Теодор Драйзер
Американска трагедия (91)

XXV

Настроението на Мейсън през време на целия разпит на свидетеля от защитника му бе настроение на неспокойно гонче, което няма търпение да се втурне по петите на плячката, настроение на хрътка, на която остава един скок до жертвата й. Той бе обзет от остро, напиращо желание да направи на пух и прах тези показания, да докаже, че те отначало докрай са изтъкани от лъжи, както поне отчасти бяха. И в същия миг, когато Джефсън приключи, той скочи на крака и се изправи пред Клайд, който видя, че той гори от желание да го смаже, и се почувства така, сякаш ей сега прокурорът ще се нахвърли да го бие.

— Грифитс, държали ли сте в ръка този фотоапарат в момента, когато тя се е запътила към вас в лодката?

— Да, господине.

— Тя се спънала и паднала и вие случайно сте я ударили с него?

— Да.

— Не вярвам, какъвто сте правдив и честен, да си спомните как сте ми казали там, в гората, на брега на Голямата чапла, че изобщо не сте имали апарат?

— Да, господине… спомням си.

— И това, разбира се, е било лъжа?

— Да, господине.

— И вие я изговорихте със същия жар и убедителност, с които казвате сега тази друга лъжа?

— Аз не лъжа. Аз обясних защо съм го казал.

— Вие сте обяснили защо сте го казали! Обяснили сте защо сте го казали! И понеже сте лъгали там, очаквате да ви повярват тук, така ли?

Белнап се надигна да протестира, но Джефсън го дръпна да седне.

— Въпреки всичко това е истината.

— И никаква сила на този свят не би могла да ви накара да изречете друга лъжа тук… дори и силно желание да се спасите от електрическия стол?

Клайд пребледня и потрепна; зачервените му уморени клепачи запримигаха.

— Е, може би бих излъгал, но не под клетва — не вярвам.

— Не вярвате? Аха, разбирам; лъжи колкото си искаш и където си искаш… и когато си искаш… и при всякакви обстоятелства… освен когато те съдят за убийство!

— Не, господине. Не е така. Но туй, което казах току-що, е вярно.

— И вие се заклевате с ръка върху библията, че във вас е настъпил душевен прелом?

— Да, господине.

— Че госпожица Олдън е била много печална и поради това във вас е настъпил този душевен прелом?

— Да, господине. Точно така.

— Добре, кажете сега, Грифитс, когато е била при родителите си и ви е чакала, тя ви е написала всички тези писма там, така ли?

— Да, господине.

— Вие сте получавали средно, по едно на всеки два дни, така ли?

— Да, господине.

— И сте знаели, че е самотна и нещастна там, така ли?

— Да, господине… но нали аз обясних…

— А, обяснили сте! Искате да кажете, че вашите адвокати са го обяснили зарад вас! Не са ли ви набивали в главата ден след ден в затвора как да отговаряте, когато му дойде времето?

— Не, господине, не са — отговори Клайд предизвикателно, доловил в този миг погледа на Джефсън.

— Добре, тогава, когато ви запитах там горе на Мечото езеро как се е стигнало до гибелта на тази девойка, защо не ми казахте веднага, та да спестите всички тези неприятности, подозрения и разследвания? Не смятате ли, че хората са щели да ви изслушат там с повече благосклонност и вяра, отколкото сега, след като в продължение на пет дълги месеца сте обмисляли всичко с помощта на двама адвокати?

— Но аз не съм го обмислял с никакви адвокати — настоя Клайд, без да сваля очи от Джефсън, който го подкрепяше с всичките си духовни сили. — Аз току-що обясних защо съм го направил.

— Обяснили сте! Обяснили сте! — закрещя Мейсън, излязъл извън кожата си при мисълта, че това лъжливо обяснение бе достатъчен щит или преграда, зад която Клайд можеше да се скрие, колчем се усетеше притиснат по-силно, тоя дребен плъх! И затова сега просто се разтрепери от сдържана ярост, когато продължи: — Но преди това пътуване, докато тя ви ги пишеше, те ви се виждаха тъжни, нали?

— Ами да, господине. Тоест… — той непредпазливо се поколеба, — поне някои места.

— Аха, разбирам: само някои места сега. Мисля, вие току-що казахте, че сте ги смятали за тъжни.

— Ами да, смятам.

— И сте ги смятали.

— Да, господине… и ги смятах.

Обаче очите на Клайд започнаха неспокойно да се обръщат към Джефсън, който го фиксираше като със светлинен лъч.

— Спомняте ли си да ви е писала това? — Мейсън посегна към едно от писмата и зачете: — „Клайд… аз положително ще умра, скъпи, ако не дойдеш. Толкова съм самотна. Малко остава да се побъркам. Да можех да замина и да не се върна вече! Но ако ти би искал да ми се обаждаш по телефона поне през ден, понеже не искаш да ми пишеш… И то, когато имам нужда от теб и от една окуражаваща дума.“ — Гласът на Мейсън звучеше меко. Беше тъжен. Усещаше се, докато говореше, вълна от съжаление да преминава като звук и цвят не само през него, но и през всеки слушател във високата и тясна съдебна зала. — Вижда ли ви се това изобщо тъжно?

— Да, господине, вижда ми се.

— Виждало ли ви се е на времето?

— Да, господине, виждало ми се е.

— Вие сте знаели, че е искрено, нали? — изръмжа Мейсън.

— Да, господине, знаех.

— Защо тогава мъничко от това съжаление, което, както твърдите, ви е трогнало така дълбоко насред езерото Голямата чапла, не ви е трогнало и в Ликъргъс, та да вдигнете телефонната слушалка там, в дома на госпожа Пейтън, и да успокоите това самотно момиче, ако не с друго, с едно уверение, че ще дойдете? Дали е било, защото съжалението ви към нея тогава не е било толкова голямо, колкото след като тя ви писа това заплашително писмо? Или защото сте таили някакъв замисъл и ви е било страх, че много телефонни разговори с нея може да привлекат вниманието? Как е могло изневиделица да изпитате такова голямо съжаление горе на Голямата чапла, а да нямате никаква милост към нея долу в Ликъргъс? Да не е нещо, което можете да отваряте и затваряте като кран?

— Никога не съм казвал, че изобщо не съм я съжалявал — отвърна предизвикателно Клайд, когото Джефсън беше току-що стрелнал с бърз поглед.

— Да, но вие сте я оставили да чака, докато ви е заплашила със собствения си ужас и мъка.

— Ами, аз признах, че не съм се държал добре с нея.

— Ха-ха! Добре! Добре! И поради това признание и въпреки всички други показания, които чухме в съда, включително и вашите собствени, вие се надявате да излезете оттук като свободен човек, така ли?

Никой не можеше да удържи повече Белнап. Той заяви, че протестира, и с разпалена непримиримост се обърна към съдията:

— Това е скандално, господин съдия! Нима ще допуснете господин прокурорът да произнася реч с всеки свой въпрос?

— Не съм чул никакви протести — парира забележката съдията. — Моля господин прокурора да формулира въпросите си, както следва.

Мейсън посрещна мъмренето много спокойно и се обърна пак към Клайд:

— Според вашите показания в лодката насред Голямата чапла вие сте държали в ръка този фотоапарат, притежаването на който бяхте отрекли преди?

— Да, господине.

— И тя беше на кърмата на лодката?

— Да, господине.

— Донесете тук тази лодка, ако обичате, Бъртън — подхвърли той тогава на Бърли и веднага четирима служители от прокуратурата излязоха през западната врата зад креслото на съдията и скоро се върнаха със същата лодка, в която бяха седели Клайд и Робърта, и я оставиха пред съдебните заседатели, Клайд изстина и се вторачи. Същата лодка! Той запримига и се разтрепери, а слушателите се раздвижиха и напрегнато заизвиваха вратове и доловима вълна на любопитство и интерес премина през цялата зала. И тогава Мейсън взе апарата, размаха го нагоре-надолу и възкликна:

— Е добре, Грифитс, ето ви го сега! Апарата, който никога не сте притежавали. Влезте в лодката, вземете го и покажете на съдебните заседатели точно къде сте седели вие и къде е седяла госпожица Олдън. И ако можете, точно как и къде сте ударили госпожица Олдън, и къде и как тя е паднала.

— Протестирам! — заяви Белнап.

Последвалият дълъг и отегчителен юридически спор завърши най-сетне с това, че съдията позволи този начин на водене на разпит да продължи, поне за известно време. И на края на спора Клайд заяви:

— Обаче аз не съм я ударил с него преднамерено.

На това Мейсън отговори:

— Да, чухме да твърдите това в показанията си.

После Клайд напусна свидетелския стол и след едни и други наставления влезе в лодката и се отпусна на средната седалка, докато трима мъже я държаха изправена.

— А сега, Нюком, искам да дойдете тук и да седнете на мястото, където се предполага да е седяла госпожица Олдън, и да заемете тези положения, които според описанието на подсъдимия е заемала тя.

— Слушам, господин прокурор — каза Нюком, излезе напред и се настани в лодката, докато Клайд напразно се мъчеше да долови погледа на Джефсън, понеже седеше отчасти гърбом към него.

— А сега, Грифитс — продължи Мейсън, — покажете на господин Нюком как се е изправила и запътила към вас госпожица Олдън. Обяснете му.

