Теодор Драйзер
Американска трагедия (22)

III

Този Клайд, с когото Самюъл Грифитс се запозна в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго и когото описа на семейството си, представляваше малко променена редакция на младежа, избягал от Канзас сити три години преди това. Сега беше двадесетгодишен, малко по-висок и по-заякнал, макар че надали много по-снажен, и, разбира се, значително по-опитен. Защото, след като напусна дома си и работата в Канзас сити и се сблъска с грубите страни на живота — унизителна работа, жалки жилища, никакви близки, а освен това и необходимостта да си пробива сам пътя, колкото може, — той си изработи известна самоувереност и угодливо държане, с каквито едва ли се беше отличавал преди три години. Имаше у него сега (макар да не беше толкова елегантно облечен, както в Канзас сити) изтънченост в обноските, която правеше приятно впечатление, при все че не се натрапваше на пръв поглед. Също така — а това съвсем не приличаше на онзи Клайд, който се беше измъкнал от Канзас сити в товарен вагон — имаше много по-предпазлив и сдържан вид.

Защото, след като избяга от Канзас сити и трябваше така и инак да се унижава и изхитря да си пробие път в живота, беше постепенно стигнал до заключението, че бъдещето му зависи единствено от самия него. Близките му, както си беше сега окончателно дал сметка, не можеха да направят нищо за него. Бяха твърде непрактични и твърде бедни — майка му, баща му, Еста, всички.

В същото време въпреки всичките си мъчнотии Клайд чувстваше все пак да го влече към тях, особено към майка му и стария домашен живот, сред който бе протекло неговото детство — братчето и сестрите, включително и Еста, понеже и тя (както го разбираше сега) бе пострадала поради обстоятелства, на които вероятно не е могла да се противопостави, както и сам той. И често мислите и настроението го бяха карали да се пренася в миналото с остра и смущаваща болка заради начина, по който се беше държал с майка си, и заради случката, сложила такъв неочакван край на кариерата му в Канзас сити: загубването на Хортензия Бригз — този жесток удар; трудностите, с които се беше сблъсквал сетне; неприятностите, които трябва да са имали заради него майка му и Еста.

Когато два дена след бягството стигна в Сейнт Луис (след като двама спирачи го намериха да се крие в товарния вагон, здраво го натупаха и изхвърлиха на снега на стотина мили от Канзас сити, като същевременно му отмъкнаха часовника и зимното палто), той потърси канзаски вестник — „Стар“ — само за да се убеди, че е бил прав по отношение на най-големите си страхове за цялото произшествие. Защото там под заглавие през две колони и колона и половина текст отдолу бе дадена подробно историята за всичко случило се: едно момиченце, дъщеря на заможно канзаско семейство, било блъснато и почти мигновено убито (то умряло подир един час); Спарсър и госпожица Сайп били в болница и същевременно под арест, пазени от полицай, който чакал там оздравяването им; тежко повредена била разкошна кола; бащата на Спарсър, служещ на отсъстващия собственик на колата, бил и разгневен, и ужасно нещастен поради глупостта и явните безразсъдство и престъпност на сина си.

Но имаше и нещо по-лошо: този нещастник Спарсър бил вече обвинен в кражба и убийство и в желанието си без съмнение да намали колкото може своята вина в сериозната злополука не само съобщил имената на всички, които били с него в колата (особено на младежите, както и хотела, където били на работа), но и твърдял, че те всички били виновни наравно с него, понеже в момента настоявали против волята му да кара по-бързо — едно напълно справедливо обвинение, което бе известно на Клайд. А господин Скуайърз, когато се обърнали към него в хотела, дал на полицията и вестниците имената на техните родители и домашните им адреси.

Това беше най-тежкият удар. Защото по-нататък следваха трогателни картинки как съответните им родители или сродници посрещнали новината, когато били осведомени за техните прегрешения. Госпожа Ратърър, майката на Том, се разплакала и заявила, че синът й е добро момче и тя била сигурна, че не е искал да направи нищо лошо. А госпожа Хеглънд — преданата и стара майка на Оскар — казала, че нямало по-честно и по-великодушно момче от сина й и че той трябва да е бил пиян. „Стар“ пишеше също, че у Клайдови майка му стояла бледа, дълбоко смаяна и много наскърбена, кършела ръце, имала вид, като че не може да схване какво й се казва, не искала да повярва, че син й е участвал в тази разходка, и уверявала всички, че той положително щял скоро да се върне и да обясни всичко, че трябва да има някаква грешка.

