багажа и да тръгваме. Искам да се върнем до седмица.

Цяла седмица сред пустошта, с нови впечатления и свеж въздух звучеше чудесно на Марк и приповдигна настроението му след ямата, в която се бе сринало. Той се закле да държи мислите си само в настоящето, докато пътешестват, и да се наслаждава на обиколката.

— Виждали ли сте Дарнел и Жабока? — попита Трина. — Ами Мъглата?

— Трите диванета — подхвърли през сух смях Алек. Този човек намираше за смешни всички чудати неща. — Те поне помнят плана. Вече са се нахранили и си събраха багажа. Скоро ще са тук.

Марк и Трина бяха преполовили сандвичите си, когато чуха познатите гласове на другите трима приятели, с които се бяха събрали в тунелите на Ню Йорк.

— Свали това от главата си! — чу се писклив глас миг преди на прага да застане юноша, нахлузил на кестенявата си коса чифт долни гащи вместо шапка. Дарнел. Марк бе убеден, че това хлапе никога в живота си не бе приемало нищо на сериозно. Дори когато миналата година слънцето се опита да го изпържи живо, то пак ръсеше шеги.

— На мен пък ми харесва! — опъна се Дарнел, докато влизаше в колибата. — Държи косата, дето й е мястото, и ме пази от природните стихии. Две ползи на цената на една!

До него вървеше високо и слабо момиче с дълга коса, малко по-голямо от Марк. Наричаха я Мъглата, тя никога не им бе казвала истинското си име. Поглеждаше към Дарнел с изражение, което бе смесица от отвращение и забавление. Жабока — нисък и дундест, за което подсказваше и прозвището му — подприпкваше отзад. Той се пресегна и сграбчи гащите на главата на Дарнел.

— Дай ми ги! — извика и подскочи, за да ги издърпа. Той бе най-ниският деветнайсетгодишен, когото Марк бе виждал някога, с набито тяло като младо дъбче, целият бе само мускули и жили. Което по някаква причина внушаваше на околните, че няма нищо лошо да му се подиграват. Всъщност Жабока търпеше закачките, тъй като обичаше да е център на вниманието. А Дарнел душа даваше да дразни и предизвиква.

— Защо ти е този парцал на главата? — попита Мъглата. — Даваш ли си сметка къде е бил? Кои части от тялото на Жабока е покривал?

— Чудесен довод — закима Дарнел и в този миг Жабока най-сетне успя да дръпне гащите от главата му. — Май не прецених добре нещата. — Той сви рамене. — А в началото ми се струваше смешно.

Жабока напъхваше откраднатото си бельо в раницата.

— Е, сега аз ще се смея. Не съм прал тия кюлоти от две седмици.

Той наистина се разсмя — звук, който Марк оприличи на ръмженето на куче, борещо се за къс месо. Ала изглежда, думите му както винаги бяха достатъчни да разчупят леда, защото всички останали в помещението прихнаха. Марк така и не можа да определи дали смехът бе заради шегата, или заради звуците, които издаваше Жабока. И в двата случая бе приятно да се посмееш, както направиха всички, а лицето на Трина видимо се разведри.

Дори Алек и Лана се кискаха, което отново накара Марк да си помисли, че вероятно денят ще е хубав.

Ала смехът им бе прекъснат от странен звук. Нещо, което Марк не бе чувал от години и не бе очаквал да чуе отново някога. Шум на мотор в небето.