И тогава Клайд, с чувството, че е слаб, неправдоподобен и мразен, отново се изправи и с нервни и неловки движения (това беше така зловещо и необичайно, че го докарваше до състояние на невероятна скованост) се опита да покаже на Нюком как точно е станала Робърта и полупълзешком запристъпвала, а после се спънала и паднала. А сетне, с апарата в ръка, се помъчи да покаже, колкото можеше да си спомни, как несъзнателно ръката му замахнала напред и той ударил Робърта — той почти нямаше представа къде, може би по брадичката и бузата, обаче не беше сигурен, — но непреднамерено, разбира се, и всъщност не толкова силно, че да я нарани, както му се сторило на времето. И тук избухна продължително спречкване между Белнап и Мейсън за достоверността на такива показания, понеже Клайд заяви, че не може да си спомни ясно. Но накрая Объруолцър разреши провеждането на разпита на основанието, че той ще покаже приблизително дали е бил необходим лек или тежък тласък или удар, за да събори някого, който може да е „нетвърдо“ или „несигурно“ стъпил.

— Но как, за бога, могат тези комедии, които ни се разиграват тук, да покажат на човек с телосложението на господин Нюком какво е щяло да стане, ако на негово място беше девойка с ръста и теглото на госпожица Олдън? — настояваше Белнап.

— Добре, тогава ще сложим тук девойка с ръста и теглото на госпожица Олдън.

Мейсън веднага повика Зила Сондърз и я сложи на мястото на Нюком. Но въпреки това Белнап продължи:

— И какво от това? Условията не са същите. Тази лодка не е на вода. И надали ще се намерят двама души, чието съпротивление и физически реакции на случайни удари да бъдат еднакви.

— В такъв случай вие не сте съгласен да позволите продължаването на тази демонстрация? — безочливо го запита Мейсън.

— О, проведете я, щом имате такова желание. Но тя няма никаква стойност, както всеки може да види — многозначително подхвърли Белнап.

И така Клайд, по указанията на Мейсън, блъсна Зила „горе-долу“ със същата сила (така бил мислил), както бе случайно блъснал Робърта. И тя малко залитна назад — не много, — но при това успя да се хване с двете ръце за бордовете на лодката и да се задържи. И съдебните заседатели въпреки вътрешното убеждение на Белнап, че неговите твърдения щяха да предотвратят това, останаха с впечатлението, че поради своята виновност и страх от смъртта Клайд вероятно се опитва да покаже нещо, което всъщност е било извършено с много по-голямо ожесточение. Не бяха ли лекарите установили под клетва силата на този удар и другия по темето? И не беше ли Бъртън Бърли дал показания, че е открил косъм във фотоапарата? Ами викът, който е чула жената? Какво може да се каже за това?

Но с този инцидент съдът приключи заседанието си до следващия ден.

Сутринта, щом прозвуча чукчето на съдията, Мейсън се изправи все тъй свеж, енергичен и настървен. А Клайд, след мъчителна нощ в килията и безкрайно навиване от страна на Джефсън и Белнап, бе решил да се покаже колкото може по-хладнокръвен и твърд, с невинен вид, но без това наистина да му лежи на сърцето, защото бе толкова убеден, че местните хора са настроени изцяло против него, че са уверени в неговата виновност. А Мейсън започна безмилостно и рязко.

— Вие все още настоявате, че във вас е настъпил душевен прелом, така ли, Грифитс?

— Да, господине.

— Чували ли сте някога за хора, възвърнати към живот, след като са били очевидно удавени?

— Не ми е съвсем ясно какво ме питате.

— Вие знаете, разбира се, че хора, за които се смята, че са се удавили, които потъват за последен път и не излизат на повърхността, понякога биват извадени от водата и съживени, възвърнати към живот чрез даване на първа помощ: изкуствено дишане или търкаляне на някое дърво или бъчва. Чували сте за това, нали?

— Да, господине, струва ми се, че съм чувал. Чувал съм да са били съживявани хора, след като се е смятало, че са се удавили, но мисля, че никога не съм чувал точно как.

— Никога ли не сте чували?

— Не, господин прокурор.

— Или колко дълго може да останат под водата и пак да бъдат съживени?

— Не, господине. Никога не съм чувал.

— Никога ли не сте чували например, че лице, което е стояло цели петнадесет минути във водата, все още може да бъде съживено?

— Не, господине.

— Значи, и наум не ви е дошло, след като сте изплували на брега, че все още бихте могли да повикате за помощ и така да й спасите живота дори тогава?

— Не, господине, не ми е дошло наум. Мислех, че тя е вече умряла.

— Разбирам. Но когато е била още жива, там, под водата… какво направихте тогава? Вие сте доста добър плувец, нали?

— Да, господине, плувам сравнително добре.

— Достатъчно добре например, за да се спасите, като преплувате повече от петстотин стъпки обут и облечен. Не е ли тъй?

— Ами аз наистина преплувах това разстояние тогава… господин прокурор.

— Да, преплували сте го наистина… и доста добре за човек, който не е могъл да преплува трийсет и пет стъпки до една преобърната лодка, бих казал — заключи Мейсън.

Тук Джефсън махна с ръка на намерението на Белнап да поиска тази забележка да се зачеркне от протокола.

След това измъчиха Клайд да разказва за всичките си гребни и плувни преживелици и го накараха да изброи колко пъти е карал по езерата такива опасни лодки като кану и никога не е претърпявал злополука.

— Когато за първи път сте возили Робърта по езерото Кръм, то е било с кану, нали?

— Да, господине.

— Но тогава не ви се случи нищо лошо?

— Не, господине.

— Тогава сте я обичали много, така ли?

— Да, господин прокурор.

— Но в деня, когато тя се е удавила в Голямата чапла, в тази тежка, устойчива гребна лодка, вие вече не сте били влюбен в нея.

— Ами аз казах как съм се чувствал тогава.

— И, разбира се, не би могло да има никаква връзка между факта, че на езерото Кръм сте били влюбен в нея, а на Голямата чапла…

— Аз казах как съм се чувствал тогава.

— Но сте искали да се отървете от нея въпреки всичко, нали? В същия миг, когато тя умре, да избягате при тази друга девойка. Не го отричате това, нали?

— Аз обясних защо направих това — повтори Клайд.

— Обясних! Обясних! И вие се надявате някой непредубеден, порядъчен, разумен човек да ви повярва на това обяснение, така ли?

Мейсън беше направо извън себе си от ярост и Клайд не посмя да възрази на това. Съдията очакваше Джефсън да възрази и когато това стана, изрева:

— Протестът се приема!

Но Мейсън продължи, без да спре:

— Не е ли възможно да сте управлявали лодката малко невнимателно, съвсем мъничко, и да сте я преобърнали сам вие, Грифитс, а? — Той се приближи и злобно се усмихна.

— Не, господине. Не съм управлявал невнимателно. Това беше нещастен случай, който не можех да предотвратя. — Клайд беше съвсем спокоен, макар и блед и уморен.

— Нещастен случай. Например, както другият нещастен случай в Канзас сити. Вие сте горе-долу свикнали с нещастни случаи от този род, нали, Грифитс? — бавно и подигравателно запита Мейсън.

— Аз обясних как се е случило — нервно отговори Клайд.

— Вие сте горе-долу свикнали с нещастни случаи, които свършват със смърт на момичета, нали? Винаги ли побягвате, когато някое от тях умре?

— Възразявам! — изкрещя Белнап, скачайки на крака.

— Възражението се приема — рязко се обади Объруолцър. — Този съд не се занимава с нищо, засягащо някакъв друг нещастен случай. Моля обвинението да се придържа по-близо до разглежданото дело.

— Грифитс — продължи Мейсън, доволен от начина, по който си беше платил на Джефсън за извинението, което трябваше да поднесе заради случката в Канзас сити, — когато лодката се е преобърнала след вашия случаен удар и госпожица Олдън е паднала във водата, колко далече сте били един от друг?

— Ами не го забелязах тогава.

— Доста близо, нали? Положително не много повече от една-две стъпки, така както сте стояли в лодката?

— Ами не забелязах. Може би толкова, господине.

— Достатъчно близо, за да я грабнете и да я задържите, ако сте го искали, нали? Нали затова сте скочили, когато тя е политнала?

— Да, затова скочих — отговори с усилие Клайд, — но не бях достатъчно близо, за да я прихвана. Помня, че веднага се озовах под водата, а когато изплувах, тя беше на известно разстояние от мен.

— Добре, на какво разстояние точно? Колкото оттук до този край на ложата на съдебните заседатели или до онзи край, или на половината, или колко?

— Ами нали ви казвам, че не можах много добре да забележа. Приблизително колкото оттук до онзи край, предполагам — излъга той, като увеличи разстоянието най-малко с осем стъпки.

— Сериозно? — възкликна Мейсън, като се престори на изумен. — Лодката се преобръща тук, вие двамата падате във водата близо един до друг, а когато излизате на повърхността, тя е на двадесетина стъпки от вас! Не смятате ли, че паметта ви малко нещо изневерява в този случай?

— Ами, така ми се видя, когато излязох на повърхността.

— Добре, след като лодката се е преобърнала и двамата сте излезли на повърхността, къде бяхте спрямо лодката? Тук е лодката, а къде бяхте вие: ей там, сред слушателите ли — по отношение на разстоянието, искам да кажа?

— Ами както ви казах, в първия миг, когато излязох на повърхността, не можах да забележа — отговори Клайд и загледа нервно и неуверено пространството пред себе си. Положително това беше скроена за него клопка. — Горе-долу колкото оттук до тая преграда зад масата ви, предполагам.

— Значи, към трийсет, трийсет и пет стъпки — хитро и насърчаващо подсказа Мейсън.

