Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An American Tragedy, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Личност и общество
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Сатира
- Социален реализъм
- Стремеж към слава
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Теодор Драйзер
Заглавие: Американска трагедия
Преводач: Сидер Флорин
Година на превод: 1974
Език, от който е преведено: английски
Издание: трето
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1984 г.
Редактор: Цветан Николов (II издание)
Редактор на издателството: Жечка Георгиева
Художествен редактор: Ясен Васев
Художник: Асен Иванов
Коректор: Здравка Славянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068
История
- — Добавяне
XXVI
В останалата част от съдебното дирене бяха изслушани показанията на единадесет свидетели — четири на Мейсън и седем на Клайд. Един от последните, някой си доктор А. К. Сорд от Рихобет, който случайно бил на Голямата чапла в деня, когато донесли трупа на Робърта в навеса за лодки, заяви, че я е видял и прегледал там и че раните, както изглеждали тогава, не му се сторили по-лоши, отколкото нанесени от случаен удар, какъвто признал да е нанесъл Клайд, и че госпожица Олдън без съмнение е била в съзнание, когато се е удавила, а не в несвяст, както обвинението се мъчи да убеди съдебните заседатели — нещо, което накара Мейсън да се заинтересува от медицинското минало на този господин и да установи, че то, уви, не е толкова внушително, колкото би могло да бъде. Той завършил второстепенен медицински факултет в Оклахома и оттогава насам практикува в малко градче. След него и съвсем без някаква връзка с престъплението, в което бе обвинен Клайд, даде показания Самюъл Пърсли, селски стопанин от околностите на Ловната хижа; той използвал същия път, по който тялото на Робърта било докарано от Голямата чапла на гарата, и сега тържествено се закле, че пътят, както забелязал, когато минал по него същата сутрин, бил съвсем разбит и с това даде възможност на Белнап, който го разпитваше, да посочи, че това е било поне до известна степен причина за влошаване на раните по главата и лицето на Робърта. Това показание бе сетне опровергано от насрещен свидетел на Мейсън — не друг, а шофьора на братя Лътц, който също така тържествено се закле, че не е забелязал нито коловози, нито изровени места някъде по пътя. След него Лигет и Хуигъм заявиха, че доколкото са могли да забележат или отсъдят, поведението на Клайд във връзка със задълженията му във фирмата „Грифитс & сие“ е било внимателно, усърдно и благоприлично. В служебно отношение те не виждали у него никакви недостатъци. А после неколцина други, по-маловажни свидетели казаха, че доколкото са имали възможност да наблюдават държането му в обществото, то е било най-благоразумно, възпитано и сдържано. Те не знаели да е извършил нещо лошо. Но, уви, както Мейсън успя бързо да изтъкне при кръстосания им разпит, те никога не бяха чували за Робърта Олдън, за бедственото й положение, а дори и за връзката на Клайд с нея.
Най-накрая, след като много дребни, опасни и трудни обстоятелства бяха преодолени, подкрепени или отстранени, доколкото позволяваха силите било на едната, било на другата страна, дойде ред на задължението на Белнап да каже последната си дума в защита на Клайд. И на това той посвети цял ден, при което най-грижливо и в духа на встъпителната си реч проследи и подчерта всяко съображение, което клонеше да покаже как почти несъзнателно, ако не напълно наивно, Клайд е стигнал до връзката си с Робърта, която завършила тъй бедствено за двамата. Духовното и нравствено малодушие, както той сега повтаряше, раздухано или поне повлияно от различни непълноти в ранния живот на Клайд, плюс новите възможности, каквито преди като че ли никога не са били достъпни за него, подействали върху неговата „може би твърде податлива, чувствена, непрактична и мечтателна природа“. Без съмнение той не е постъпил почтено спрямо госпожица Олдън. За това не можело и дума да става. Но, от друга страна (и както проличало много ясно от признанието, до което го довела защитата), в крайна сметка излязло, че той не е толкова жесток или подъл, какъвто обвинението иска да го представи в очите на обществото и на почитаемите съдебни заседатели. Много мъже са далеч по-жестоки в любовния си живот, отколкото това младо момче би могло да си представи, и, разбира се, не е прието непременно да ги бесят за това. А от формално юридическа гледна точка по въпроса дали това момче е действително извършило престъплението, в което го обвиняват, на съдебните заседатели се вменява в дълг да си вземат бележка и да не допуснат великодушният импулс, породен от вероятните страдания на нещастната девойка, причинени от любовната й връзка с този младеж, да окаже натиск върху тяхното убеждение или решение, че този младеж е извършил престъплението, изрично упоменато в обвинителния акт. Кой от двата пола не е бил жесток от време на време към другия в любовния си живот?
