Теодор Драйзер
Американска трагедия (98)

XXXII

Личното убеждение и силата на такъв човек като преподобния Дънкан Макмилан, макар и в известен смисъл да беше нещо много познато за Клайд, което само допреди осемнадесет месеца не би го трогнало в никакво отношение (понеже цял живот беше свикнал на нещо подобно), все пак тук, при тези обстоятелства, му подейства по-другояче. Хвърлен в затвора, откъснат от света, принуден от ограниченото във висша степен естество на живота в този „Дом на смъртта“ да търси утеха или облекчение в собствените си мисли, Клайд, както и всеки друг, попаднал в такава обстановка, ще не ще, трябваше да се посвети на миналото, настоящето или бъдещето. Но да се размишлява за който и да е момент от миналото, бе тъй тежко! То пареше и изгаряше. А сегашното (непосредствената среда), както и бъдещето със смъртния страх от онова, което положително щеше да се случи, ако апелацията не сполучеше, бяха еднакво страшни за будното му съзнание.

И тогава последва това, което неизменно следва по петите всяко измъчвано съзнание. От нещо, което буди у него ужас или омраза, но за което знае или чувства, че е неизбежно, то търси убежище в онова, на което може да се надява или поне да си го мечтае. Но на какво може да се надява, за какво може да мечтае? Поради новото внушение, направено от Никълсън, едно преразглеждане на делото бе всичко, което можеше да се очаква, и в този случай, при положение че го оправдаят, би могъл да замине някъде надалеч… в Австралия… или Африка… или Мексико, или някое такова място, където, под друго име, забравил старите си познанства и стремежи по отношение на живота във висшите обществени кръгове, който съвсем доскоро го беше привличал, би могъл да започне някакво ново дребно съществуване. Но пътя на тези изпълнени с надежди мечти, разбира се, преграждаше смъртоносен призрак — отказът на апелативния съд да разреши преразглеждането на делото. Защо не… след решението на тези съдебни заседатели в Бриджбърг? А после, както в онзи сън, в който се беше обърнал да бяга от кълбо змии и се бе озовал пред тичащи насреща носорози с по два рога, той се изправяше пред това ужасно нещо в съседната стая — този стол! Този стол! Неговите каишки и електрическите удари, от които така редовно примигваха лампите в това помещение. За него бе непоносима мисълта да влезе там… когато и да било. Ами ако апелацията бъде отказана? Не! Би искал да не мисли повече за това.

Но пък освен за това, за какво друго можеше да мисли? Тъкмо този беше въпросът, който до момента, когато дойде преподобният Дънкан Макмилан с неговия призив да се обърне направо и (както той твърдеше) успешно към създателя на всичко живо, беше непрекъснато измъчвал Клайд. А то… колко просто било решението!

„Дадено ви е да познаете мира божи“ — настояваше Макмилан, като цитираше думите на апостол Павел, а след това изречения от посланията до коринтяните, галатяните, ефесяните, та да покаже колко лесно е то, стига Клайд да повтаря и да се моли, както той иска от него, да познае и да се наслади на този „мир, който превишава всякакъв разум“. Той бил в него и навсякъде около него. Трябвало само да го потърси; да изповяда слабостите и грешките на душата си и да се покае. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или ако поиска риба, ще му даде змия.“ Така цитираше той, красиво и ревностно.

И въпреки всичко Клайд виждаше пред себе си винаги примера на баща си и майка си. Какво имаха те? Не беше им помогнало много моленето. Нито пък изглеждаше то да помага или да принася полза, както Клайд забелязваше, на другите осъдени, повечето от които се вслушваха в проповедите и молитвите на свещеника, равина или пастора, които идваха всеки ден. Не ги ли отвеждаха въпреки това да ги предадат на смърт, с оплаквания или протести, или полудели като Кутроне, или безразлични? Колкото за самия него, досега всичко това не беше го привличало. Глупости. Фантазии. Какви? Той не можеше да каже. Но ето при него беше привличащият го преподобен Дънкан Макмилан. Кротките му ясни очи. Приятният му глас. Неговата вяра. Тя дълбоко трогваше и привличаше Клайд. Дали можеше… дали можеше? Той беше така самотен, така отчаян, имаше такава голяма нужда от помощ!