— Да, господине. Може би толкова. Не мога да кажа със сигурност.

— Така, щом вие сте били ей там, а лодката тук, къде е била по това време госпожица Олдън?

И Клайд сега разбра, че Мейсън навярно има предвид някакви геометрически или математически съображения, с които възнамерява да установи неговата виновност. Той веднага изостри вниманието си и погледна към Джефсън. Същевременно не виждаше начин как би могъл да сложи Робърта по-далече. Беше казал, че тя не е знаела да плува. Не трябваше ли тя да бъде по-близо до лодката, отколкото той? Положително. Без да мисли, глупаво, напосоки, той се хвана за мисълта, че може би най-добре би било да каже, че тя е била на половината от това разстояние — надали много повече. И го каза. И Мейсън веднага поде:

— Добре, в такъв случай тя е била на не повече от петнадесетина стъпки от вас или от лодката.

— Да, господине. Може би толкова. Тъй мисля.

— Добре тогава, нима искате да кажете, че не сте могли да преплувате това малко разстояние и да я задържите на повърхността, докато стигнете до лодката само петнадесет стъпки по-нататък?

— Ами, както казах, аз бях малко зашеметен, когато излязох на повърхността, а тя размахваше ръце и така пищеше!

— Но пред вас е била лодката, на не повече от трийсет и пет стъпки, все пак прекалено голямо разстояние за една лодка да се отдалечи за толкова време. И нима искате да кажете, че както сте могли да преплувате петстотин стъпки до брега след това, не сте могли да отидете до тази лодка и да я избутате до девойката навреме, за да може тя да се спаси? Тя е размахвала ръце, за да се задържи и да не се удави, нали?

— Да, господине, но аз бях объркан в първия момент — мрачно се оправда Клайд с чувството, че очите на всички съдебни заседатели и всички хора в залата са приковани към него — и… и… — напрежението на насоченото към него общо подозрение и недоверие го потискаше с огромна сила, самообладанието почти му изневери и той се колебаеше и запъваше — … и, предполагам, не съм се сетил достатъчно бързо какво да правя. Освен това ме беше страх, че ако се приближа до нея…

— Зная. Духовен и нравствен страхливец — каза подигравателно Мейсън. — Освен това много бавно мислещ, когато за вас е изгодно да се забавите, и бързо мислещ, когато ви е изгодно да избързате. Така ли?

— Не, господине.

— Добре тогава, щом не е тъй, кажете ми следното, Грифитс: защо, след като сте излезли от водата малко след това, вие сте имали достатъчно присъствие на духа да спрете и да заровите този триножник, преди да тръгнете през гората, а когато въпросът е бил да я спасите, сте се объркали и не сте могли да направите нищо? Как сте могли да станете така спокоен и пресметлив в същия миг, когато сте стъпили на суша? Какво можете да кажете за това?

— Ами… ъ-ъ… аз ви казах, че след това ми стана ясно, че не можех да направя нищо друго.

— Да, всичко това ни е известно. Но не си ли давате сметка, че се иска доста хладнокръвие след толкова паника във водата, за да се забавите в такъв момент и да вземете такава предпазна мярка: да заровите триножника? Как е станало, та сте могли да мислите тъй трезво за това, а да не помислите нищо за лодката само няколко минути по-рано?

— Ами… но…

— Вие не сте искали тя да остане жива въпреки мнимия ви душевен прелом! Не е ли така? — закрещя Мейсън. — Не е ли това черната, печална истина? Тя се е давила, както сте искали тя да се удави, и вие просто сте я оставили да се удави! Не е ли така?

Той направо трепереше, когато кряскаше всичко това, и Клайд, пред същата лодка, отново видя очите и чу виковете на Робърта, когато тя потъваше, с цялата им прочувствена и ужасяваща сила, и се дръпна и сви на стола си — тълкуването на Мейсън бе тъй близко до случилото се в действителност, че той изтръпна. Защото никога, дори пред Джефсън и Белнап, не беше признал, че когато Робърта падна във водата, не е искал да я спаси. Затаил истината, неизменно бе настоявал, че е искал, но всичко се случило тъй бързо и той бил така зашеметен и уплашен от нейните викове и ръкомахания, че не успял да направи нищо и тя потънала.

— Аз… аз исках да я спася — измънка той с побеляло лице, — но… но… както казах, бях зашеметен… и… и… и…

— Нали знаете, че лъжете! — извика Мейсън, като се надвеси още повече над него, вдигнал нагоре силните си ръце, навъсил гневно и застрашително обезобразеното си лице като разкривен образ на някаква отмъстителна Немезида или фурия. — Че вие умишлено и с коравосърдечно коварство сте оставили тази нещастна девойка да умре, когато сте могли да я спасите така лесно, както сте преплували петдесет от онези петстотин стъпки, за да спасите себе си? — Защото сега вече бе уверен, че знае как точно Клайд е погубил Робърта, понеже в това го убеждаваше нещо в държането и изражението на подсъдимия и бе твърдо решил да го изтръгне от него, стига да може. И макар Белнап да беше мигновено скочил на крака с възражението, че обвинението злепоставя неговия клиент в очите на съдебните заседатели, че той фактически има правото и иска анулирането на процеса (искане, което съдията Объруолцър отхвърли), все пак Клайд успя да отговори, но съвсем плахо и малодушно:

— Не! Не! Не съм! Аз исках да я спася, но не можах.

Обаче цялото му държане, както всички съдебни заседатели и забелязаха, беше на човек, който всъщност не казва истината, който действително е пълен духовен и нравствен страхливец, за какъвто го представяше Белнап, но — което беше още по-лошо, — наистина виновен за смъртта на Робърта. В край на краищата — питаше се всеки от съдебните заседатели, докато го слушаше — защо не е могъл да я спаси, щом е имал достатъчно сили, за да изплува на брега след това… или поне да доплува до лодката и след това да й помогне да се хване за нея?

— Тя тежеше само стотина фунта, нали? — продължаваше трескаво Мейсън.

— Да, мисля, че толкова.

— А вие, колко тежахте вие по онова време?

— Към сто и четирийсет — отговори Клайд.

— И един сто и четирийсетфунтов мъж — изсмя се подигравателно Мейсън, като се обърна към съдебните заседатели — го е страх да се доближи до слабо, болно, едва стофунтово момиче, което се дави, защото можело да се хване за него и да го повлече надолу! И със съвършено здрава лодка, достатъчна да издържи трима или четирима души, само на петнайсет или двайсет стъпки от него! Как ви се вижда това?

И за да го подчертае и да даде възможност да се запечата по-добре, той извади от джоба си голяма бяла кърпа и чак след като си избърса врата, лицето и ръцете, защото бяха съвсем мокри от неговото емоционално и физическо напрежение, се обърна към Бъртън Бърли и каза:

— Можете да се погрижите да изнесат лодката, Бъртън. Тя няма да ни трябва поне за известно време.

И четирима служители веднага я изнесоха.

Тогава, като се поуспокои, той отново се обърна към Клайд и започна:

— Грифитс, вие доста добре познавахте цвета и каква е на пипане косата на Робърта Олдън, нали? Бяхте достатъчно близки с нея.

— Познавам цвета й или мисля, че го познавам — сепнато отговори Клайд: болезнени тръпки, почти забележими външно, го обхванаха при тази мисъл.

— И каква е била на пипане също, нали? — настоя Мейсън. — В онези дни, когато много сте я обичали, преди да се появи госпожица X., трябва да сте я докосвали достатъчно често.

— Не знам дали съм я докосвал, или не — отговори Клайд, доловил погледа на Джефсън.

— Добре, горе-долу. Трябва да знаете дали е била груба или тънка, мека или остра. Това знаете, нали?

— Беше мека, да.

— Добре, ето ви един кичур от нея — добави той повече за да измъчи Клайд, отколкото заради нещо друго, да му изхаби нервите, отиде при масата си, където лежеше някакъв плик и извади от него дълъг кичур светлокестенява коса. — Не прилича ли на нейната коса? — Той рязко го поднесе на Клайд, който стреснат и уплашен се отдръпна от него като от нещо нечисто и опасно, обаче в следващия миг се помъчи да се овладее и бдителните очи на съдебните заседатели забелязаха всичко. — О, не се бойте — язвително го успокои Мейсън. — Това е само косата на покойната ви възлюблена.

Потресен от това обяснение и забелязал любопитните погледи на съдебните заседатели, Клайд го взе в ръка.

— Наглед и на пипане прилича на нейната коса, нали? — продължи Мейсън.

— Ами поне изглежда като нейната — отговори Клайд с треперещ глас.

— А сега — продължи Мейсън, като отиде бързо до масата и се върна с фотоапарата, между капака и обектива на който бяха заклещени две косъмчета на Робърта, сложени там от Бърли; той го протегна на Клайд — вземете този апарат. Той е ваш, макар и да се заклехте, че не е… и погледнете тези два косъма там. Виждате ли ги? — И той тикна апарата на Клайд, сякаш искаше да го удари с него. — Те са се заклещили там, предполага се, по времето, когато сте я ударили толкова леко, че сте й нанесли всички тези рани по лицето. Можете ли да кажете на съдебните заседатели дали тези косми са нейни, или не?

— Не мога да кажа — съвсем безсилно отговори Клайд.

— Какво казахте? Говорете по-високо. Не бъдете чак толкова голям духовен и нравствен страхливец. Нейни ли са, или не?

— Не мога да кажа — повтори Клайд, но дори без да ги погледне.