След това той се зае надълго и подробно да убеждава в чисто косвения характер на уликите: нито едно лице не е видяло или чуло самото извършване на предполагаемото престъпление, докато Клайд лично обяснил по най-ясен начин как се е намерил в това необикновено положение. А сетне направо отхвърли случая с диплянката, както и това, че Грифитс не помнел цената на лодката на Голямата чапла, че е намерил време да зарови триножника, че е бил тъй близо до Робърта, но не й се притекъл на помощ — било като обикновени случайности, било като грешка на паметта; или случая, когато не се спуснал да я спасява, който отдаде на неговата зашеметеност, обърканост и уплаха, на това, че се е „поколебал съдбоносно, но не престъпно в единствения случай в живота, когато не е трябвало да се колебае“. Общо взето, това беше наистина силна, макар и лицемерна защита, на която не липсваха достойнства и тежест.
А след него Мейсън, изгарящ от убеждението си, че Клайд е убиец от най-хладнокръвния и най-подлия тип, се занима цял ден с разплитане на „паяжината от лъжи и непотвърдени изказвания“, с които защитата се надявала да отвлече вниманието на съдебните заседатели от последователната и необорима верига богато обосновани улики, с които обвинението доказало, че този „зрял мъж“ е наистина „кръволок“. И часове наред се връща към показанията на различни свидетели. И часове наред изобличава Клайд и преразказва жестоките мъки на Робърта — дотолкова, че пак докара съдебните заседатели, както и слушателите, кажи-речи, до сълзи. А седящият между Белнап и Джефсън Клайд реши в ума си, че няма никаква вероятност съдебни заседатели като тези пред него да го оправдаят след тъй майсторски и трогателно преповторени улики.
И тогава Объруолцър от висотата на мястото си даде заключителни напътствия на съдебните заседатели:
— Господа, всички улики, в строг смисъл на думата, са кои повече, кои по-малко косвени, независимо от това дали представляват факти, които убеждават във виновността, или са показания на очевидци. Показанията на очевидците, разбира се, почиват върху косвени обстоятелства. Ако някои от съществените факти по това дело стоят в противоречие с вероятността за виновността, ваш дълг ще е, господа, да оправдаете обвиняемия поради липса на доказателства. И трябва да помните, че улики не може да се поставят под съмнение или да се омаловажават, понеже били косвени. Те често може да бъдат по-достоверни от преките улики. Много се говори тук относно подбудата и важността й за това дело, но вие трябва да помните, че установяването на тази подбуда не е в никой случай задължително или съществено за произнасяне на обвинителна присъда. Докато подбудата може да се изтъкне като обстоятелство, подпомагащо установяването на извършено престъпление, обвинението не е длъжно да докаже подбудата. Ако съдебните заседатели сметнат, че Робърта Олдън е паднала от лодката случайно и не произволно, а обвиняемият не е направил опит да я спаси, това още не прави обвиняемия виновен и съдебните заседатели трябва да се произнесат, че обвиняемият „не е виновен“. От друга страна, ако съдебните заседатели сметнат, че обвиняемият по някакъв начин преднамерено е предизвикал или допринесъл за тази гибелна злополука, било с удар или другояче, те трябва да се произнесат, че обвиняемият е „виновен“. Макар и да не казвам, че трябва да постигнете единодушно решение по присъдата, бих ви внушил, че не бива никой от вас да се настройва така, че да не отстъпи, ако след грижливо обмисляне разбере, че е сгрешил.
Така съдията Объруолцър се обърна тържествено и поучаващо към съдебните заседатели от високото си съдийско място.
И след като се стигна до този момент, съдебните заседатели станаха и един по един напуснаха залата в пет часа следобед. А Клайд незабавно бе отведен в килията, преди да се позволи на слушателите да напуснат сградата. Шерифът живееше в непрекъснат страх, че тълпата може да се нахвърли върху подсъдимия. А сетне — пет дълги часа, през време на които Клайд чакаше, крачейки насам-натам в килията, или се преструваше, че почива или чете, докато Краут или Сисъл, получили бакшиш от разни представители на печата за сведения как той „приема положението“, хитруваха и се спотайваха колкото може по-близо, за да го наблюдават.
