Джеймс Дашнър
Окончателна директива (40)

38

Марк бе скочил на крака още преди мъжът да довърши речта си и Алек го последва.

Страховит рев екна от тълпата, като боен вик, докато Марк се обръщаше да погледне надолу. Множеството вече се бе раздвижило, някои тичаха по пътеката, други направо прескачаха седалките, катерейки се към двамата неканени гости.

Марк хукна към двойната врата на изхода, неспособен да откъсне поглед от налудничавата сцена под тях. Брус крещеше разпенено заповеди и сочеше с пръст, а лицето му бе почервеняло от гняв и злоба. Имаше нещо детинско в движенията му, сякаш бе кукла на конци. Бързината, с която подчинените му изпълняваха заповеди, също бе заплашителна, като че ли те всички вземаха някакви възбуждащи лекарства. Мъже и жени подскачаха и надаваха маймунски възгласи. Всеки от тях жадуваше да се вкопчи в своята жертва като че ли от това зависеше собственото му съществуване. Алек пръв стигна вратата и излетя в коридора. Марк спря за миг, втренчил поглед в носещата се нагоре тълпа, сетне любопитството, което го бе завладяло, бе прокудено от ужасната мисъл какво ще му сторят, ако успеят да го заловят. Виковете им цепеха въздуха и подсилваха ужаса му. Той се завъртя рязко, изскочи навън, но се подхлъзна и трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие. Алек се пресегна и затръшна вратата зад него, вероятно за да спечели няколко секунди. В коридора осветлението бе мъждиво и Алек се поколеба в коя посока да поемат.

— Нататък! — извика Марк и се втурна. Чу стъпките на Алек отзад и в същия миг двойната врата се отвори с трясък, а в коридора отекнаха кръвожадни викове. Марк тичаше с всички сили и се опитваше да не си представя какво ще им се случи, ако преследвачите ги застигнат. Погледна през рамо, за да се увери, че старият войник го следва, и отново се съсредоточи върху неясното сияние в дъното на коридора. Там някъде трябваше да е стълбата, която да ги изведе горе.

В жилите му бясно пулсираше адреналин, стомахът му се бе свил от глад. Можеше само да се надява, че силите ще им стигнат, за да избягат до гората. Скоро отпред се показа стълбището и това вдъхна нова енергия на уморените му мускули. Виковете на преследвачите отекваха в тъмния коридор, пробуждайки отново спомени за кошмарните им преживявания в тунелите на субтранса.

Марк стигна пръв стълбището и се приготви да се закатери нагоре. Чуваше отзад пъхтенето на стария воин и трополенето на крака. Той сграбчи перилата и се изстреля енергично нагоре, повтаряйки движението на всеки няколко крачки. Двамата с Алек преодоляха три етажа и стигнаха най-горния, когато преследвачите им се озоваха под стълбата. Ехото от безумните им викове накара да пробягат ледени тръпки по кожата му.

Той хукна по горния коридор, все така потънал в мрак. Можеше само да се надява, че това ще им е от полза. После изведнъж спря, завладян от нерешителност.

— Накъде? — извика на Алек. Не беше сигурен дали не трябва да се скрият някъде — например в генераторното. Търсенето на изход можеше да се окаже ненужна и безвъзвратна загуба на време. Вместо да отговори Алек побягна надясно, в посоката, където бе паркиран огромния берг. Марк го последва, облекчен, че друг взема решението вместо него.

Двамата тичаха в тъмнината с главоломна бързина. Марк допираше с пръсти стената, за да се ориентира, но знаеше, че ако се спъне в нещо на пода, с него е свършено. Подминаха генераторното, чиято самотна червеникава крушка озари за кратко коридора, и тъкмо се готвеха да продължат нататък, когато Марк забеляза нещо, което го накара да закове.

Внезапно бе осъзнал, че звуците на преследвачите бяха изчезнали. Напълно. Сякаш така и не бяха се изкачили по стълбището.

— Алек — прошепна той, като едва чуваше гласа си заради запъхтяното им дишане. Повтори го по-силно.

Старият войник също спря.

— Защо се отказаха? — попита Марк.

— Не зная — отвърна Алек. — Но ние трябва да продължим. Ти тръгни по лявата страна, а аз по дясната. Може да има друг изход, за който да не знаем.

Марк опря пръсти в стената. Спомни си, че преди бе мярнал светлите контури на врата, ала сега от нея нямаше следа. Тъмнината му действаше потискащо, също и мисълта, че не знае какво са намислили техните преследвачи. Нещо не беше наред.

Стигнаха края на коридора, където врата с валчеста дръжка, като от подводница, водеше в хангара с берга. Двамата спряха на прага.

— И тук пълна тъмница — оплака се Алек.

— Няма къде да идем — изтъкна Марк. — Да затворим вратата и да останем тук, докато измислим нещо. Може би ще успеем да ги задържим…

Алек му изшътка да мълчи.

— Чу ли това? — прошепна той.

Самият въпрос накара Марк да потрепери. Той застина неподвижно и затаи дъх. В началото не чуваше нищо, сетне долови слабо шумолене, но идваше от другата страна на коридора. Звукът се менеше — ту се приближаваше, ту рязко се отдалечаваше. Изведнъж Марк бе споходен от усещането, че не са сами. Завладя го ужас. Пресегна се да сграбчи Алек и да го бутне през вратата, уверен, че това е единственият им шанс.

Да влязат вътре, да затръшнат масивната врата, да завъртят дръжката и да чакат. Но едва бе направил първото движение, когато двамата изведнъж бяха окъпани в ярка светлина. Някой държеше насочен към тях прожектор. И стоеше на десетина крачки от тях.

— Не мисля, че можете да си тръгнете — произнесе женски глас.