Джеймс Дашнър
Окончателна директива (23)

21

Марк отвори очи. Нямаше викове, нито писъци, нищо толкова драматично. Само лицето му бе мокро от сълзи. Слънцето бе изгряло и пръскаше светлина през клоните на дърветата.

Водната стена.

Никога нямаше да забрави как изглеждаше, докато се стоварваше надолу по стълбите като някакво чудовище. Нито ужаса, който изпита, когато помете първите хора.

— Добре ли си?

Трина. Дано не разбере какво изпитва.

Той избърса с бързо движение лицето си и се обърна към нея, надявайки се да не забележи зачервените му очи. Но един поглед бе достатъчен да прогони надеждите му. Тя приличаше на разтревожен родител.

— О, здравей — рече той сконфузено. — Добро утро. Какво става?

— Марк, не съм глупачка. Кажи ми с теб какво става.

Той я погледна, опитвайки се да й внуши по някакъв начин, че не иска да говорят за това. После зърна Диди, облегната на едно дърво, да бели кората на пръчка. Не изглеждаше кой знае колко щастлива, но поне не беше мрачна като вчера. Това бе добро начало.

— Марк?

Той се обърна към Трина.

— Аз… сънувах лош сън.

— За какво?

— Знаеш за какво.

Тя се намръщи.

— Добре де, коя част? Може би ще ти стане по-леко, ако го обсъдим.

— Не мисля — въздъхна Марк и после осъзна, че се държи малко грубо. — Точно преди водата да нахлуе на перона. Когато се бихме с онези пишман бандити. Събудих се, като започна най-лошата част. — Лошата част. Сякаш всичко преди това е било пикник в парка с баба.

Трина сведе поглед към земята.

— Ще ми се да се отървеш от тези сънища. Нали успяхме и това е единственото, което има значение. Трябва просто да забравиш миналото. — Тя го погледна със смекчено изражение. — Зная, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Сигурна съм, че и ти би искал да стане така. Тъй де.

— Така си е.

Той се пресегна и я потупа по коляното, жест, който му се стори доста глупав в този момент. Откъм потока се появиха Алек и Лана.

— Как е тя? — попита Лана и погледна към Диди.

— Доста добре, мисля. Още не се е отпуснала напълно, но изглежда, се чувства спокойна с мен. Не мога дори да си представя какви ужаси е преживяла.

Тези думи пробудиха отново гнева на Марк.

— Как са могли? Искам да кажа… що за негодници…

Трина кимна.

— Именно… но… Отчаяни времена и прочее.

— Да, но тя едва ли има пет годинки! — Марк осъзна, че ту шепне, ту почти крещи. Не искаше Диди да го чуе, но не можеше да се сдържи. И това го ядоса още повече.

— Зная — рече успокояващо Трина. — Зная.

Лана се приближи, по очите й личеше, че разбира как се чувства.

— Най-добре да тръгваме — рече тя. — Постепенно всичко ще се изясни.

Денят се оказа дълъг.

В началото Марк се боеше, че всеки момент ще срещнат хората от селото на Диди, припомнил си, че посоката, в която според нея са тръгнали, съвпада с тяхната. Ако момичето не грешеше, те трябва да са някъде там, вероятно побягнали презглава от атаката и смъртта. Нямаше причина да се страхуват от тях. Но имаше нещо странно в начина, по който Диди говореше за тези хора. Спомни си как бе посочила раната на рамото си, сякаш и те носят вина, задето е пострадала. Всичко това го безпокоеше. След като през първите няколко часа не видяха никакви следи от тях, той се успокои и се унесе в монотонния ход. През гората, през няколко потока и после отново в гората. Чудеше се дали има някакъв смисъл да ходят там, накъдето са тръгнали.

В ранния следобед спряха да починат. Хапнаха сусамени пръчки и пиха вода от близкия ручей. Марк се замисли какъв късмет е, че поне имат изобилие от вода.

— Приближаваме се — обяви Алек, докато се хранеха. — Трябва да сме по-предпазливи, може да са разположили постове около мястото. Предполагам, че много хора биха искали да проверят какво може да се намери в такъв бункер. Сигурно са добре заредени с храна за всякакви извънредни случаи.

— Че нашият случай, ако не е извънреден — промърмори Лана. — Които и да са тези хора, надявам се, че имат логично обяснение.

— Така ми харесваш — усмихна се Алек и напъха залък в устата.

— Не ви ли учат на маниери в армията? — заяде го Трина. — Никак не е възпитано да се говори с пълна уста.

— Така ли? — попита насмешливо Алек, като продължаваше да дъвче. Той се разсмя и от устата му се разхвърчаха трохи, което само усили смеха му. Задави се, спря да се закашля и продължи да се смее.

Беше толкова рядко да види Алек да реагира така, че в началото Марк не знаеше какво да си мисли. Но после смехът постепенно завладя и него. Трина също се усмихваше, Диди се кискаше от сърце. Всичко това някак неусетно прогони мрачните мисли на Марк.

— Кикотите се, сякаш някой е пръднал — подхвърли навъсено Лана.

Това само накара останалите да се натръшкат по земята от смях, сетне Алек имитира с устата си пръдня и смехът им премина в истеричен рев. Марк се смя, докато го заболяха мускулите на лицето, но колкото и да се опитваше да се овладее, смехът му само се усилваше.

Най-сетне всички се успокоиха и старият войник въздъхна шумно. После се изправи.

— Чувствам се сякаш бих могъл да пробягам двайсет мили — обяви той. — Да тръгваме.

Докато навлизаха в гората, Марк неволно забеляза, че кошмарът от предната нощ се е превърнал в далечен, избледнял спомен.