Джеймс Дашнър
Окончателна директива (33)

31

Нужни им бяха няколко секунди, за да разплетат ръце и крака. Алек ругаеше и сумтеше, в един момент Марк започна да се изплъзва през ръба на мостчето и старият воин трябваше да го хване. Издърпа го и на мига възобнови ругатните. Почти веднага след това над тях се чу оглушителен тътен и гигантският механизъм се затвори. Обгърна ги непрогледен мрак.

— Страхотно — изсумтя Алек. — Нищо не виждам.

— Извади таблета — предложи Марк. — Зная, че батерията му е почти изтощена, но нямаме друг избор.

След още сумтене и ругатни в шахтата се появи бледо сияние. За миг Марк бе споходен от ужасната мисъл, че са се върнали в тунелите на субтранса и тичат на светлината от телефона на Трина. Пробуждаха се спомени, но той ги прогони. Имаше усещането, че следващите няколко дни ще му осигурят нови преживявания от същия тип. Въздъхна и се зачуди кога ли ще може да прекара една нощ в здравословен сън.

— Видях берга да се спуска точно когато скочихме — рече Марк, връщайки се към настоящето. — Така че вероятно не разполагат само с един.

Алек въртеше таблета в различни посоки, за да освети наоколо.

— Да, чух двигателите. Предполагам, че площадката се снижава надолу и бергът маневрира встрани, а после тя се връща и заема първоначалното положение. Най-добре да побързаме, преди да се появят тукашните обитатели.

Алек престана да движи таблета и го нагласи така, че да осветява входовете към двете камери от другата страна на тунела, в който стояха. Дълбоки следи в пода сочеха местата, където берговете са били изтегляни от площадката за кацане, след като тя се спусне. И двете камери бяха тъмни и пусти.

Мостчето, обикалящо отвора в централната част, бе широко четири крачки и когато тръгнаха по него, то започна да се клатушка и поскърцва. Конструкцията издържа, ала сърцето на Марк не се успокои, докато не я прекосиха напълно. Едва сега той въздъхна и доближи овалната врата с валчеста дръжка в средата, като в подводниците.

— Този комплекс е бил построен много отдавна — каза Алек, докато подаваше таблета на Марк. — Вероятно за да приюти важни правителствени чиновници в случай на световна катастрофа. Жалко, че никой не е успял да се добере дотук — сигурен съм, че повечето от тях са се изпекли като обикновените хора.

— Много мило — подхвърли Марк и посочи дръжката. — Смяташ ли, че е заключена?

Алек вече бе пристъпил напред, сграбчи дръжката с две ръце и напъна мишци, сякаш предполагаше, че няма да поддаде веднага. Но щом го стори, дръжката се завъртя на цял оборот, прати го на една страна и той се сблъска с Марк. Двамата се олюляха, разпериха ръце и тупнаха на мостчето, като Марк бе отгоре.

— Хлапе — рече Алек. — Днес имах повече мигове на близост с теб, отколкото се надявах за целия си живот. Ако обичаш, постарай се да не падаш от мостчето — ще ми е нужна помощта ти тук.

Младежът се разсмя, дръпна се от Алек и се надигна.

— Жалко, че нямаш деца, старче. Помисли си само какъв дядо щеше да бъдеш.

— Да бе — изсумтя за пореден път старият войник. — И щях да ги изгубя, когато от небето се спуснаха пламъците.

Това моментално съсипа доброто им настроение. Марк неволно си спомни за своите родители и за Мадисън. Макар да не знаеше какво се е случило с тях, в главата му изникнаха всякакви ужасни предположения.

Алек забеляза потиснатото му настроение.

— О, по дяволите, съжалявам. — Той се пресегна и го стисна за рамото. — Момче, чуй ме и ме изслушай внимателно. Казвам го с цялата искреност, на която е способен един стар глупак — съжалявам за това, дето го изтърсих преди малко. Съчувствам ти за загубите, които е трябвало да преживееш. За мен работата беше цялото ми семейство, но зная, че при теб не е същото.

Марк никога не бе чувал стария воин да говори толкова прочувствено.

— Няма нищо, благодаря ти — рече той. Сетне неочаквано добави: — Дядо.

Алек кимна, изправи се и доближи вратата, която бе монтирана в стената до тях. Той завъртя валчестата дръжка, дръпна и металната врата се отвори със скърцане. От другата страна имаше само мрак, макар че ниското бръмчене на далечни машини се усили.

— Какво е това? — прошепна Марк. — Сякаш има цяла фабрика. — Той насочи светлината на таблета нататък, но видя само дълъг коридор.

