Теодор Драйзер
Американска трагедия (67)

I

Окръгът Катараки започва на юг от селището, известно под името Тримилевия залив, простира се на петдесет мили до канадската граница на север и от Сенашет и Индианските езера на изток стига до реките Рок и Скарф на запад — разстояние от тридесет мили. По-голямата му част представлява необитавани гори и езера, но тук-там той е изпъстрен със селища и градчета като Кунц, Грас Лейк, Норт Уолъс, Браун Лейк; негов център е Бриджбърг, който наброява не по-малко от две хиляди жители от всичко петнадесет хиляди в целия окръг. На централния площад на града се намира старият, но негрозен окръжен съд, увенчан с куличка с часовник и кацнали отгоре няколко гълъба, и оттам започват четирите главни търговски улици.

В кабинета на окръжния следовател в североизточния ъгъл на сградата, в петък, девети юли, седеше Фред Хейт, едър и широкоплещест мъж с прошарени кестеняви бакенбарди, с каквито би се гордял всеки мормонски старей. Той имаше едро лице, едри бяха и ръцете, и краката му. На тях съответстваше огромният му корем.

По времето, когато започва това повествование, към два и половина след пладне, този следовател сънливо прелистваше каталог за поръчки по пощата, който жена му го беше помолила да изпише от един универсален магазин. И както разчиташе по страниците му цените на обувки, якета, шапки и кепета за петте си лакоми деца, погледът му попадна на зимно палто за самия него със солидни размери, голяма яка, широк колан и големи, внушителни копчета. Хейт се поспря и със съжаление помисли, че семейният бюджет от три хиляди долара годишно в никакъв случай не ще му позволи такъв лукс за предстоящата зима, особено след като жена му Ела най-малко от три години мечтае за кожено палто.

Не се знае как биха завършили размишленията му в този случай, ако не беше ги прекъснало звъненето на телефона.

— Да, Хейт на телефона… Уолъс Ъпъм от Голямата чапла? Ами да, говорете, Уолъс… удавила се млада двойка… добре, чакайте една минутка…

Той се обърна към бъркащия се в политиката младеж, който получаваше заплата от Окръжното управление срещу служебното звание „секретар на следователя“:

— Записвайте данните, Ърл. — После продължи в слушалката: — Добре, Уолъс, дайте ми сега всичките подробности… всичко… да. Трупът на съпругата е намерен, но на съпруга не е… така… лодка, преобърната край южния бряг… да… сламена шапка без подплата… да… някакви белези около устата и окото й… палтото и шапката й в ханчето… да… писмо в единия джоб на палтото… адресирано до кого? Госпожа Олдън, Билц, окръга Мимико… да… още търсят трупа на мъжа, така ли?… Досега никаква следа от него… разбирам. Добре, Уолъс… Добре… Вижте какво, Уолъс, наредете им да оставят палтото и шапката, където са. Чакайте да видя… сега е два и половина. Ще дойда горе с влака в четири часа. Автобусът от ханчето идва да посрещне тоя влак, нали? Добре, ще дойда с него, непременно… И още, Уолъс, искам да запишете имената на всички присъствали, които са видели, когато е бил изваден трупът. Какво казахте? Не по-малко от осемнадесет фута дълбочина? Да… воал, закачил се на единия ключ за греблата… да… кафяв воал… да… разбира се, друго няма… Добре, в такъв случай накарайте ги да оставят всичко точно както е било, Уолъс, а аз ще дойда. Да, Уолъс, благодаря ви… Довиждане.

Бавно господин Хейт остави слушалката върху вилката и също така бавно се вдигна от широкото, боядисано в цвета на орехово дърво кресло, на което седеше, приглади гъстите си бакенбарди и измери с поглед Ърл Нюком, изпълняващ длъжностите машинописец, архивар и какво ли не друго.

— Записахте ли всичко, Ърл?

— Да, господин Хейт.

— Е, тогава най-добре ще е да си вземете палтото и шапката и да дойдете с мен. Ще трябва да хванем влака в три и десет. Ще можете да попълните няколко призовки за свидетели, докато пътуваме. Няма да е зле да вземете петнадесет-двадесет бланки… за всеки случай, и да вземем имената на всички свидетели, които намерим на мястото. И няма да е зле да се обадите на госпожа Хейт и да й кажете, че надали ще се върна днес за вечеря или изобщо преди обратния влак. Може да ни се наложи да останем там до утре. Човек никога не знае в такива случаи как ще се обърнат работите и най-добре е да се подготви.

Хейт отиде към килерчето за дрехи в единия ъгъл на миришещата на мухъл стара стая и извади голяма сламена шапка с мека периферия, увисналите краища на която като че ли подсилваха добродушния по начало, но все пак свиреп вид на изпъкналите очи и буйните бакенбарди, и като се екипира така, каза:

— Отивам за една минутка при шерифа, Ърл. А вие няма да е зле да се обадите на „Рипъбликън“ и на „Демократ“ и да им разправите за това, та да не си помислят, че не ги зачитаме. После ще се срещнем на гарата. — И тромаво излезе.

А Ърл Нюком, висок, слаб, към деветнадесетгодишен младеж с рошава глава и много сериозно, макар понякога смутено изражение, веднага грабна снопче призовки, натъпка ги в джоба си и се помъчи да влезе във връзка с госпожа Хейт. После, след като уведоми вестниците за съобщеното двойно удавяне на Голямата чапла, грабна и той сламената си шапка със синя панделка и забърза по коридора, където се сблъска срещу широко отворената врата, водеща в кабинета на прокурора, със Зила Сондърз, стара мома и единствена стенографка на доста прочутия по тези места и ревностен прокурор Орвил У. Мейсън. Тя се беше запътила към кабинета на финансовия ревизор, но поразена от съсредоточения вид и бързите крачки на господин Нюком, който обикновено бе много по-муден, подвикна:

— Здравейте, Ърл. Къде сте забързали? Накъде тичате?

— Двама души се удавили горе на Голямата чапла, така ни съобщиха. Може да е нещо по-лошо. Господин Хейт отива там и аз отивам с него. Трябва да хванем влака в три и десет.

— Кой ви го каза? Някой от тукашните ли?

— Не зная още, но мисля, че не е. В джоба на момичето имало писмо, адресирано до някого в Билц, окръга Мимико, някоя си госпожа Олдън. Ще ви разкажа, когато се върнем, или ще ви се обадя по телефона.

— Боже господи, ако е престъпление, то ще е интересно за господин Мейсън, нали?

— Разбира се, аз ще му се обадя, или господин Хейт ще му се обади. Ако видите Бъд Паркър или Карел Бандел, кажете им, че е трябвало да замина от града, и се обадете, моля ви, на майка ми от мое име, Зила, и й кажете и на нея. Страх ме е, че няма да имам време.

— Непременно ще й се обадя, Ърл.

— Благодаря.

И живо заинтересуван от това най-ново събитие в еднообразното всекидневие на своя началник, той заподскача весело и дори нетърпеливо по южните стъпала на Окръжния съд, докато госпожица Сондърз, която знаеше, че нейният началник е излязъл по някаква работа, свързана с предстоящата окръжна сбирка на републиканците, и че в неговия кабинет няма никой, с когото би могла да сподели новината в този момент, продължи към кабинета на финансовия ревизор, където щеше да може да разправи на всички, насъбрали се там, наученото относно тази очевидно голяма трагедия на езерото.