— Погледнете ги. Погледнете ги. Сравнете ги с тези другите. Ние знаем, че те са нейни. А вие знаете, че тези в апарата са нейни, нали? Не ставайте толкова гнуслив. Вие често сте докосвали косата й, когато е била жива. Тя е умряла. Те няма да ви ухапят. Са ли тези два косъма… или не са… същите, както тези тук… за които знаем, че са нейни същите на цвят… същите на пипане… по всичко? Погледнете! Отговаряйте! Са ли, или не са?

Но при този натиск въпреки протестите на Белнап Клайд се видя принуден да ги погледне, а след това и да ги пипне. Но все пак отговори предпазливо:

— Не бих могъл да кажа. Наглед и на пипане малко си приличат, но не мога да кажа.

— Не можете, а? Дори и след като знаете, че когато сте й нанесли този жесток, подъл удар с апарата, тези два косъма са се заклещили и останали там.

— Но аз не съм й нанасял никакъв подъл удар — настоя Клайд, като гледаше Джефсън — и не мога да кажа.

Той си повтаряше, че няма да допусне този човек така да го тормози, но в същото време чувстваше, че губи сили и му прилошава. А Мейсън, тържествуващ, ако не за друго, поне заради психологическия ефект, сложи апарата и кичура коса обратно на масата и забеляза:

— Добре, тук са дадени достатъчно показания, че тези два косъма са били в апарата, когато е бил намерен във водата. А сам вие се заклехте, че е бил във вашите ръце, преди да падне във водата.

Той се поспря да измисли нещо друго — някоя нова подробност, с която да помъчи Клайд, и започна отново:

— Грифитс, във връзка с вашето отиване на юг през гората, в колко часа стигнахте до Тримилевия залив?

— Към четири сутринта, струва ми се, тъкмо преди да съмне.

— И какво правихте оттогава до тръгването на парахода?

— А, просто ходих насам-натам.

— В Тримилевия залив?

— Не, господине… малко преди селището.

— Предполагам, в гората сте чакали градът да се събуди, та да не биете толкова много на очи. Така ли беше?

— Ами чаках да изгрее слънцето. Освен това бях уморен, седнах и малко си починах.

— Спахте ли добре и имахте ли приятни сънища?

— Бях уморен и мъничко поспах… да.

— А откъде сте знаели толкова много за парахода и всичко за Тримилевия залив? Да не сте се запознали с всички тези данни предварително?

— Ами по ония места всички знаят за парахода от Шарон до Тримилевия залив.

— О, тъй ли? А някаква друга причина?

— Ами когато търсехме място, където да се оженим, ние и двамата го видяхме — досети се да отговори Клайд, — но не видяхме да има дотам влак. Линията е само до Шарон.

— Но сте забелязали, че е на юг от Голямата чапла?

— Ами да… мисля, че забелязах — отговори Клайд.

— И че този път западно от Ловната хижа води на юг към Тримилевия залив покрай долната част на Голямата чапла?

— Ами когато стигнах там, забелязах, че има някакво шосе или пътека, но не го взех за редовен път.

— Разбирам. Защо тогава, когато сте срещнали тези трима мъже в гората, вие сте им задали въпроса колко далече е до Тримилевия залив?

— Не ги попитах това — отговори Клайд, както Джефсън го бе научил. — Попитах ги дали знаят някакъв път до Тримилевия залив и колко е далече дотам. Не знаех дали това е пътят, или не.

— Добре, но това не отговаря на показанията им тук.

— Ами за мен няма значение какво са казали в показанията си, все едно — аз ги попитах това, което ви казах току-що.

— Струва ми се, че според вас всички свидетели са лъжци, а вие сте единственият честен човек тук… Така ли е? И когато стигнахте в Тримилевия залив, не се ли отбихте някъде да закусите? Трябва да сте били гладен, нали?

— Не, не бях гладен — отговори простичко Клайд.

— Искали сте да се махнете от това място, колкото можете по-скоро, така ли е било? Било ви е страх, че тези трима мъже може да отидат до Голямата чапла и като чуят за госпожица Олдън, да разправят, че са ви видели, нали?

— Не, не беше така. Но не ми се оставаше по ония места. Аз вече казах защо.

— Разбирам. И след като сте отишли в Шарон, където сте се чувствали малко по-сигурен — малко по-надалеч, — там, без да губите време, сте си хапнали, нали? Там яденето ви се е усладило, нали?

— Как да ви кажа. Пих чаша кафе и ядох един сандвич.

— И парче сладкиш, както вече доказахме тук — добави Мейсън. — А след това сте се присъединили към тълпата, прииждаща от гарата, сякаш току-що сте дошли от Олбъни, както след това сте разправяли на всички. Не е ли било така?

— Да, така беше.

— Добре, но не смятате ли, че за един наистина невинен човек, който толкова скоро е преживял добродетелен душевен прелом, вие сте взимали прекалено много предпазни мерки? Така да се криете и да чакате на тъмно, и да се преструвате, че сте току-що дошли от Олбъни…

— Аз обясних всичко това — настоя на своето Клайд.

Следващата хватка на Мейсън беше да изложи и заклейми Клайд за това, че не се е поколебал, въпреки всичко, което Робърта бе направила за него, да я запише в три различни хотела като незаконна съпруга на трима различни мъже в три последователни дни.

— Защо не сте взимали отделни стаи?

— Ами тя не искаше така. Тя искаше да бъде с мен. Освен това аз нямах чак толкова много пари.

— Дори да е така, как сте могли да храните тъй малко уважение към нея там, а сетне толкова много да се загрижите за доброто й име, след като тя е умряла, та чак да забегнете и да запазите тайната за смъртта й само за себе си, за да не опетните, както казвате, името и честта й?

— Господин съдия — намеси се Белнап, — това не е въпрос. Това е цяла реч.

— Оттеглям въпроса — парира Мейсън и веднага продължи: — Признавате ли между другото, Грифитс, че сте духовен и нравствен страхливец, а?

— Не, господине, не признавам.

— Не признавате?

— Не, господин прокурор.

— Тогава, когато лъжете и се кълнете в истинността на казаното, вие с нищо не се отличавате от всеки друг, който не е духовен и нравствен страхливец, и заслужавате всичкото презрение и наказание, полагащо се на човек, който е клетвопрестъпник и лъжесвидетел. Правилно ли е това?

— Да, господине, предполагам, че е правилно.

— Добре, ако не сте духовен и нравствен страхливец, с какво можете да оправдаете това, че сте оставили тази девойка там в езерото, след като, както казвате, случайно сте я ударили и сте знаели как родителите й скоро ще страдат поради загубата, и не сте казали нито дума никому, просто сте си тръгнали и сте скрили триножника и дрехите си, и сте се измъкнали като най-обикновен убиец? Не бихте ли сметнали, че това е поведение на човек, който е кроил и извършил убийство и се мъчи да се укрие, ако бяхте го чули за някой друг? Или бихте си казали, че това е само низка, хитра игра на човек, който е един духовен и нравствен страхливец и се мъчи да не бъде обвинен в случайната смърт на прелъстена от него девойка, вестта за която може да опропасти неговото благоденствие? Кое от двете?

— Ами въпреки всичко аз не съм я убил — упорстваше Клайд.

— Отговорете на въпроса! — кресна Мейсън.

— Моля съдът да осведоми свидетеля, че не е длъжен да отговаря на такъв въпрос — намеси се изправилият се Джефсън, като погледна настойчиво първо Клайд, а след това Объруолцър. — Той е чисто полемичен и няма пряко отношение към фактите в това дело.

— Приемам — отговори Объруолцър. — Свидетелят не е длъжен да отговори.

След това Клайд остана вторачен пред себе си, много насърчен от тази неочаквана помощ.

— Добре, да продължим — подхвана Мейсън, жегнат и раздразнен повече от всеки друг път от това бдително усилие от страна на Белнап и Джефсън да смачкат силата и значението на всяка негова атака и още по-твърдо решил да не допусне те да вземат връх. — Вие казвате, че преди да отидете на езерата, не сте имали намерение да се ожените за нея, стига да можехте да го избегнете?

— Да, господине.

— Че тя е искала да се ожените, но вие още не сте били решили?

— Да.

— Добре, спомняте ли си готварската книга, солницата, лъжиците и ножовете, и така нататък, които тя бе сложила в багажа си?

— Да, господине, спомням си.

— Какво мислите, че е имала наум, когато е напускала Билц с тези неща в куфара си; че отива да живее в някоя евтина мебелирана стая, без да се омъжи, и вие ще идвате да я видите веднъж на седмица или веднъж на месец?

Преди Белнап да успее да протестира, Клайд изтърси най-подходящия отговор:

— Не мога да кажа какво е имала наум тя по този въпрос.

— Не е ли възможно да сте й казали по телефона, когато е била в Билц, например след като ви е писала, че ако не отидете да я вземете, тя ще дойде в Ликъргъс, че ще се ожените за нея?

— Не, господине, не съм й казвал.

— Не сте били дотолкова голям духовен и нравствен страхливец, за да направите от страх подобно нещо, така ли?

— Никога не съм казвал, че съм духовен и нравствен страхливец.

— Не бихте се поддали на заплахите на прелъстена от вас девойка?

— Ами не съм чувствал тогава, че съм длъжен да се оженя за нея.

— Не сте смятали, че ще е толкова изгоден брак, както с госпожица X.?

— Не смятах, че съм длъжен да се оженя за нея, щом вече не я обичам.