Не беше ли също вярно (поученията на преподобния Макмилан му бяха повлияли поне дотолкова), че ако беше водил по-добър живот, ако се беше вслушвал с повече внимание в това, което казваше и на което го учеше майка му, ако не беше ходил в онзи публичен дом в Канзас сити, не беше преследвал Хортензия Бригз по този покварен начин или след това Робърта, ако се беше задоволявал да работи и да пести, както без съмнение правят повечето мъже — дали нямаше да е по-добре, отколкото е сега? Но не съществуваха ли и тези много силни подбуди и желания вътре в него, които бе тъй извънредно трудно да превъзмогне? Беше мислил и за тях, а след това за факта, че те като че ли не тревожат много други хора, като майка му, чичо му, братовчед му и този проповедник. От друга страна, от време на време си помисляше, че може би поради по-голяма нравствена и духовна сила, изправили се пред страсти и желания, равни на неговите, те сполучват да се справят с тях толкова по-добре от него. Може би той само преднамерено се е отдавал на тези други мисли и настроения — както, изглежда, мислеше майка му, Макмилан и почти всички други, които бе чул да говорят от деня на арестуването му.

Какво значи всичко това? Има ли бог? Дали той се меси в делата на хората, както твърди сега господин Макмилан? Възможно ли е човек да може да се обърне към него или поне към някоя съзидателна сила, в подобен час, след като винаги я е пренебрегвал преди, и да я моли за помощ? Положително човек има нужда от помощ при такива обстоятелства, когато е така самотен, под заповедите и ограниченията на закона — не на човека, а защото тези хора тук, всичките, са само слуги на закона и нищо повече. Но дали тази тайнствена сила ще пожелае да окаже помощ? Дали тя действително съществува и чува молитвите на хората? Преподобният Макмилан твърди, че съществува. Той рече: „Бог е забравил, скрил е лицето си. Но той не е забравил. Не е скрил лицето си.“ А дали това е истина? Има ли нещо вярно в това? Терзан от нуждата от някаква духовна, ако не и материална поддръжка пред лицето на голямата опасност, Клайд правеше сега това, което неизменно прави всяко човешко същество в подобни обстоятелства — търсеше, но по най-обиколен и заплетен и съвсем несъзнателен път присъствието или съществуването поне на някаква свръхестествена личност или сила, която би могла и би искала да го подпомогне по някакъв начин; започваше да се насочва, колкото и незабележимо и подсъзнателно засега, към олицетворяването и придаване на човешки облик на силите, за които нямаше ни най-малка представа освен в рамките на религията. „Небето проглася славата божия и твърдината свидетелства за делата божии.“ Той си спомняше това като надпис в един от прозорците на водената от майка му мисия. И друг, който гласеше: „Защото той е твоят живот и мярката на твоите дни.“ И все пак макар и да е далече от това още, въпреки внезапното си предразположение към преподобния Дънкан Макмилан, нима е сериозно склонен да приеме, че е възможно в каквато да е религия да намери избавление от сегашните си терзания?

А седмиците и месеците се нижеха — преподобният Макмилан идваше редовно, най-малкото веднъж на две седмици, понякога и всяка седмица, разпитваше го как е, изслушваше молбите му, съветваше го относно здравето и душевното спокойствие. А Клайд в желанието да задържи неговото внимание и да не се лиши от посещенията му, постепенно все повече и повече се поддаваше на дружбата и влиянието му. Такава одухотвореност! Такъв красив глас! И винаги цитира такива утешителни неща! „Възлюбени, сега сме чеда божии, но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че когато стане явно, ще бъдем подобни нему, защото ще го видим, както си е. И всеки, който има тая надежда в него, очиства себе си, както е той чист.“

„Че ние пребъдваме в него и той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от своя дух.“

„Защото вие сте скъпо купени.“

„Той ни роди по своя воля чрез словото на истината, за да бъдем като зачатък на създанията му. И всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от отца на светлините, у когото няма изменение, нито сянка от промяна.“

„Приближете се към бога и той ще се приближи към вас.“

Той беше склонен да вярва от време на време, че човек може да добие спокойствие и твърдост — дори помощ, — ако се обърне с молба към тази сила. Така му действаше настойчивостта и усърдието на преподобния Макмилан.