В това време съдията Объруолцър, Мейсън, Белнап и Джефсън, с помощниците и приятелите си вечеряха в разни стаи на бриджбъргския хотел „Централ“, а след това, подпомогнати от няколко чашки, зачакаха нетърпеливо съдебните заседатели да постигнат споразумение с пожеланието и надеждата по-скоро да произнесат присъдата, каквато и да е тя.
Междувременно дванадесетте мъже — земеделци, писари и търговци — преразглеждаха за собствено морално удовлетворение най-дребните съображения, изтъкнати от Мейсън, Белнап и Джефсън. Но от всичките дванадесет само един — Самюъл Ъпъм, аптекар (политически противник на Мейсън, много харесал Джефсън) — съчувстваше на Белнап и Джефсън. И затова се преструваше, че се съмнява в пълнотата на доказателствата на Мейсън, докато след пет гласувания не го заплашиха с изобличаване и обществения гняв, и хулите, които положително щяха да последват, в случай че съдебните заседатели се забавят.
— Ние ще те наредим. Няма да ти се размине, без хората да разберат какво е становището ти.
След това, понеже имаше доста добре работеща аптека в Норт Мансфийлд, той веднага реши, че най-добре ще е да задържи противното си мнение за себе си и да се съгласи.
Последваха четири глухи удара по вратата, водеща от стаята за съдебни заседатели в съдебната зала. Това беше старшият съдебен заседател Фостър Лънд, търговец на цимент, вар и камък. Той чукаше с големия си юмрук. При този звук стотиците хора, които се бяха наблъскали след вечеря в горещата задушна зала (а мнозина не бяха я изобщо напускали), се отърсиха от обзелото ги вцепенение.
— Какво е това? Какво е станало? Да не би съдебните заседатели да са взели решение? Каква е присъдата?
И мъже, жени и деца наскачаха, за да се приближат колкото могат до спиращата ги преграда. И двамата помощник-шерифи, които дежуреха пред вратата на стаята за съдебни заседатели, рекоха:
— Добре! Добре! Щом дойде съдията.
А други помощник-шерифи забързаха в затвора отсреща да уведомят шерифа и Клайд да бъде доведен в съда, и в хотел „Централ“ да повикат Объруолцър и другите. Тогава полувцепенилият се или изпаднал в унес от пълната самотност и убийствена неизвестност Клайд бе прикован с белезници за Краут и отведен в съда, заобиколен от Слак, Сисъл и другите. А Объруолцър, Мейсън, Белнап и Джефсън и цялата компания репортери, художници, фотографи и други влязоха и се настаниха по местата, които бяха заемали през всичките тези дълги седмици. Клайд примижаваше и примигваше, когато го сложиха да седне зад Белнап и Джефсън този път, не между тях, понеже, както беше прикован здраво за Краут, трябваше да седне до него. И когато Объруолцър зае съдийското място, а секретарят своето, вратата към стаята на съдебните заседатели бе отворена и дванадесетте мъже тържествено влязоха — чудновати и различни фигури с неугледни и повечето много износени готови костюми. И когато влязоха, седнаха в ложата си само за да се изправят пак по знак от секретаря, който заговори:
— Господа съдебни заседатели, споразумяхте ли се за присъдата?
Никой от тях не погледна към Белнап, Джефсън или Клайд, което Белнап веднага изтълкува като съдбоносно.
— Изгубихме — пошепна той на Джефсън. — Против нас. Познавам.
И тогава Лънд заяви:
— Споразумяхме се. Ние намираме подсъдимия виновен в предумишлено убийство.
И Клайд, съвсем зашеметен, все пак се постара да запази самообладание и да остане спокоен, загледан право пред себе си към съдебните заседатели и отвъд, почти без да мигне. Защото не беше ли му казал Джефсън предишната вечер в килията, когато го завари дълбоко потиснат, че присъдата от този процес, ако се окаже неблагоприятна, няма да има никакво значение. Цялото съдебно дирене отначало докрай било пристрастно. То било предубеждение и пристрастие на всяка крачка. Такива заплашвания, тормоз и инсинуации, каквито си бе позволявал Мейсън пред съдебните заседатели, никога нямало да се допуснат като справедливи и подходящи в никой по-висш съд. Ако се обжалвало, положително щяло да се назначи ново разглеждане на делото, при все че Джефсън предпочете да не разисква засега кой би обжалвал присъдата.