— Дори не и за да спасите нейната чест и собствената си порядъчност?

— Ами смятах, че не можем да бъдем щастливи заедно.

— Предполагам, че е било преди великия ви душевен прелом.

— Да, това беше преди да отидем в Ютика.

— Докато сте били още толкова захласнат по госпожица X.?

— Бях влюбен в госпожица X.… да.

— Спомняте ли си: в едно от тези писма до вас, на които вие изобщо не сте отговорили. — Тук Мейсън извади едно от първите седем писма и прочете: — „Чувствам се разтревожена и несигурна за всичко, макар и да се мъча да потисна това чувство, сега, след като си имаме план, и ти ще дойдеш да ме вземеш, както ми обеща.“ Кажете, точно какво е имала тя предвид, когато е писала „сега, след като си имаме план“?

— Не знам, освен ако е мислила за това, че ще дойда да я взема и временно да я заведа някъде.

— Не да се ожените за нея, разбира се.

— Не, не съм казвал такова нещо.

— Но веднага след това, в същото писмо тя казва: „Като тръгнах, вместо да отида направо у дома, реших да се отбия в Хоумър да се видя със сестра си и зетя си, понеже сега не съм сигурна кога ще ги видя пак, а толкова много искам да ме видят като почтена жена или да не ме видят повече изобщо.“ Кажете, какво според вас е разбирала тя под тези думи „почтена жена“? Да живее някъде потайно и неомъжена и да роди дете, а вие да й пращате по малко пари и след това, може би, да се върне и да минава за неомъжена и невинна или за омъжена и овдовяла… или какво? Не смятате ли, че се е виждала омъжена за вас, поне за известно време, та детето да има име? Този „план“, който тя споменава, не може да е предвиждал нещо по-малко от това, нали?

— Ами може тя да го е виждала така — отвърна уклончиво Клайд. — Но аз никога не съм й казвал, че ще се оженя за нея.

— Тъй, тъй… ще оставим това настрана за малко — твърдоглаво продължи Мейсън. — Но да вземем това… — и той зачете от десетото писмо: „За теб няма да е много трудно да дойдеш няколко дена по-рано, отколкото си имал намерение, нали, скъпи? Дори и да трябва да минем с малко по-малко пари, аз съм сигурна, че ще можем, поне докато съм с теб, вероятно не повече от шест или осем месеца. Аз се съгласих да те пусна да си вървиш след това, както знаеш, стига да поискаш. Умея да бъда много пестелива и икономична. Сега няма друг изход, Клайд, макар зарад теб и да бих искала да има.“ Какво според вас значи всичко това: „пестелива и икономична“ и да ви пусне да си отидете след осем месеца? Да живее в мебелирана стая и вие да идвате да я виждате веднъж на седмица? Не бяхте ли се съгласили в действителност да заминете с нея и да се ожените, както, изглежда, мисли тя тук?

— Не знам, освен ако е мислила, че ще може да ме накара, навярно — отговори Клайд и всичките дървари, земеделци и съдебни заседатели засумтяха и подигравателно се заподсмиваха, тъй разгневени бяха от израза „да ме накара“, който самият Клайд като че ли не осъзна. — Аз никога не съм се съгласявал да се оженя.

— Освен ако тя успееше да ви накара. Значи, това е било вашето отношение, а, Грифитс?

— Да, господине.

— И вие ще се закълнете в това тъй лесно, както в каквото и да е друго?

— Ами аз съм се заклел в това.

И сега Мейсън, както Белнап, Джефсън и самият Клайд, почувстваха острото презрение и гняв, което повечето от присъстващите бяха изпитвали към него от самото начало, да се надига и да разтърсва всички. Те изпълваха залата. А Мейсън имаше пред себе си колкото пожелае часове, за да посяга и избира напосоки от масата показания, само и само да подиграва, тормози и измъчва Клайд. Така и сега, като прегледа бележките си, които Ърл Нюком бе подредил ветрилообразно на масата за негово удобство, той започна наново:

— Грифитс, в показанията ви тук вчера, при разпита, воден от вашия защитник господин Джефсън — Джефсън саркастично се поклони, — вие говорихте за този душевен прелом, настъпил у вас, след като сте се срещнали отново с Робърта Олдън в Ютика и Фонда през юни, тъкмо когато сте тръгнали на това пътешествие към смъртта.

Клайд каза „Да, господине“, преди Белнап да има време да възрази, но адвокатът успя да настои „пътешествие към смъртта“ да се промени на „пътешествие“.

— Преди да отидете с нея там горе, вие вече не сте я обичали колкото преди. Така ли е било?

— Не толкова, колкото я обичах по-рано… точно така, господине.

— А колко дълго, откога и докога точно наистина сте я обичали, преди да сте я разлюбили, искам да кажа?

— Ами… от първата ми среща с нея до запознанството ми с госпожица X.

— Но не и след това?

— О, не мога да кажа, че съвсем съм я разлюбил след това. Донякъде я обичах… доста много, предполагам… но все пак не толкова, колкото преди. Струва ми се, че това беше повече съжаление, а не друго.

— Това ще рече, чакайте да видим то е било между първи декември до края на април или май… не е ли било тогава?

— Около това време мисля… да, господин прокурор.

— Добре, през това време, от първи декември до първи април или май, вие сте били в близки отношения с нея, така ли?

— Да, господине.

— Макар и да не сте я обичали толкова много.

— Ами че… да, господине — отговори Клайд със слабо колебание, а провинциалистите потръпнаха и заизвиваха вратове, щом се заговоря за престъпната любовна връзка.

— И все пак вечер, въпреки факта, че тя остава сама в стаичката си, вярна на вас, според собствените ви показания, както никоя друга, вие сте отивали на танци, увеселения, вечери и разходки с автомобили, а тя си е седяла там.

— О, но аз не съм я оставял през цялото време.

— А, не сте ли? Но вие чухте показанията на Трейси и Джил Тръмбул, и Фредерик Селз, и Франк Хариът, и Бърчърд Тейлър точно по тази подробност, или не сте чули?

— Чух, господине.

— Е, дали са били всичките лъжци, или казаха истината?

— Ами те казаха истината, доколкото са могли да си спомнят, предполагам.

— Но не са могли да си спомнят много добре, така ли?

— Ами аз не съм отсъствал през цялото време. Може да съм излизал два-три пъти на седмица… може понякога да е било четири пъти… но не повече.

— А останалите вечери сте отделяли за госпожица Олдън?

— Да, господине.

— Това ли е имала предвид тя в ей това писмо? — И той посегна към купчинката писма на Робърта, взе едно, отвори го и зачете: — „Вечер след вечер, почти всеки ден след тая ужасна Коледа, когато ти ме остави, аз съм била почти винаги сама.“ Лъже ли тя, или не? — яростно изръмжа Мейсън и Клайд, усетил колко опасно е да обвини тук Робърта в лъжа, плахо и засрамено отговори:

— Не, не лъже. И въпреки това аз наистина прекарвах някои вечери с нея.

— Но нали чухте госпожа Гилпин и нейният съпруг да казват в показанията си, че от първи декември нататък вечер след вечер госпожица Олдън почти винаги е оставала сама в стаята си, те са я съжалявали, това им се виждало неестествено и затова се мъчели да я накарат да дойде при тях, но тя не искала. Вие чухте тези показания, нали?

— Да, господин прокурор.

— И въпреки това настоявате, че сте прекарвали някои вечери с нея?

— Да, господине.

— А в същото време сте обичали госпожица X. и сте търсили нейната компания?

— Да, господине.

— И сте се мъчили да получите съгласието й да се омъжи за вас?

— Исках това… да, господине.

— Но все пак сте поддържали връзката си с госпожица Олдън, когато ви е оставало време между другите развлечения?

— Ами… да, господине — още веднъж се запъна Клайд, безкрайно разтревожен от низките черти, които като че ли му приписваха тези изобличения, но някак си чувстваше, че не е чак толкова лош или поне не е искал да бъде толкова лош, колкото го правеше този разпит. И други хора вършеха подобни неща, нали — тези младежи от обществото на Ликъргъс или поне така излизаше от приказките им.

— Е, не мислите ли, че вашите високообразовани защитници са ви дали твърде безобидно наименование, когато са ви нарекли духовен и нравствен страхливец? — подхвърли презрително Мейсън и в същия миг от дъното на дългата тясна съдебна зала, като че ли предшестван и последван от дълбока тишина (но не без незабавно разнеслото се гръмогласно възражение на Белнап), се чу тежък, отмъстителен глас на разярен дървар:

— Защо не му светят маслото на това проклето копеле, и толкоз!

Веднага Объруолцър зачука с чукчето, призовавайки към ред, и заповяда да арестуват нарушителя, а същевременно да отстранят от залата всички правостоящи, което бе сторено. След това нарушителят на реда бе задържан с нареждането да се яви пред съда на другата сутрин. И тогава се въдвори мълчание и Мейсън пак заговори:

— Вие казвате, че когато сте напуснали Ликъргъс, не сте имали никакво намерение да се ожените за Робърта Олдън, стига да успеете да уредите въпроса по друг начин.

— Да, господине. Такова бе намерението ми по онова време.

— И следователно сте били доста сигурен, че ще се върнете?

— Да, господине, мислех, че ще се върна.

— Защо тогава сте опаковали всичките си вещи в големия куфар и сте го заключили?