Обаче той не се върна. Нито чу нещо повече по този въпрос. Защото поради страха от полицията, както и от майка си — от скръбните й, отчаяни очи, — той дълги месеци не писа никому, а след това се обади на майка си, само за да й съобщи, че е добре и че тя не бива да се тревожи. Нито се подписа, нито даде адреса си. След това беше прехождал от място на място, беше опитвал една след друга разни дребни служби в Сейнт Луис, Пиория, Чикаго, Милуоки — да мие чинии в ресторант, да обслужва щанд за газирани напитки в малка забутана аптека, опита се да стане продавач в обущарски магазин, в бакалница и какво ли не, но или го уволняваха, или той напускаше, понеже не харесваше работата. Веднъж изпрати на майка си десет долара, друг път — пет, понеже толкова можеше да отдели. Когато измина близо година и половина, реши, че търсенето трябва да е поспряло, а лично неговото участие в престъплението може да се е позабравило или вече да не се смята чак толкова важно, че да го преследват — и когато пак започна да припечелва по малко като колар на кола за разкарване на покупки по къщите в Чикаго — работа, която му носеше петнадесет долара седмично, — реши се да пише на майка си, защото сега можеше да каже, че има сносна служба и се е държал почтено дълго време, макар и не под своето име.

И тъй, по това време, когато живееше в една обща спалня в западната част на Чикаго, Полина стрийт, той писа на майка си следното писмо:

Скъпа майко,

Още ли сте в Канзас сити? Бих искал да ми пишеш, та да зная. Толкова много бих искал пак да получа писмо от теб, пък и аз да ти пиша пак, ако наистина искаш. Честна дума, мамо. Много съм самотен тук. Само се пази и недей още казва никому къде съм. То не е нужно, а и би могло да ми навреди тъкмо когато толкова се мъча да започна нов живот. Самият аз нищо лошо не бях направил тогава. Наистина не бях направил, макар вестниците и да пишеха това — само бях отишъл с другите. Но ме беше страх да не ме накажат за нещо, което не съм извършил. Просто не можех да се върна тогава. Не бях виновен, а пък ме беше страх и от това, което можехте да си помислите ти и татко. Но те ме бяха поканили, майко. Аз не съм му казвал да кара по-бързо или да вземе тая кола, както той разправял. Той я взе сам и покани мен и другите да отидем с него. Може всички да сме били виновни, дето прегазихме онова момиченце, но не сме искали да го направим. Никой от нас. И толкова мъчно ми беше след това! Като си помисля за всичките неприятности, които съм ти причинил! И точно по времето, когато си имала най-много нужда от мен. Божичко! Майко, надявам се, че можеш да ми простиш. Можеш ли?

Все се питам как си. И Еста, и Джулия, и Франк, и татко. Много бих искал да зная къде сте сега и какво правите. Ти знаеш, че те обичам, нали, мамо? Сега съм много поумнял и виждам нещата по-другояче, отколкото едно време. Искам да постигна нещо на този свят. Искам да се издигна. Сега съм на горе-долу сносна служба, макар и не толкова добра, колкото в Канзас сити, но сносна и в друг бранш. Но искам нещо по-хубаво, макар и да не искам да постъпвам пак в хотел, ако мога. Не е много подходяща работа за млад мъж като мен — като че ли съм прекалено честолюбив. Виждаш ли, аз зная много повече, отколкото знаех тогава. Сега са доволни от мен, където съм, но трябва да се издигна. Освен другото сега изкарвам тук само колкото да преживявам, само колкото за жилище, храна и дрехи, но се мъча да пестя по малко, за да си намеря някаква работа, където да мога да напредна и да науча нещо. Човек трябва да си има някаква професия в наше време. Сега го разбирам.

Моля ти се, пиши ми и ми разправи как сте всички и какво правите. Бих искал да зная. Поздрави Франк, Джулия, татко и Еста, ако са още всички при теб. Аз все така те обичам и ти въпреки всичко поне мъничко ме обичаш, нали? Няма да се подпиша с истинското си име, защото може все още да е опасно (не съм го използвал, откакто напуснах Канзас сити). Но ще ти пиша другото си име, което много скоро ще изоставя и ще възприема пак старото. Много бих искал да го направя още сега, но все ме е страх. Можеш да ми пишеш, ако искаш, на името:

Хари Тенет

до поискване, Чикаго.

Ще потърся отговора след няколко дена. Подписвам се така, за да не причиня нито на теб, нито на себе си нови неприятности, разбираш, нали? Но щом се почувствам по-сигурен, че онова другото е свършено, положително ще използвам моето си име.

Целува те:

твоят син

Той тегли черта, където трябваше да постави истинското си име, писа отдолу „ти знаеш“ и изпрати писмото.

Понеже майка му се беше тревожила за него през цялото това време и чудила къде е, скоро Клайд получи писмо от Денвър, което много го изненада, тъй като беше вярвал, че тя е все още в Канзас сити и бе чакал отговор оттам.

