Джеймс Дашнър
Окончателна директива (15)

13

— Всички да излязат навън! — извика Лана. — Навън! Веднага!

Марк бе онемял. Всичко в него крещеше срещу нареждането на Лана.

— Излизайте! — повтори тя. — Навън ще говорим! — И посочи вратата.

— Вървете — подкрепи я Мъглата с отпаднал глас. — Правете каквото ви казва.

Марк и Трина се спогледаха, но тя се поколеба не повече от миг, преди да излезе навън. Алек я последва, после и Лана. Марк също се отправи към вратата и едва тогава забеляза, че Жабока не помръдва.

— Ей… хайде, човече. Да излезем навън, там ще го обсъдим. Мъгла, кажи му.

— Той е прав, Жабок — каза момичето, свали раницата и седна на пода до нея. Марк не можеше да повярва колко бързо бе преминала от състояние на пълно здраве в тази безпомощност. — Излез и ме остави сама да се оправям. Може просто да съм яла нещо развалено.

Но Марк виждаше, че сама не вярва на думите си.

— Нямаме право да изоставяме така хората си — изтъкна Жабока, втренчил поглед в Марк.

— Освен когато животът ти е изложен на опасност — възрази Мъглата. — Как би се чувствал на моето място? Щеше да поискаш да си тръгна, нали? Хайде, върви!

Тези думи сякаш изстискаха и последните й капчици сила, защото тя килна на една страна и едва не падна.

— Хайде — подкани Марк. — Не я изоставяме. Просто ще излезем да поговорим.

Жабока напусна ядно колибата, като през цялото време мърмореше недоволно.

— Такава бъркотия само — повтаряше той. — Истинска лудница, казвам ви.

Марк погледна Мъглата, но тя бе навела глава към пода и едва си поемаше дъх.

— Съжалявам — едва успя да промълви, преди да излезе навън и да се присъедини към останалите.

Решиха да й дадат един час. После да видят какво става с нея. Дали се подобрява, или влошава.

Или състоянието й е без промяна.

Един час, изпълнен с терзания. Марк не можеше да стои на едно място. Обикаляше тревожно колибата, бореше се с опасенията си. Мисълта, че може би в момента вирусът си пробива път и през неговото тяло… бе направо непоносима. И за Трина също. Трябва да разбере. Още сега. Не можеше да си прости, че бе оставил с такава лекота Мъглата на нейната участ.

Най-сетне отреденият час се изтърколи. Мъглата не проявяваше признаци нито на подобрение, нито на влошаване — просто лежеше на пода и дишаше равномерно. Без да помръдва и без да говори.

— Мисля, че трябва да коригираме представите си — рече Лана.

— Какво имаш предвид? — попита Марк. Радваше се, че някой бе нарушил тишината.

— Дарнел и Мъглата са доказателство, че признаците невинаги се проявяват веднага.

— Аз пък смятам, че ще е добре да използваме целесъобразно времето, с което разполагаме — намеси се Алек. — И да поемем към онзи пункт на картата. Колкото се може по-скоро. — Той сниши глас и добави: — Съжалявам, но трябва да се махнем оттук. И каква по-добра цел от мястото, където може би ще узнаем истината? Каквото и да е имало в онези стрелички — трябва да отидем там, откъдето са се взели. Може да открием нещо — някакъв медикамент за лечение на болестта. Кой знае?

Всичко това прозвуча толкова безчувствено. Сурово. Но Марк не можеше да не се съгласи с него. Пък и нямаше нищо против час по-скоро да се махнат оттук.

— Не можем да изоставим Мъглата — възрази Трина. Но дори в нейните думи не се долавяше предишната сила.

— Едва ли имаме избор — поклати глава Алек.

Лана се изправи и си изтупа панталона.

— Не е нужно ние да поемаме тази вина — каза тихо тя. — Да попитаме Мъглата. Тя заслужава това. Ще постъпим както тя реши.

Марк повдигна вежди и огледа останалите.

Лана прие мълчанието им за съгласие и отиде при отворената врата на колибата. Почука и без да влиза, попита на висок глас:

— Мъгла? Как е положението с теб?

Марк надзърна вътре. Мъглата лежеше на пода. Тя бавно се извърна към тях.

— Вие, хора, по-добре тръгвайте — рече отпаднало. — Нещо никак не е наред с главата ми. Сякаш вътре е пълна с буболечки и те прояждат мозъка ми. — Момичето си пое няколко пъти дълбоко дъх, сякаш дори само тези думи бяха изстискали силите й.

— Но миличка, как ще те изоставим тук? — попита Лана.

— Не ме карай да говоря повече. Просто вървете. — Тя отново си пое дъх. Марк видя болката в очите й.

Лана се обърна към другите.

— Мъглата каза, че трябва да вървим.

Марк разбираше, че е права. За да оцелеят, не бива да правят компромиси. Така беше още откакто слънцето бе изригнало. Но за първи път се изправяха пред избора да изоставят все още жив човек. Въпреки решението на Мъглата вината го прояждаше отвътре. В този миг се сети за Трина и почувства, че се разколебава. Все пак остави на Алек да бъде лошият.

Старият войник се бе изправил на крака и мяташе раница на раменете си.

— Най-добрият начин да се опитаме да помогнем на Мъглата е да отидем да търсим отговори на въпросите.

Марк кимна и последва примера му. Трина още се двоумеше, после доближи прага и погледна момичето.

— Мъгла… — поде тя, но не намери сили за повече думи.

— Тръгвайте! — извика момичето вътре, толкова силно, че Трина едва не падна. — Тръгвайте преди тия гадини в мозъка ми да изскочат навън и да ви нападнат. Вървете! Вървете! — Бе се подпряла на лакти и крещеше с такава сила, че Марк се уплаши да не си навреди. Може би беше осъзнала, че я чакат мъките, през които бе преминал и Дарнел.

— Добре — отвърна тъжно Трина. — Добре.

Жабока бе най-близкият приятел на Мъглата, а досега не бе промълвил нито дума. Стоеше, свел глава, и от очите му капеха сълзи. Но докато Марк и останалите се канеха да поемат на път, той не помръдна. Накрая Алек го попита какво смята да прави.

— Няма да тръгна — заяви Жабока.

Веднага щом произнесе тези думи, Марк осъзна, че ги бе очаквал. Никак не се изненада. Знаеше също така, че нищо няма да накара Жабока да промени решението си. Че ще трябва да се сбогуват с двама приятели.

Алек се опита да го разубеди, Лана също. Трина не си направи труда, очевидно бе стигнала до същото заключение като Марк. И точно както бе предвидил Марк, Жабока не се поддаде.

— Тя е най-добрият ми приятел. Никога няма да я изоставя.

— Но тя иска да тръгнеш с нас — възрази Лана. — Не желае да оставаш тук и вероятно да умреш с нея. Иска да живееш.

— Няма да я оставя — повтори той и изгледа навъсено Лана. Мъглата мълчеше, или не ги чуваше, или бе твърде отпаднала, за да се намеси.

— Добре — склони накрая Лана, без да крие раздразнението си. — Ще ни застигнеш, когато си промениш решението.

Марк искаше да тръгнат час по-скоро. Положението бе станало непоносимо. Той хвърли прощален поглед на Мъглата, преди да се обърне. Беше се свила на пода и говореше, но твърде тихо, за да може да я чуе. Докато се отдалечаваха, изведнъж му хрумна, че всъщност момичето пееше.

Побъркала се е, помисли си той. Определено е превъртяла.