— Ами… ами… тоест… — замънка Клайд, понеже нападението дойде тъй устремно и беше тъй далеч от всичко, за което се бе говорило преди, че не му остана никакво време да си събере мислите — ами… виждате ли… не бях съвсем сигурен. Не знаех дали няма да ми се наложи да замина въпреки желанието ми.

— Разбирам. И тъй, ако неочаквано стигнехте до решение там горе, както и стигнахте… — и тук Мейсън му се подсмихна, като да казваше: „Мислиш, че някой ти вярва?“ — нямаше да имате време да се върнете, да си опаковате нещата, както трябва, и да заминете?

— Ами не, господин прокурор… работата не беше в това.

— Е добре, в какво беше работата?

— Ами виждате ли — и тук, понеже не беше предварително мислил по този въпрос, както и поради това, че му липсваше съобразителност да разбере колко съществено е да даде подходящ и правдоподобен отговор, Клайд се запъна, както го забелязаха всички, а първи и преди другите Белнап и Джефсън, и след това продължи: — Ами виждате ли… ако ми се наложеше да замина, дори и за кратко време, както предполагах, че би могло да стане, бях решил, че всичко може да ми дотрябва много набързо.

— Разбирам. Вие сте съвсем сигурен, че такова желание да заминете бързо не е могло да бъде продиктувано от възможността полицията да открие кой е бил Клифърд Голдън или Карл Грейъм?

— Не, господине. Не беше това.

— И затова не сте казали и на госпожа Пейтън, че освобождавате стаята?

— Не съм й казал.

— В показанията си онзи ден вие споменахте нещо за това, че не сте имали достатъчно пари, за да отидете да отведете госпожица Олдън и временно да се ожените за нея… дори за не повече от шест месеца.

— Да, господине.

— Когато напуснахте Ликъргъс и тръгнахте на това пътешествие, колко пари имахте?

— Около петдесет долара.

— „Около“ петдесет? Не знаете ли точно колко пари сте имали?

— Имах петдесет долара… да, господине.

— И докато бяхте в Ютика и на езеро Грас, и като слязохте после в Шарон, колко похарчихте?

— Мисля, че похарчих за това пътуване двайсетина долара.

— Не знаете ли колко?

— Не точно… не, господине… но все някъде към двайсет долара.

— Добре тогава, да видим тази сметка по-точно, ако можем — продължи Мейсън и тука Клайд пак усети, че му слагат клопка, и се разтревожи, защото трябваше да мисли и за всичките пари, които му беше дала Сондра и част от които беше също похарчил. — Колко бяха пътните на самия вас от Фонда до Ютика?

— Долар и четвърт.

— И какво трябваше да платите за стаята в хотела в Ютика за вас и за Робърта?

— Четири долара.

— И разбира се, вечеряхте тази вечер и закусихте на другата сутрин; колко ви струваше това?

— Беше около три долара за два пъти.

— Това ли беше всичко, което похарчихте в Ютика? — От време на време Мейсън поглеждаше едно листче, на което имаше цифри и бележки, но което Клайд не бе забелязал.

— Да, господине.

— Какво ще кажете за сламената шапка, за която се доказа, че сте я купили там?

— Ах, да, господине, аз забравих за нея — каза Клайд неспокойно. — Тя струваше два долара… вярно, господин прокурор. — Той разбра, че трябва да бъде по-предпазлив.

— И пътните ви до езеро Грас са били, разбира се, пет долара. Така ли е?

— Да, господине.

— След това сте наели лодка на езеро Грас. Колко ви струваше това?

— То струваше трийсет и пет цента на час.

— И колко часа се возихте?

— Три часа.

— Което прави един долар и пет цента.

— Да, господине.

— И след това тази вечер в хотела са ви таксували колко? Пет долара, нали?

— Да, господине.

— А не сте ли купили и нещо за обед, което сте занесли със себе си на Голямата чапла?

— Да, господине. Мисля, че то струваше около шейсет цента.

— А колко ви струваше да отидете до Голямата чапла?

— То беше един долар с влака до Ловната хижа и един долар за двамата с автобуса до Голямата чапла.

— Вие знаете тези цифри много добре, виждам го. Естествено е. Не сте имали много пари и това е било важно. А колко ви струваше пътят от Тримилевия залив до Шарон след това?

— Пътят ми струваше седемдесет и пет цента.

— Спрели ли сте се някога да направите точна сметка на всичко това?

— Не, господине.

— Добре, направете я сега.

— Ами вие го знаете колко е, нали?

— Да, драги, зная. Сметката е двайсет и четири долара и шейсет и пет цента. Как ще го обясните?

— Ами предполагам, че просто не съм ги пресметнал много вярно — каза Клайд, раздразнен от точното пресмятане на такива суми.

Но Мейсън вече хитро и меко го питаше:

— Ах, да, Грифитс, аз забравих: колко струваше лодката, която наехте на Голямата чапла?

Нямаше търпение да чуе какво ще му отговори Клайд на това, като се вземеше предвид, че много дълго и усилено беше подготвял тази клопка.

— О… ъ-ъ-ъ… ъ-ъ-ъ… тоест — започна Клайд неуверено, защото на Голямата чапла, както сега си спомни, не си беше направил дори и труда да запита за цената на лодката, както си знаеше тогава, че нито той, нито Робърта ще се върнат. Но сега тук и по този начин въпросът изникваше за първи път. И Мейсън, разбрал, че го е хванал, бързо подхвърли едно „Е?“, на което Клайд отговори, но съвсем наслуки:

— Ами трийсет и пет цента на час… също както на езеро Грас… така каза лодкарят.

Но беше твърде много избързал с отговора. И не знаеше, че Мейсън пази в резерва лодкаря, който тепърва ще даде показния, че Клайд изобщо не го е попитал за цената на лодката. А Мейсън продължи:

— А, толкова ли е било; тъй ли? Лодкарят ви каза, тъй ли?

— Да, господине.

— Е, добре, не си ли спомняте, че съвсем не сте питали лодкаря? Цената е била не трийсет и пет, а петдесет цента на час. Но, разбира се, вие не го знаете, понеже толкова сте бързали да тръгнете с лодката и без друго не сте мислили за връщане и плащане. Затова изобщо не сте попитали, разбирате ли? Разбирате ли? Спомняте ли си го сега? — И Мейсън извади сметка, която беше взел от лодкаря, и я размаха пред Клайд. — На Голямата чапла взимат повече, отколкото на езеро Грас. Цената е била петдесет цента на час — повтори той. — Но това, което искам да зная, е, щом сте тъй добре запознат с тези други цифри, както току-що ни доказахте, как може да не знаете тази? Не сте ли мислили за това колко ще ви излезе да я изведете с лодка и да държите тази лодка от обед до вечерта?

Нападението бе тъй бързо и ожесточено, че Клайд веднага се обърка. Той се въртеше, преглъщаше и гледаше неспокойно в пода, понеже го беше срам да погледне Джефсън, който бе някак пропуснал да го подготви за такъв въпрос.

— Е? — изрева Мейсън. — Можете ли да ни дадете някакво обяснение? Не ви ли се вижда дори и на вас странно, че си спомняте всяко друго перо от разходите си, но не и това?

И сега всички съдебни заседатели отново напрегнато се наведоха напред. А Клайд, като забеляза техния интерес, любопитство и напрежение, отговори:

— Ами не знам как точно съм могъл да забравя това.

— О, да, разбира се, че не знаете — презрително изсумтя Мейсън. — Човек, който възнамерява да убие момиче на безлюдно езеро, трябва да мисли за сума неща и няма нищо чудно, че сте забравили няколко от тях. Но не сте забравили да питате касиера за цената на билета до Шарон щом стигнахте в Тримилевия залив, нали?

— Не си спомням дали съм го попитал, или не.

— Е, той помни. Той даде показания за това. Вие сте си направили труда да питате за цената на стаята на езеро Грас. Попитали сте за цената на лодката там. Попитали сте дори за цената на автобуса до Голямата чапла. Колко жалко, че не ви е дошло наум да попитате за цената на лодката на Голямата чапла! Нямаше сега толкова да се тревожите за това, нали? — И тук Мейсън погледна съдебните заседатели, сякаш искаше да им каже: „Виждате ли?“

— Вероятно просто не съм се сетил — повтори Клайд.

— Много задоволително обяснение, положително — продължи саркастично Мейсън. И веднага добави, колкото можеше по-бързо: — Не вярвам да си спомните случайно едно перо от тринадесет долара и двадесет цента, които сте платили за обед в Казиното на девети юли, деня след смъртта на Робърта Олдън… спомняте ли си, или не? — Мейсън действаше драматично, настойчиво, бързо и, както се струваше на Клайд, кажи-речи, не му даваше време нито да си помисли, нито да поеме дъх.

Клайд малко остана да подскочи, толкова го стресна този въпрос-обвинение, понеже не знаеше, че са се научили за този обед.

— А спомняте ли си също — продължи Мейсън, — че у вас бяха намерени повече от осемдесет долара при задържането ви?

— Да, сега си спомням — отговори Клайд.

За тези осемдесет долара беше забравил. Но сега не каза нищо, защото не се сещаше какво да каже.

— Как я виждате тази работа? — не го оставяше Мейсън, непримирим и жесток. — Ако сте имали само петдесет долара при тръгването си от Ликъргъс и повече от осемдесет долара при задържането ви и бяхте похарчили двадесет и четири долара и шестдесет и пет цента плюс тринадесет за обеда, откъде сте взели тези добавъчни пари?

— Ами не мога да ви отговоря това сега — отвърна Клайд мрачно, понеже се чувстваше притиснат до стената и оскърбен. Това бяха парите на Сондра и нищо на света не можеше да го накара да признае откъде ги е имал.