И в този миг, като си спомни за това, Клайд си каза, че може и да няма чак толкова голямо значение. Не можеше да има наистина… или можеше? Но като си помисли какво значат тези думи, в случай че не ще може да обжалва делото! Смърт! Ето какво ще значи, ако тази присъда е окончателна… а тя може да е окончателна. И тогава ще трябва да седне на онзи стол, който стоеше пред него във въображението тъй дълго… тези безбройни дни и нощи, когато не успяваше да си наложи да прогони това видение. Ето го и сега пак пред него… този ужасен, страхотен стол… само че е по-близо и по-голям от всеки друг път… там, точно по средата на разстоянието между него и съдията Объруолцър. Той го виждаше ясно сега: широк, с дебели облегалки и дебел гръб, с каиши отгоре и отстрани. Боже! Ами ако никой не му помогне сега! Дори и Грифитс, бащата и синът, може да не поискат да харчат повече пари! Само като си помисли! Апелативният съд, за който бяха споменали Джефсън и Белнап, може също да не иска да му помогне. И тогава тези думи ще бъдат окончателни. Окончателни! Окончателни! Боже! Челюстите му се раздвижиха и се сковаха, понеже в същия миг осъзна, че се движат. Освен това в същия този миг Белнап стана и поиска поименно гласуване на съдебните заседатели, а Джефсън се наведе към Клайд и пошепна:
— Не се тревожете за това. То не е окончателно. Ние ще издействаме преразглеждане, като нищо.
Въпреки това, докато всеки от заседателите казваше „Да“, Клайд слушаше тях, а не Джефсън. Защо трябваше всеки да го изрича така подчертано? Нима нямаше между тях нито един, който да смята, че той може и да не го е направил, както казваше Мейсън — да не я е ударил преднамерено? Нима нямаше нито един, който поне наполовина да повярва в този душевен прелом, преживян от него според настойчивите твърдения на Белнап и Джефсън? Той ги гледаше всичките — и ниските, и високите. Те приличаха на група черно-кафяви играчки с кремавокафяви или с цвета на стара слонова кост лица и ръце. После се сети за майка си. Сега тя щеше да научи за това, защото тук се бяха събрали да го чуят всички тези репортери, художници и фотографи. И какво ли щяха сега да си помислят чичо му Самюъл Грифитс и Гилбърт? Ами Сондра! Сондра! От нея няма нито дума. А през цялото съдебно дирене той открито говори (както Белнап и Джефсън бяха сметнали, че трябва да прави) за непреодолимата ръководеща сила на страстта му към нея като истинска причина за всичко станало! Но нито дума. И нямаше да му прати нито дума сега, разбира се — тя, която бе възнамерявала да се омъжи за него и да му даде всичко!
Но междувременно тълпата около него се смълча, при все че — или може би защото — беше крайно доволна. Не се беше „измъкнал“ проклетникът. Не беше успял да излъже дванадесетте трезви мъже от тази околия с всичките тия глупости за душевен прелом. Какви щуротии! Докато Джефсън седеше, загледан право пред себе си, Белнап с презрение и предизвикателство, изписани на мъжественото му лице, продължаваше с възраженията си. А Мейсън, Бърли, Нюком и Редмънд едва можеха да прикрият крайното си удовлетворение под маската на свръхестествена строгост, когато Белнап предяви искане произнасянето на присъдата да бъде отложено до следващия петък — за една седмица, понеже тогава му било по-удобно да присъства, но съдията Объруолцър отговори, че според него нямало защо, освен ако му се представи някое сериозно основание. Обаче на следващия ден, ако защитата пожелае, той ще изслуша доводите им. Ако се окажат задоволителни, ще отложи произнасянето на присъдата, в противен случай ще я произнесе още в понеделник.