Но този въпрос за покаянието… и с него за изповедта! Но на кого да се изповяда? Разбира се, на преподобния Дънкан Макмилан. Проповедникът като че ли чувстваше нуждата на Клайд да пречисти душата си пред него или някой друг като него — материален и все пак духовен пратеник божи. Но тъкмо там беше бедата. Спираха го всичките лъжливи показания, които беше дал пред съда, върху които почиваше апелацията. Да се отрече от тях сега, и то когато чака насрочването на апелационното дело! По-добре да почака, нали, докато види как ще завърши апелацията.

Но, о, колко низко, притворно, непостоянно, неискрено е това! Като си представи, че някой бог ще си направи труда да се занимава с човек, който се мъчи да се пазари по такъв начин! Не, не. И това не е правилно. Какво ли ще си помисли преподобният Макмилан за него, ако узнае това, дето му минава през ума?

Но пък и този тревожещ въпрос в собствения му разум за истинската му виновност — какви са нейните размери. Наистина няма съмнение, че първо е кроял да убие там Робърта — безкрайно ужасно нещо, както го виждаше сега. Защото, след като цялата обърканост и треска във връзка с копнежа му по Сондра се бяха поуталожили, сега можеше в отделни моменти да разсъждава без отчаяната болка и отрова на умственото състояние, характерно за него по времето, когато се бе намирал в такава непосредствена близост с нея. Тези ужасни, тревожни дни, когато въпреки волята си — както сега го разбираше (защитната реч на Белнап беше му разяснила това), — беше горял в тази безумна треска, която в проявите си не беше далеч от някаква форма на лудост. Прекрасната Сондра! Възхитителната Сондра! Каква магия и жар криеше усмивката й тогава! Дори и сега тази страшна треска не беше преминала съвсем, а само тлееше, обуздана от всичките ужасни неща, случили му се оттогава насам.

Също така трябва да се каже в негова полза, нали, че никога, при никакви други обстоятелства, нямаше да се поддаде на такава ужасна мисъл или кроеж — да убие някого, да не говорим за момиче като Робърта, — ако не беше така увлечен, направо полудял. Но не бяха ли съдебните заседатели в Бриджбърг отхвърлили този довод? Дали апелативният съд ще отсъди другояче? Боеше се, че не. И все пак не беше ли това вярно? Или той разсъждава съвсем погрешно? Или какво? Не би ли могъл преподобният Макмилан или някой друг, комуто би разказал всичко, да му обясни тези неща? Би искал да му говоря за това… да признае всичко, може би, за да бъде наясно по този въпрос. Нещо повече, съществуваше и фактът, че след като го бе замислил заради Сондра (и ако не някой друг, то господ го знае), не беше съумял да изпълни замисъла си. И това не е било изнесено пред съда, понеже използваната лъжлива форма на защитата не позволяваше да се обясни цялата истина тогава, при все че беше смекчаващо вината обстоятелство, нали… дали преподобният Макмилан ще мисли така? Трябваше да се прибегне до лъжа, както смяташе Джефсън. Но дали това намали истинността на истината?

В този негов безмилостен замисъл, както го виждаше и размишляваше за него сега, се вплитаха различни фази, объркани положения и съмнения, които не можеше да отмине толкова лесно. Може би двата най-лоши момента бяха, първо, когато доведе Робърта до тази точка на езерото — това усамотено място — и така омекна и се озлоби срещу самия себе си заради собствената си неспособност да върши зло, че я уплаши дотам да скочи и да се опита да дойде при него. И това преди всичко я постави в положението да бъде случайно ударена от него и така, поне отчасти, той стана виновен за удара — нали е тъй? — за този убийствен и затова престъпен удар. Може би. Какво ли би казал преподобният Макмилан? А понеже поради този факт тя падна във водата, не беше ли той виновен за падането й? Това бе мисъл, която много го тревожеше сега — нещо, което можеше да му се вмени във вина в цялата работа. Независимо от думата на Объруолцър там в съда за отплуването му от нея — че ако тя е паднала случайно във водата, не е било престъпление от негова страна, ако се предположи, че е отказал да я спаси — все пак, както го виждаше сега и особено ако го свържеше с всичко, което е мислил във връзка с Робърта до този момент, то пак си е било престъпление, нали? Не би ли господ… Макмилан… помислил така? А не подлежи на никакво съмнение, както Мейсън толкова трезво изтъкна пред съда, че е могъл да я спаси. И щеше да я спаси, дума да не става, ако тя беше Сондра… или дори самата Робърта от предишното лято. Освен това страхът, че ще го завлече на дъното, не е бил искрен страх. (Той спореше и разсъждаваше сам със себе си нощем, в леглото, понеже Макмилан го подтикваше да се разкае и да се сдобри с бога.) Да, ще трябва да признае това пред себе си. Щеше решително и мигновено да се помъчи да й спаси живота, ако беше Сондра. А щом е така, ще трябва да го признае… ако изобщо прави признания пред преподобния Макмилан… или пред когото другиго да казва истината… щом вече ще я казва… може би пред цялото общество. Но направи ли веднъж такова признание, няма ли то сигурно и безпогрешно да доведе до осъждането му? А иска ли той да осъди сам себе си сега и да умре?