— Защо не можете да отговорите? — изрева Мейсън. — Къде мислите, че се намирате изобщо? И за какво, мислите, сме се събрали тук? За да ни кажете за какво искате и за какво не искате да отговаряте? Вие сте на съд и може да бъдете осъден на смърт, не забравяйте това! Не можете да мамите правосъдието, колкото и много да сте лъгали мен. Вие сте изправен тук пред тези дванадесет съдебни заседатели и те чакат да ви чуят. Е, казвайте! Откъде взехте тези пари?

— Взех ги назаем от един приятел.

— Добре, кажете му името. Кой приятел?

— Предпочитам да не отговоря.

— А, предпочитате! Разбирам, вие лъжете за сумата, която сте имали, когато сте напуснали Ликъргъс, това е ясно. При това под клетва. Недейте забравя това! Тази свята клетва, която толкова много почитате. Не е ли вярно това?

— Не, не е — отговори най-после Клайд, сепнат от това обвинение. — Аз взех тия пари назаем, след като стигнах на Дванайсето езеро.

— И от кого?

— Ами това не мога да кажа.

— Което лишава думите ви от всякаква стойност — отвърна Мейсън.

Клайд започваше да проявява склонност да упорства. Той снишаваше глас и всеки път, когато Мейсън му заповядваше да говори по-високо и да се обърне тъй, че съдебните заседатели да виждат лицето му, той го правеше, само че с все по-голямо и по-голямо чувство на неприязън към човека, който се стараеше по този начин да изтръгне от него и сетните му тайни. Мейсън посегна и върху Сондра, а тя бе все още твърде скъпа на сърцето му, за да разкрие нещо, което би хвърлило сянка върху нея. Затова той седеше и гледаше съдебните заседатели малко предизвикателно, когато Мейсън взе от масата няколко снимки.

— Спомняте ли си тези? — попита той Клайд и му показа някои от неясните, повредени от водата фотографии на Сондра и на самия Клайд, както и други снимки (всичките без Сондра), направени при първото му посещение във вилата на семейство Кранстън, и още четири, направени по-късно на Мечото езеро, на една от които личеше той с банджо и с пръсти на струните. — Спомняте ли си къде сте ги направили? — попита Мейсън, като му показа първо снимка на Робърта.

— Да, спомням си.

— Къде?

— На южния бряг на Голямата чапла в деня, когато бяхме там.

Клайд знаеше, че тези снимки бяха в апарата и беше предупредил за това Белнап и Джефсън, когато видя, че са успели да ги проявят.

— Грифитс — продължи Мейсън, — вашите адвокати не са ви казали, че са се мъчили и мъчили да извадят този апарат, за който се бяхте заклели, че не сте го носили със себе си, докато разбраха, че той е у мен, а?

— Никога не са ми споменавали нищо за него — отговори Клайд.

— Е, много жалко. Аз можех да им спестя доста грижи. И тъй, това са снимките, които намерихме в апарата и които са били направени точно след преживения от вас душевен прелом, спомняте ли си?

— Помня кога са били направени — отговори навъсено Клайд.

— Да, те са били направени преди двамата с нея да тръгнете с лодката за последен път, преди най-после да й кажете всичко, което сте искали да й кажете, преди да бъде убита там по време, когато, както гласят показанията ви, е била много тъжна.

— Не, тя беше тъжна предишния ден — възрази Клайд.

— А, разбирам. Е, както и да е, тези снимки изглеждат малко весели за човек, който е бил толкова потиснат, както е била според думите ви тя.

— Ами… но… тя не беше чак толкова потисната, колкото предишния ден — отряза Клайд, защото това беше истината и той го помнеше.

— Разбирам. Както и да е, погледнете тези другите снимки. Ето тези три например. Къде бяха направени те?

— Струва ми се, във вилата на семейство Кранстън на Дванайсето езеро.

— Правилно. И това е било на осемнадесети или деветнадесети юни, така ли?

— Мисля, на деветнайсети.

— Добре, ами спомняте ли си писмото, което Робърта ви е писала на деветнадесети?

— Не, господин прокурор.

— Не си спомняте по-точно никое от писмата й.

— Не си спомням, господине.

— Но те всичките са били много тъжни, както казахте.

— Да, господине… бяха.

— Добре, това е писмото, което ви е писала по времето, когато са били направени тези снимки. — Той се обърна към съдебните заседатели. — Бих искал господа съдебните заседатели да разгледат тези снимки, а след това да изслушат един откъс от писмото, написано от госпожица Олдън до обвиняемия в същия ден. Той призна, че е отказвал да й пише или да се обажда по телефона, макар и да му било жал за нея. — С тези думи той разгъна едно писмо и прочете дълга и тъжна молба от Робърта. — А ето ви още четири снимки, Грифитс. — И той подаде на Клайд фотографиите, направени на Мечото езеро. — Много весели, не сте ли съгласен? Не подхождат много на човек, който току-що е преживял дълбок душевен прелом след страхотен период на съмнения, тревоги и лошо поведение и е видял току-що жената, на която е причинил най-жестоко зло и иска да си поправи грешката спрямо нея, неочаквано да се удавя. Тук повече приличате на човек, който няма никаква грижа в живота, нали?

— Ами това са групови снимки. Не беше много удобно да не участвам в тях.

— Но тази тук, във водата. Нима съвсем нищичко не ви е спирало да влезете във водата на втория или третия ден, след като Робърта Олдън бе потънала на дъното на Голямата чапла, особено след като бяхте преживели по отношение на нея такъв многообещаващ душевен прелом?

— Не исках никой да знае, че съм бил там горе, с нея.

— Знаем цялата тази работа. Но какво ще кажете за тази снимка с банджото? Погледнете я само! — И Мейсън протегна ръката си. — Много весело, нали? — подхвърли той злобно.

И Клайд, неуверен и уплашен, отговори:

— Но въпреки това не ми беше весело!

— Когато сте свирили на банджо тук? И когато сте играли голф и тенис с приятелите си на другия ден след смъртта и? И когато поръчвахте и ядяхте тринадесетдоларови обеди? И когато сте били отново с госпожица X., там, където, както сам вие заявихте, сте предпочитали да бъдете?

Държането на Мейсън беше злобно, укоряващо, застрашително, остро саркастично.

— Ами поне не тъкмо тогава… не, господин прокурор.

— Какво искате да кажете с това, „не тъкмо тогава“? Не сте ли били, където бяхте искали да бъдете?

— Ами в известно отношение бях… разбира се — отговори Клайд, като си мислеше какво ли ще си рече Сондра, когато прочете това, както без съмнение ще стори. Пълни подробности за целия ход на делото излизаха всеки ден във вестниците. Не можеше да отрече, че е бил с нея и че е искал да бъде с нея. Същевременно не е бил щастлив. Колко дълбоко нещастен е бил, оплел се в този срамен и жесток замисъл! Но сега трябва да намери начин да го обясни така, че Сондра, когато го чете, и тези съдебни заседатели да го разберат. И затова добави, като преглъщаше с пресъхналото си гърло и ближеше устни с пресъхналия си език: — Но въпреки всичко ми беше мъчно за госпожица Олдън. Не можех да бъда щастлив тогава… не можех. Само се мъчех да накарам хората да мислят, че нямам нищо общо с отиването й горе на езерата… само това. Не можех да измисля по-добър начин. Не исках да ме задържат за нещо, което не съм извършил.

— Не знаете ли, че това не е вярно! Не знаете ли, че лъжете! — закрещя Мейсън, сякаш искаше да го чуе цял свят, а яростта и презрението му бяха достатъчни да убедят съдебните заседатели, както и слушателите, че Клайд е най-отявлен лъжец. — Вие чухте показанията на Руфъс Мартин, втория готвач горе на Мечото езеро?

— Да, господине.

— Вие го чухте как се закле, че е видял вас и госпожица X. на един нос, врязващ се в Мечото езеро, и че тя е била в прегръдките ви, а вие сте я целували. Беше ли това вярно?

— Да, господине.

— И това е било точно четири дена, след като сте оставили Робърта Олдън във водите на Голямата чапла. Беше ли ви тогава страх, че ще ви хванат?

— Да, господине.

— Дори когато я целувахте и държахте в прегръдките си?

— Да, господине — отговори Клайд потиснато и безнадеждно.

— И таз хубава! — кресна Мейсън. — Бихте ли могли да си представите, господа, да се хленчи за такива неща пред съдебните заседатели, ако не бяхте ги чули със собствените си уши? Наистина ли сте способен, Грифитс, да седите тук и под клетва да уверявате тези съдебни заседатели, че сте могли да си гукате с едно измамено момиче в прегръдките си, докато друго лежи в езеро на стотина мили, и пак да се чувствате нещастен поради това, което вършите?

— Въпреки всичко точно така беше — отвърна Клайд.

— Превъзходно! Несравнимо! — провикна се Мейсън.

Уморено, с въздишка той измъкна пак голямата си бяла кърпа, обиколи с поглед съдебната зала и си забърса лицето, сякаш искаше да каже: „И това ако не е задача!“ След това продължи с още по-голям устрем:

— Грифитс, вчера под клетва вие заявихте от свидетелския стол, че лично вие не сте имали наум да отидете на езеро Голямата чапла, когато сте напуснали Ликъргъс.

— Не, не съм имал.