Дори и при това положение в момента техният спор малко интересуваше Клайд. Той мислеше за майка си и какво ще си каже тя… какво ще почувства. Беше й писал толкова редовно и винаги настоявал, че е невинен и че тя не бива да вярва на всичко или дори на част от онова, което чете във вестниците. Положително ще го оправдаят. Той ще дава показания за самия себе си. Но сега… сега… о, той чувстваше такава нужда от нея, такава голяма нужда! Съвсем всички, както изглеждаше сега, са го изоставили. Той е ужасно, ужасно самотен. И трябва по-скоро да й прати някакво съобщение. Трябва. Трябва. Тогава той поиска от Джефсън листче хартия и молив и написа: „Госпожа Грифитс, мисия «Звездата на надеждата», Денвър, Колорадо. Скъпа майко, осъдиха ме. Клайд.“ И като го подаде на Джефсън, попита нервно и малодушно дали ще се погрижи да го изпрати веднага.
— Веднага, моето момче, разбира се — отговори Джефсън, трогнат от вида му, повика със знак застанал наблизо разсилен и му предаде листчето заедно с необходимите пари.
А после, докато се свърши това, всички изходи от залата бяха заключени и Клайд, придружен от Сисъл и Краут, бе поведен към познатия му страничен вход, през който се беше надявал да избяга. И през цялото това време журналистите и слушателите, и останалите в ложата съдебни заседатели не сваляха очи от него, защото като че ли не му се бяха нагледали достатъчно, та трябваше да се взират в лицето му, за да видят как приема положението. А поради настроението на местните хора против него, по искане на Слак съдията Объруолцър не закри заседанието на съда, докато не му съобщиха, че Клайд е вече затворен в килията си, и едва след това вратите бяха отключени. И тогава тълпата се втурна навън само за да се струпа пред вратата на съда, та да види Мейсън, който сега между всички фигури в това дело изпъкваше като истински герой — ръката на правосъдието, отмъстителят за Робърта. Но вместо него първи се появиха Джефсън и Белнап заедно и не толкова потиснати, колкото сериозни, предизвикателни, особено Джефсън, с недостъпно презрителен вид. Тогава някой се обади:
— Е, не можахте да го отървете въпреки всичко!
Джефсън сви рамене и отговори:
— Още не, но правосъдие има и извън тази околия.
После веднага след тях се появи Мейсън, метнал на рамената си тежко торбесто палто, нахлупил ниско над очите вехтата си мека шапка и последван от Бърли, Хейт, Нюком и други като царска свита; самият Мейсън вървеше като човек, който съвсем не забелязва намерението на тази очакваща тълпа да го обсипе с похвали. Защото не беше ли той сега победител и спечелил изборите съдия! И в същия миг бе притиснат от обиколилото го акламиращо множество, при което двайсетината, които бяха най-близко, се мъчеха да му стиснат ръка или да го потупат в знак на благодарност по рамото.
— Ура за Орвил! Браво, съдия! — неговото ново или предстоящо звание. — Бога ми, Орвил Мейсън, ти заслужаваш благодарността на околията! Ура, да живее! Три пъти ура за Орвил Мейсън!
И тълпата избухна в трикратно екливо ура, което Клайд много добре чу в килията си и веднага се досети за значението му.
Те поздравяваха Мейсън за това, че го беше осъдил. В тази голяма тълпа там вън нямаше нито един човек, който да не го смята напълно, съвършено виновен. Робърта, нейните писма, твърдото й решение да го накара да се ожени за нея, огромният й страх от компрометиране… го бяха докарали до това. До осъждане. Може би до смърт. Да загуби всичко, за което бе копнял… да загуби всичко, което бе мечтал да притежава. И Сондра! Сондра! Нито дума! Нито дума! И понеже го беше страх, че Краут или Сисъл, или някой друг може да го наблюдава, готов да съобщи дори и сега за всяко негово движение, и понеже, не искаше в края на краищата да покаже до каква крайна степен е грохнал и загубил вяра, той седна, взе списание и се престори, че чете, докато всъщност гледаше далече, далече отвъд и виждаше други неща: майка си… брат си и сестрите… семейство Грифитс… всички, които бе познавал. Но когато тези безтелесни мислени образи му дойдоха малко множко, най-сетне стана, свали си дрехите и легна на желязното легло.
„Осъден! Осъден!“ А това значеше, че ще трябва да умре! Боже! Но какво блаженство беше, че може да скрие лицето си във възглавницата и да не позволи никому да го види, колкото и основателни да бяха догадките им!