Не, не, по-добре да почака малко, може би — поне докато апелативният съд се произнесе по делото му. Защо да рискува, щом господ вече знае самата истина? Той наистина, наистина съжалява. Сега вижда колко ужасно е било всичко това — колко мъка и сърдечна болка е причинил освен смъртта на Робърта. Но все пак… все пак… не е ли приятен животът? О, само да може да се отърве! О, само да може да се махне оттук, никога вече да не вижда, нито да чува този страшен ужас, надвиснал сега над него. Бавно настъпващия мрак… бавно идващата зора. Дългата нощ! Въздишките… стоновете. Терзанията ден и нощ, докато му се струваше от време на време, че ще полудее; и може би щеше да полудее, ако не беше Макмилан, който се държеше тъй предано с него — тъй благ, трогателен, а навремени и успокояващ. Би му се искало ей тъй да седне някой ден — тук или другаде, — да му разкаже всичко и да го помоли да каже доколко всъщност е виновен той (ако е изобщо виновен), и ако е, да се помоли за него. От време на време се чувстваше сигурен, че молитвите на майка му и на преподобния Дънкан Макмилан ще му помогнат много повече пред този бог, отколкото всички негови молитви. Някак си не можеше още да се моли. А понякога, когато слушаше да се моли Макмилан, тихо и мелодично, и гласът му стигаше до него през решетката, или когато четеше от посланията до галатяните, солунтяните, коринтяните, струваше му се, че трябва да му разкаже всичко, и то скоро.

Но дните минаваха, докато най-сетне един ден подир шест седмици, когато все още не казваше нищо за себе си и преподобният Дънкан започваше да се отчайва, че не ще успее да го склони по някакъв начин към истинско покаяние и спасение, получи се писмо или бележка от Сондра. То мина през канцеларията на директора и ръцете на преподобния Престън Гилфърд, протестантския пастор на затвора. Беше без подпис, обаче на хубава хартия и както изискваше правилникът, бе отворено и прочетено. Все пак поради естеството на съдържанието, което се стори и на директора, и на преподобния Гилфърд повече съчувствено и укорно, отколкото друго, и понеже явно, ако не е доказано, бе от тази известна или нашумяла във връзка с делото му госпожица X., след съответно обсъждане те решиха, че на Клайд трябва да се позволи да го прочете, дори че ще бъде много добре да го прочете. Може би щеше да има стойност като урок. Пътят на прегрешилите. И тъй то му бе връчено късно една есенна вечер, след отминаването на дълго и безрадостно лято (скоро щеше да стане година, откакто бе влязъл тук). И той го пое. И макар да беше писано на машина, без дата и адреса на изпращача на плика, а само с нюйоркско клеймо, все пак той усети някак, че може да е от нея. И веднага много се развълнува — толкова, че ръката му леко затрепери. А после го прочете и много дни след това го препрочита безброй пъти:

Клайд,

Това писмо ти се пише, за да не мислиш, че тази, която е била скъпа за теб, съвсем те е забравила. Тя също е много изстрадала. И макар че никога не ще може да разбере как си могъл да постъпиш по този начин, и при все че никога не ще я видиш пак, тя все още изпитва съжаление и съчувствие и ти желае свобода и щастие.

