Джеймс Дашнър
Окончателна директива (18)

16

Марк побутна Трина да се събуди и й подаде ръка да стане. Жабока очевидно не се чувстваше никак добре, а стоеше само на няколко крачки от техния лагер. Не знаеха нищо за тази болест, ала това само я правеше по-страшна. Трина се озърташе сънено, но Марк я дръпна към мъждукащите въглени от огъня, който бяха запалили предната вечер.

— Алек! — извика той. — Лана! Събудете се!

Двамата скочиха на крак за секунди, което си бе естествено за професионални войници. Но никой от тях все още не бе забелязал посетителя.

Марк реши да не губи време за обяснения.

— Жабок. Радвам се, че дойде и че си се справил. Но… кажи ни как се чувстваш?

— Защо? — изхленчи Жабока, все още на колене. Лицето му бе скрито в сенките. — Защо ме зарязахте така след всичко, което преживяхме?

Сърцето на Марк се късаше. Нямаше добър отговор за този въпрос.

— Аз… аз… ние се опитахме да те накараме да дойдеш с нас.

Жабока сякаш не го чу.

— Има някакви твари в главата ми. Трябва да ми помогнете да ги изкарам оттам. Преди да изядат мозъка ми и да се захванат със сърцето. — Той се разплака — звук, който сякаш излизаше от гърлото на ранено куче, а не на човек.

— От какво се оплакваш? — намеси се Лана. — И какво стана с Мъглата?

Жабока вдигна ръце и притисна с длани слепоочията си. Имаше нещо зловещо в позата му.

— Има… някакви… неща… в главата ми — повтори той бавно. Натъртено. Гласът му потрепери от гняв. — Надявах се, че вие, като мои единствени близки приятели на този нещастен свят, ще ми помогнете да се отърва от тях. — Той се изправи и повиши глас: — Разкарайте тези гадости от главата ми!

— Жабок, успокой се — каза Алек и в гласа му се долови стаена заплаха. Марк се уплаши, че положението може да излезе извън контрол и да се случат неща, за които да съжаляват. — Жабок, чуй ме. Ще ти помогнем, доколкото е по силите ни. Но първо седни и престани да крещиш. Крясъците не са от полза за никого.

Жабока не отговори, но тялото му вече не изглеждаше така напрегнато. Само ръцете му бяха свити в юмруци.

— Жабок? Хайде седни. И ни разкажи всичко, което се случи, откакто напуснахме селото.

Жабока не помръдна.

— Хайде — подкани го и Марк. — Трябва ни твоята помощ. Просто седни и се успокой. — Измина известно време, преди Жабока да се подчини, а когато го направи, той се тръшна на земята като чувал с картофи и започна да се клатушка напред-назад.

Марк въздъхна. Надяваше се, че това е поне някакъв признак за подобрение на ситуацията. Осъзна, че Трина е застанала близо до него, но Алек и Лана, изглежда, не обръщаха внимание на това. Той се отмести встрани и приседна до огнището.

— Бедното дете — чу тихия глас на Алек. Надяваше се, че Жабока не го е чул. Понякога старият воин сякаш му четеше мислите.

В този момент майчинските инстинкти на Лана взеха връх и тя пое нещата в свои ръце.

— Добре — поде тя. — Жабок, явно си преживял доста болка. Ужасно съжалявам за това. Но ако държиш да ти помогнем, трябва да знаем някои неща. Ще имаш ли достатъчно сили да отговаряш на въпросите?

Жабока продължаваше да се люшка и да стене тихо. Въпреки това отговори:

— Ще се помъча бе, хора. Само дето не зная колко още тези неща в главата ми ще ме оставят да действам самостоятелно. По-добре побързайте.

— Добре — кимна Лана. — Добре. Да започнем от момента, когато те оставихме в селото. Какво стана после?

— Седнах на прага и разговарях с Мъглата — каза уморено Жабока. — Какво друго можех да направя? Тя е най-добрата ми приятелка — единствената близка приятелка, която съм имал. Как може някой да изостави най-добрата си приятелка?

— Така е. Разбирам те. Радвам се, че си останал с нея.

— Тя имаше нужда от мен. Виждах колко й е зле и затова влязох и я прегърнах. Притиснах я в обятията си и я целунах по челото. Като бебче. Като мое дете. Никога не съм бил по-щастлив от онзи миг, когато я държах в ръцете си, а тя бавно умираше.

Марк се намести неспокойно, стреснат от думите на Жабока. Надяваше се, че Лана ще успее да извлече някаква информация за това какво става с него.

— Как умря тя? Болеше ли я като Дарнел?

— Да. Да, Лана, ужасно я болеше. Крещеше и пищеше, докато онези неща напуснаха главата й и пропълзяха в моята. А после ние я отървахме от мъките.

В гората се бе възцарила мъртвешка тишина и Марк усещаше, че с мъка си поема дъх. Алек неволно се размърда, но Лана му изшътка да не вдига шум.

— Ние? — повтори тя. — Какво искаш да кажеш с това, Жабок? И какво имаше предвид, когато каза, че някакви неща пропълзели в главата ти?

Жабока отново се присви на земята и притисна главата си с ръце.

— Как може да сте толкова глупави? Колко пъти ще ви повтарям? Ние! Аз и тварите в главата ми. Не зная какви са те! Чухте ли ме? Аз… не… зная… какви… са те! Вие сте едни глупаци!

От устата му излетя протяжен вик, пронизителен и нечовешки, който постепенно набираше сила. Сякаш дърветата наоколо се разклатиха от този звук, а животните из гората се разбягаха надалече. Целият свят се изпълни с този мъчителен вопъл.

— Жабок! — кресна му Лана, но гласът й бе заглушен от виковете му. Той се клатеше все по-силно. Марк погледна приятелите си, но не можа да различи лицата им. Нямаше представа какво трябва да направят, изглежда, и Лана също.

— Това беше — промърмори Алек и внезапно скочи. Марк се зачуди какво ли е намислил.

Алек доближи Жабока, сграбчи го за дрехите, вдигна го и го помъкна към гората. Писъците не спряха, само станаха по-насечени и се разредиха заради шумните опити на Жабока да се освободи. Скоро двамата изчезнаха в мрака, но Марк продължаваше да чува шума от влаченето на Жабока по земята. Постепенно виковете му взеха да заглъхват.

— Какво ли е намислил? — попита напрегнато Лана.

— Алек! Алек! — провикна се след него Марк.

Нямаше отговор, само приглушените викове на Жабока. После и те секнаха внезапно. Изчезнаха, сякаш Алек го бе затворил в някоя звукоизолирана стая и бе затръшнал вратата.

— Какво стана? — попита тихо Трина зад гърба на Марк.

Скоро откъм гората се чуха стъпки, които се приближаваха уверено към тях. За миг Марк се изплаши, че по някакъв начин Жабока се е освободил от Алек или дори, че му е сторил нещо и сега се връща — напълно побъркан и жадуващ да се разправи с останалите. Жаден за кръв.

Но след това в покрайнините на гората се показа Алек. Лицето му не се виждаше, но Марк бе сигурен, че на него е изписана безкрайна тъга.

— Не можех да рискувам да го оставя съвсем да полудее — каза с разтреперан глас старият воин. — Не можех. Не и ако има някаква връзка с вируса. Аз… трябва да се измия в потока.

Той разпери ръце пред себе си и известно време ги разглежда напрегнато. След това се отдалечи към близкия поток. На Марк му се стори, че го чува да подсмърча точно преди да се скрие сред дърветата.