— Сигурен съм, че е някакъв генератор — отвърна Алек. — Е, то е ясно, че няма начин да поддържат подобно съоръжение без източник на електричество. Как иначе щеше да работи? — Той вдигна таблета пред себе си.

— Бергове, генератори… човек би си помислил, че разполагат с тонове гориво, складирани някъде наблизо. Или го докарват от другаде?

Алек се замисли.

— От бедствието измина година, а машина с подобни размери би консумирала огромни количества гориво. Предполагам, че го карат от другаде.

— Ще вървим ли? — попита Марк, макар че отговорът бе очевиден.

— Аха.

Младежът пристъпи в коридора и почака Алек да се изравни с него.

— Какво ще правим, ако някой ни види? — прошепна той. — Хубаво би било, ако имахме оръжия.

— На мен ли го казваш? Виж, тук нямаме кой знае какъв избор. Но няма и какво да губим. Да вървим нататък, пък каквото стане.

Поеха по коридора и в този миг зад тях нещо издрънча и се чу стържене на метал. Марк нямаше нужда да поглежда назад — вероятно овалният капак — с берга върху него — се спускаше в земята.

Алек реагира далеч по-спокойно. Той се наведе към него и заговори, опитвайки се да надвика шума:

— Да изчакаме да видим в коя от подземните камери ще влезе бергът. Тогава ще се насочим към другата. Не ми се ще да ни заловят в коридора.

— Добре — съгласи се Марк с разтуптяно от напрежение сърце. Той изключи таблета, нямаше смисъл да хабят повече батерията. Върнаха се през вратата, затвориха я и приклекнаха в мрака на мостчето, докато огромният берг се спускаше.

За щастие пилотската кабина бе от другата страна и нямаше опасност да ги видят отвътре. Още малко и корабът се озова на дъното, откъдето долетяха нови потропвания и стържене. Машината явно продължаваше встрани по някой коридор, плъзгайки се върху монтирани на пода релси. Алек и Марк изтичаха в противоположния тушел и се скриха в дъното.

Чакането беше мъчително, но в края на краищата бергът намери своя дом. Когато спря да се движи, огромната овална площадка отново пое нагоре, бавно, но сигурно. Който и да управляваше кораба, вече беше слязъл, защото Марк чу в далечината гласове, сетне звук от отваряща се врата.

— Хайде — прошепна подканящо Алек. — Да ги проследим.

Те се измъкнаха от тунела и затичаха по мостчето. Пътниците от берга бяха оставили вратата широко отворена и Алек се притаи до нея, ослушвайки се. После надникна, изглежда, остана доволен, че там няма никого, кимна на Марк и се шмугна в коридора. Марк го последва в момента, в който площадката над него започна да се извърта, а храстите и малките дървета се издигнаха обратно към небето.

В тунела пред тях се чуваха гласове, но заради ехото не можеше да се разбере какво казват. Алек взе таблета от Марк и го прибра в раницата. След това улови младежа за ръката и го дръпна след себе си, движейки се близо до стената. Малко след това мракът ги обгърна напълно.

Продължиха внимателно да напредват в тунела. Изглежда, хората пред тях бяха спрели, защото гласовете им се усилваха. Марк и Алек не забавиха ход. Повървяха още малко и изведнъж Марк установи, че разбира ясно какво си говорят хората отпред.

— … северно от нас — казваше женски глас. — Изгоряла като в тухлена пещ. Обзалагам се, че тези, които заловиха снощи, имат нещо общо с това. Но скоро ще узнаем.

Отговори мъжки глас:

— Искрено се надявам. Нещата бяха достатъчно зле и преди да изгубим берга. Онези типове в Аляска не дават пукната пара за нас. А сега, когато нещата съвсем се объркаха, предполагам, че няма да чуем и думичка от тях.

— Без съмнение — съгласи се жената. — Явно решиха, че са ни използвали достатъчно.

— Да, само че не ми се искаше да става въпрос за нас. Какво сме виновни, че вирусът мутира?

Високо над тях се чу металният звън на въртящия се похлупак, който се бе върнал на мястото си. В тунела цареше мрак. Новопристигналите отново започнаха да се отдалечават, трополейки шумно с крака, вероятно обути в тежки ботуши. Един от тях включи светлина и лъчът от прожектора заподскача напред. Алек улови Марк за ръката и двамата тръгнаха нататък, като се стараеха да спазват дистанция.

Непознатите не говориха повече, докато не стигнаха вратата Марк чу стържене на панти. После мъжът каза нещо, докато прекрачваха в помещение, което Марк не можеше да види.

— Между другото, вече му измислиха име. Наричат го изблика.

После вратата се затръшна.