Но никакъв подпис, никаква следа от собствения й почерк. Било я е страх да се подпише, била е вече твърде далече от него духом, за да му съобщи къде се намира. Ню Йорк! Но писмото е могло да бъде пратено откъдето и да е, за да бъде пуснато там. И тя никога не ще му позволи да узнае… никога не ще му позволи да узнае… дори той да умре тук по-сетне, което беше много възможно. Последната му надежда, последната останка от мечтата му изчезна. Завинаги! Това беше като този миг, когато нощта най-после пада върху незабележимия вече отблясък на залеза на запад. Смътна, отслабваща розова ивица… и сетне мрак.

Клайд се отпусна на леглото. Очите му се спряха върху проклетите райета на затворническите дрехи и сивите филцови пантофи. Углавен престъпник! Тези райета! Тези пантофи! Тази килия! Тази несигурна, заплашваща го перспектива, твърде ужасна, за да мисли за нея изобщо! А после това писмо. И тъй това е краят на тази прекрасна мечта! И за това така отчаяно се беше мъчил да се освободи от Робърта — дори бе решил да я убие. Това! Това! Той повъртя писмото, после го задържа неподвижно. Къде ли е тя сега? В кого ли е влюбена? Имала е време да промени чувствата си. Може да е била само малко увлечена в него. А после тези ужасни разкрития във връзка с него са разрушили без съмнение завинаги всякакво чувство към него. Тя е свободна. Красива е… богата. Сега някой друг…

Той стана и отиде при вратата на килията, за да потисне голямата болка. Оттатък коридора, в килията, където бе седял китаецът, сега имаше негър — Уош Хигинз. Беше заклал келнер в ресторант (така казваха), който първо отказал да му сервира, а след това го оскърбил. До него имаше млад евреин. Той убил собственика на бижутериен магазин с цел да го ограби. Но беше съвсем сломен и отпуснат, доведен тук да чака смъртното наказание и по-голямата част от деня седеше на леглото, стиснал глава с двете ръце. Клайд виждаше и двамата от мястото си. Евреинът стискаше главата си, а негърът лежеше на леглото, преметнал крак връз крак, пушеше и пееше:

А колелото се върти… бум!

А колелото се върти… бум!

А колелото се върти… бум!

Към мен! Към мен!

И тогава Клайд, безсилен да се откъсне от собствените си мисли, се върна обратно.

Осъден на смърт! Той. А писмото е край на всичко, което се отнася до Сондра. Той го чувства. Сбогом. „При все че никога не ще я видиш пак.“ Той се хвърли на леглото — не да плаче, а да си почине — чувстваше се така уморен. Ликъргъс. Четвъртото езеро. Мечото езеро. Смях… целувки… усмивки. Какво беше миналата есен! А сега… една година по-късно!

Но ето… този млад евреин. Имаше някакъв религиозен напев, който той подхващаше, когато душевните му терзания не можеха да понасят повече тишината. И, о боже, колко печален! Мнозина от затворниците се бяха провиквали против него. Но колко подходящ беше той сега.

— Аз бях злобен. Аз бях жесток. Аз лъжех. О! О! О! Аз бях вероломен. Аз бях с порочно сърце. Аз се сдружавах с хора, които вършеха зли дела. О! О! О! Аз крадях. Аз мамех. Аз бях безмилостен. О! О! О!

И гласът на Големия Том Руни, осъден за убийството на Томас Тай, негов съперник за ръката на момиче от престъпния свят:

— За бога! Знам, че ти е тежко. Но и на мен ми е тежко. О, за бога, спри!

А Клайд, на своето легло, с мисли, ритмично откликващи на този напев, се присъединяваше мълком към евреина: „Аз бях злобен. Аз бях жесток. Аз лъжех. О! О! О! Аз бях вероломен. Аз бях с порочно сърце. Аз се сдружавах с хора, които вършеха зли дела. О! О! О! Аз мамех. Аз бях безмилостен. Аз се опитвах да убия. О! О! О! И заради какво? Заради напразна, неизпълнима мечта! О! О! О!… О! О! О!…“

Когато подир един час надзирателят сложи вечерята му на поличката на вратата, Клайд не се помръдна. Храна! А когато надзирателят се върна след тридесет минути, вечерята стоеше все още недокосната, както и на евреина, и той мълком я отнесе. Надзирателите познаваха кога мъката притиска обитателите на тези клетки. Те не можеха да ядат. А имаше и моменти, когато дори и надзирателите не можеха да ядат.