— Но когато двамата сте се прибрали в наетата от вас стая в „Ренфрю Хаус“ в Ютика и сте видели колко изморена изглежда Робърта, вие сте били този, който е казал, че някаква почивка… малка почивка… нещо в кръга на паричните възможности на двама ви в момента, щяла да й дойде добре. Така ли беше?

— Да, господине. Така беше — отговори Клайд.

— Но до това време не сте дори и помисляли точно за Адирондакските планини.

— Ами не, господине… искам да кажа, за никое определено езеро. Мислех си, че може би бихме могли да отидем в някой курорт, те са повечето тук край езера, но за никое познато на мен място.

— Разбирам. И след като сте го предложили, тя е била тази, която е казала, че няма да е зле да намерите някакви диплянки или карти, нали?

— Да, господине.

— И именно тогава сте слезли долу в хотела и сте ги взели.

— Да, господине.

— В „Ренфрю Хаус“ в Ютика?

— Да, господине.

— Да не би случайно някъде другаде?

— Не, господине.

— А после, като сте гледали тези карти, сте видели езерата Грас и Голямата чапла и сте решили да отидете там. Така ли беше?

— Да, така решихме — излъга Клайд много неспокойно, като съжаляваше сега за твърденията си, че е взел диплянките именно в „Ренфрю Хаус“. Това също можеше да бъде някаква клопка.

— Вие и госпожица Олдън?

— Да, господине.

— И сте се спрели на езеро Грас като най-добро, понеже било най-евтино. Така ли беше?

— Да, господине. Така.

— Разбирам. Ами сега спомняте ли си ей това? — добави той, като посегна и взе от масата редица диплянки, всичките съответно зарегистрирани, че са били в куфара на Клайд по времето, когато е бил задържан на Мечото езеро, и ги тикна в ръцете на Клайд. — Прегледайте ги. Същите ли са, които аз намерих в куфара ви на Мечото езеро?

— Ами изглеждат като ония, които имах там.

— Същите ли са, които сте намерили на стойката с рекламите в „Ренфрю Хаус“ и сте занесли горе да ги покажете на госпожица Олдън.

Доста наплашен от вниманието, което Мейсън отделяше точно на този въпрос за диплянките, Клайд ги разгърна и запрелиства. Дори и сега, понеже печатът на ликъргъския хотел („Поздрави от хотел «Ликъргъс», гр. Ликъргъс, щата Ню Йорк“) беше червен, почти в същия тон, както и червеният текст на цялата диплянка, той първо не го забеляза. Клайд ги въртеше и обръщаше, но после реши, че в тях няма клопка и отговори.

— Да, мисля, че са същите.

— Добре, в такъв случай — продължи Мейсън лукаво; — в коя от тях сте намерили тая бележка за ханчето на езеро Грас и цените там? Не е ли била тази? — И му подаде отново същата подпечатана диплянка, на едната страница на който (и която Мейсън сочеше с левия си показалец) се намираше същата забележка, на която Клайд бе обърнал вниманието на Робърта. А по средата й имаше карта, обхващаща Индианската верига заедно с езерата Дванадесето, Голямата чапла и Грас, както и много други, а в дъното на тази карта ясно личеше път, който водеше от езеро Грас и Ловната хижа на юг покрай южния край на Голямата чапла към Тримилевия залив. Като видя сега това след толкова време, Клайд изведнъж реши, че Мейсън се стреми да установи факта, че той е знаел за този път, и малко разтреперано и уплашено отговори:

— Да, може да е същият. Изглежда като него. Мисля, че трябва да е той.

— Не сте ли сигурен, че е той? — заплашително и непреклонно настоя Мейсън. — Не можете ли, като прочетете ей тези сведения, да кажете дали е той, или не?

— Ами изглежда да е той — отговори Клайд колебливо, след като проучи текста, който го беше предразположил към езерото Грас в самото начало. — Предполагам, че е той.

— Предполагате! Предполагате! Ставаме малко по-предпазливи, понеже стигаме до нещо по-определено. Добре, погледнете само още веднъж картата и ми кажете какво виждате. Кажете ми не виждате ли отбелязан път, който води на юг от езерото Грас.

— Да — отговори Клайд малко мрачно и рязко, толкова измъчен и изтормозен беше от този човек, твърдо решил да го вкара в гроба.

Той мачкаше картата и се преструваше, че я гледа, където му показваха, но виждаше само онова, което беше видял отдавна още в Ликъргъс, малко преди да тръгне за Фонда да се срещне с Робърта. А сега го използваха тук против него.

— И накъде отива той, моля ви се? Ще благоволите ли да кажете на съдебните заседатели накъде отива той; откъде и накъде?

И Клайд, нервен, обзет от страх и много отпаднал физически, отговори:

— Ами той отива от езерото Грас до Тримилевия залив.

— И до кои или близо до кои други места помежду? — не го оставяше Мейсън, който надничаше през рамото му.

— Ловната хижа. Това е всичко.

— А Голямата чапла? Не минава ли близо до това езеро, когато стига до южния му край?

— Да, господине, ей тук.

— Да сте забелязали или проучвали тази карта, преди да тръгнете за езеро Грас от Ютика? — напрегнато и енергично настояваше Мейсън.

— Не, господин прокурор, не съм.

— Изобщо не сте знаели за съществуването на този път?

— Ами може да съм го видял — отговори Клайд, — но не съм му обърнал никакво внимание.

— И, разбира се, няма никаква възможност да сте виждали или проучвали тази диплянка и този път, преди да напуснете Ютика?

— Не, господине, не съм я виждал преди това.

— Разбирам. Вие сте съвсем положителен по този въпрос?

— Да, господине, положителен съм.

— Е, тогава обяснете на мен или на съдебните заседатели, ако можете, под тържествена клетва, която тъй много почитате, как се е случило тъкмо тази диплянка да носи печата „Поздрави от хотел «Ликъргъс», гр. Ликъргъс, щата Ню Йорк.“

Мейсън сгъна диплянката и показа на Клайд задната страна с червения печат между червените редове на останалия текст. И Клайд, когато го видя, се вторачи като изпаднал в транс. Бледото му лице отново посивя, дългите тънки пръсти се свиваха и отпускаха, зачервените и подпухнали, уморени клепачи примигваха и примигваха, за да се откъсне от изпречилия се пред погледа му обричащ го факт.

— Не знам — промълви той едва чуто след кратко мълчание. — Той трябва да е бил на стойката с рекламите в „Ренфрю Хаус“.

— О, трябва да е бил, а? Ами ако изправя тук двама свидетели, които да потвърдят под клетва, че на трети юли, три дни преди да тръгнете от Ликъргъс за Фонда, са ви видели да влизате в хотел „Ликъргъс“ и да взимате четири-пет диплянки от рекламната стойка, пак ли ще твърдите, че „трябва да е бил на стойката с рекламите на «Ренфрю Хаус» на шести юли“.

След тази забележка Мейсън замълча и се огледа тържествуващо, сякаш искаше да каже: „Хайде, отговори, ако можеш!“. И Клайд, потресен, вцепенен, с пресякъл се дъх, бе принуден да изчака най-малко петнайсетина секунди, докато сполучи достатъчно да овладее нервите и гласа си, за да отговори:

— Ами трябва да е бил. Аз не съм го взимал в Ликъргъс.

— Прекрасно. Но засега ще дадем възможност на тези господа да го поразгледат.

И той подаде диплянката на старшия съдебен заседател, който на свой ред я предаде на другия, седящ до него, и така нататък, докато през цялата зала премина висок шепот и ромон на гласове.

А когато съдебните заседатели разгледаха диплянката, за голяма изненада на слушателите, които очакваха още и още нападки и непрекъснати изобличавания, Мейсън се обърна и заяви:

— Това е всичко.

И веднага мнозина от слушателите в залата си зашепнаха: „Хвана се! Хвана се!“ В същия миг съдията Объруолцър обяви, че поради късния час въпреки редицата допълнителни свидетели на защитата и неколцина на обвинението би предпочел да приключи работата за деня дотук. И двамата, защитникът Белнап и Мейсън, с удоволствие се съгласиха. Вратите на съдебната зала бяха здраво заключени, докато Клайд бъде отведен в килията си в отсрещната сграда; Краут и Сисъл го заградиха от двете страни и го поведоха през вратата и по стълбите, които от дни насам привличаха погледа и мислите му. А щом го изведоха, Белнап и Джефсън се спогледаха, но не казаха нито дума, докато не се заключиха в кантората си, тогава Белнап заговори:

— … Не можа да издържи докрай. По-добра защита не беше възможна, но не му стигна куражът. Просто не е в кръвта му, и толкоз.

А Джефсън тежко се отпусна на един стол, както си беше с палто и шапка, и каза:

— Така е и без съмнение точно там е бедата. Трябва наистина да я е убил. Но, предполагам, сега не бива да се предаваме. А той се държа, бих казал, дори по-добре, отколкото очаквах.

Белнап додаде:

— Е, аз ще вложа и сетните си усилия в заключителната реч, повече от това не мога да направя.

Джефсън му отговори малко уморено:

— Така е, Алвин, съжалявам, но сега почти всичко зависи само от вас. Междувременно обаче смятам да се отбия в затвора и да се помъча да му вдъхна малко смелост. Не си струва да изглежда нито много наперен, нито много сломен утре. Трябва да седи и да кара съдебните заседатели да чувстват, че сам той не се смята за виновен, каквото и да си мислят те.

Той се изправи, мушна ръце в страничните джобове на дългото си палто и се запъти през зимния мрак и студ на стихналото градче да види Клайд.