Джеймс Дашнър
Окончателна директива (59)

57

Думите накараха сърцето му да бие бясно. Постара се да се убеди, че има милион причини да каже това, което бе изрекла. Например че в мазето е твърде тъмно, или са я ударили по главата, или погледът й се е замъглил. Но отговорът бе в очите й. Тя наистина нямаше представа кой е той. Никаква.

— Трина… — затърси думи. — Трина, аз съм, Марк.

Отгоре долетя трясък, нещо се строши на пода. Последва тропот от стъпки.

— Трябва да изчезваме оттук — извика Алек. — Веднага.

Трина бе извърнала очи, а челото й бе набръчкано от смущение. Бе наклонила глава на една страна, сякаш продължаваше да се опитва да си спомни кой може да е този човек. Но на лицето й вече пропълзяваше страх и паника, нарастващо безпокойство.

— Може би има лечение — прошепна Марк и сам се учуди на думите си. Тя бе единственият човек на този свят, за когото искаше от цялата си душа да е здрав и в безопасност… — Може би…

— Марк! — кресна Алек. — Ставай. Веднага!

Младежът извърна глава. Войникът стоеше в подножието на стълбата, вдигнал оръжието нагоре. Шумът над тях се усилваше — тичащи и крещящи хора. Звуци от строшени предмети. После Марк зърна някакво движение зад прозореца, чифт крака, които изчезнаха.

— Първо да излезем, а после ще видим какво можем да направим — промърмори той и погледна двете момичета. — Хайде, трябва да ви изведем от тук.

Шумът горе заплашваше да разпали и неговите страхове, но той си даваше сметка, че трябва да е внимателен с Трина в нейното състояние. Нямаше представа как ще реагира, ако се опита да я припира.

— Диди? — рече той колкото се може по-внимателно. Вдигна трансвиктора и го опря на рамо. — Ела с мен, Диди. Хвани се за ръката ми и стани.

Отгоре долетя силен удар. Някой бе разбил вратата. Виковете се превърнаха в истерични крясъци. Марк чу бръмченето от трансвиктора на Алек и изненаданите възклицания на хората горе, когато един от другарите им се разтвори във въздуха.

Малката го гледа няколко секунди с изплашени очи и съдейки по вида й, през главата й бяха преминали хиляди противоречиви мисли. Марк се стараеше да не помръдва и я гледаше усмихнат, протегнал ръка. Най-сетне тя улови пръстите му и той я дръпна. Без да я пуска, се наведе, плъзна ръка под гърба на Трина и я стисна здраво. Използва цялата си сила, за да я изправи на крака.

Тя не се възпротиви, но Марк се опасяваше, че ще падне, ако я пусне.

— Кой си ти? — повтори. — Дошъл си да ни спасяваш ли?

— Аз съм най-добрият ти приятел — отвърна той, мъчейки се да се овладее. — Тези хора ви отвлякоха и сега ще ви отведем в безопасност. Ще ви заведем у дома.

— Моля те — промълви тя. — Моля те, не им позволявай да ни измъчват отново.

В гърдите му зейна пропаст, заплашваща да погълне сърцето му.

— Затова съм тук. Трябва само да тръгнеш с мен. Върви и не се откъсвай от мен.

Още звуци от горния етаж — писъци, трясък на разбит прозорец. После стъпки на стълбището. Алек стреля отново.

Трина трепна неспокойно.

— Добре. Добре съм. Ще направя всичко, за да се махна от това място.

— Така те искам. — Марк дръпна неохотно ръка и погледна детето. — Малко ще е страшно горе, нали разбираш? Но после всичко ще свърши. Стой близо до…

— Ще се справя — прекъсна го Диди. В очите й блеснаха пламъчета и сега изглеждаше с десет години по-голяма. — Да вървим.

На устните му трепна усмивка.

— Чудесно. Да го направим.

Той взе ръката й, пъхна я в ръката на Трина и ги улови заедно. След това вдигна трансвиктора и го опря на рамо, готов за стрелба.

— Стойте зад мен — нареди им. Погледът на Трина вече бе малко по-бистър. — Точно зад мен.

Той постави пръст на спусъка и се обърна към подножието на стълбата, където Алек удържаше позицията.

Беше преминал едва няколко крачки, следван от Диди и Трина, когато прозорецът вляво от тях внезапно полетя навътре с трясък и на пода се посипаха стъкла. Диди изпищя, Трина подскочи напред и блъсна Марк в гърба. Той се олюля, но успя да запази равновесие. Завъртя трансвиктора към строшения прозорец, където една ръка се протягаше през тесния отвор и опипваше стената.

Натисна спусъка. Първият лъч бяла светлина пропусна целта и прогори димяща дупка в стената. Той стреля отново и този път попадна, където трябваше. Ръката се разтвори в сивкава маса, превърна се в пара и изчезна. Марк отново се насочи към стълбището. Старият воин стреляше по някого на горния етаж.

— Няма начин, ще трябва да си пробием път през тях — изръмжа той, без да откъсва поглед от вратата. — Сигурно отвън е цяло сборище от лунатици.

— Готови сме — заяви Марк, макар да нямаше никаква представа как малката им група ще премине през тези заразени с изблика маниаци. — Може би трябва да поставим момичетата между нас.

— Точно така. Аз ще вървя отпред, а ти ще си в тила. Чака ни доста работа по разчистването на тези шантавелки.

Марк кимна и се дръпна назад. Трина сграбчи Диди за ръката и застана между двамата.

Алек намигна на малкото момиче, после пое нагоре по стълбата. Трина го последва, като дърпаше Диди след себе си. Марк бе последен, в случай че някой намери начин да проникне в мазето.

Стъпка по стъпка се приближаваха към хаоса над тях.

— Разкарайте се от пътя ми! — кресна Алек. — Броя до три и започвам да стрелям!

Виковете, крясъците и смехът само се усилиха. Пет или шест глави се подадоха отгоре, по лицата си личеше, че нямат търпение да се нахвърлят върху тях. Марк бе завладян от толкова силен страх, че му стана трудно да диша.

— Три! — изрева Алек. След това пусна няколко бързи изстрела с трансвиктора. Двама мъже и една жена се отправиха на пътешествие към небитието. Останалите внезапно се люшнаха напред с крясъци и викове, блъскайки се при тясната врата. Алек стреля още два пъти, но и това не помогна. Върху него се нахвърлиха десетина души, размахващи ръце и всякакви инструменти.

Алек отстъпи, а Трина и Диди се сблъскаха с Марк. Цялата група се затъркаля надолу по стълбите в едно общо кълбо от ръце и крака. Заразените се втурнаха зад тях.