Скъпи синко,

С голяма изненада и радост получих писмото ти, мое момче, и узнах, че си жив и здрав. Бях се надявала и молила да се върнеш на тесния и прав път — едничкият път, който изобщо може да те изведе до някакъв успех и щастие — и господ да ми помогне да чуя, че си здрав и читав, работиш някъде и се чувстваш добре. Ето че той се отзова на молитвите ми. Бях сигурна, че ще се отзове. Благословено да е святото му име!

Не те смятам напълно виновен за цялата ужасна история, в която се заплете и докара толкова много страдания и позор върху себе си и върху нас, защото добре зная как лукавият изкушава и преследва всички нас, смъртните, а особено пък такова дете като теб. О, синко, колко много трябва да се пазиш, за да избегнеш клопките му! А ти имаш такъв дълъг път пред себе си. Ще ли бъдеш непрекъснато нащрек и ще ли се мъчиш винаги да се придържаш до учението на нашия спасител, което майка ти винаги се е мъчила да запечата в ума и сърцето на всички вас, мои скъпи деца? Ще ли се спреш да се вслушаш в гласа на нашия господ, който е винаги с нас и насочва стъпките ни безпогрешно нагоре по каменистия път, водещ към небесното царство, по-прекрасно, отколкото можем някога да си го представим тук? Обещай ми, дете мое, че ще се придържаш здраво към това, на което си бил учен в детството, и никога не забравяй, че правдата е сила, и никога, мое момче, никога не вкусвай никакви спиртни напитки, който и да ти ги предлага. Това е нещо, в което дяволът царува в пълната си слава и е винаги готов да възтържествува над проявилия слабост. Помни винаги каквото съм ти казвала тъй често: „Алкохолът влудява, а виното е измамник.“ И аз от сърце се моля тези думи да кънтят в ушите ти всеки път, когато изпаднеш в съблазън, защото сега съм сигурна, че това може да е била истинската причина за тогавашната ужасна злополука.

Тя страшно ме измъчи, Клайд, и то тъкмо по времето, когато бях изправена пред такова страшно изпитание с Еста. Малко остана да я загубя. Тя беше толкова зле! Нещастното дете плати скъпо за греха си. Наложи се да направим такъв голям дълг и ни отне толкова време да го отработим… но най-после го изплатихме и сега положението не е чак толкова лошо, колкото беше.

Както виждаш, сега сме в Денвър. Тука имаме своя мисия с жилищни помещения за всички ни. Освен това имаме и няколко стаи, които даваме под наем, и Еста (да знаеш, че сега тя е, разбира се, госпожа Никсън) се занимава с тая работа. Тя има чудесно момченце, което на татко ти и на мен толкова много напомня за теб, когато беше бебе. То палува по същия начин, както ти на времето, и ние почти изпитваме чувството, че си пак при нас — един малък Клайд. И това понякога ни утешава.

Франк и Джули доста пораснаха и много ни помагат. Франк разнася вестници и докарва малко пари, което е помощ. Еста иска да ги пращаме на училище, докато имаме възможност.

Баща ти не е много добре, разбира се, той вече остарява, обаче прави всичко, каквото може.

Ужасно се радвам, Клайд, че полагаш такива усилия по всякакъв начин да подобриш положението си, а снощи татко ти пак спомена, че чичо ти Самюъл Грифитс, дето е в Ликъргъс, е толкова богат и така се е издигнал, та ми дойде наум, че ако му пишеш и го помолиш да ти даде някаква работа там, за да можеш да научиш занаят, може би няма да ти откаже. Не виждам причина да ти откаже. В края на краищата ти си му племенник. Нали знаеш, той има там в Ликъргъс голяма фабрика за яки и е много богат, както се говори. Защо не се опиташ да му пишеш? Някак си вярвам, че може да намери място за теб, и тогава ще имаш нещо сигурно пред себе си. Обади ми, ако му пишеш, и какво ти е отговорил.

Искам да ми пишеш по-често, Клайд. Моля ти се, пиши и ни разправи всичко за себе си и как живееш. Нали ще го направиш? Разбира се, ние те обичаме все така и винаги ще полагаме всички сили да те насочваме по правия път. Ние ти желаем сполука от все сърце, но искаме също да бъдеш добро момче и да живееш чист, добродетелен живот, защото, синко, каква полза има човек да спечели целия свят, но да загуби душата си?

Пиши на майка си, Клайд, и не забравяй, че любовта й е винаги с теб, винаги те ръководи, винаги те води по правия път в името господне.

С искрена обич:

майка

Така стана, че Клайд започна да мисли за чичо си Самюъл и голямата му фабрика дълго преди да го срещне. Той изпита също голямо облекчение, когато научи, че родителите му не са вече в същото финансово затруднение, в каквото ги беше оставил, и са сигурно настанени в някакъв хотел или поне къща с мебелирани стаи, вероятно свързана с тази нова мисия.

После, два месеца след като беше получил първото писмо от майка си и докато почти всеки ден решаваше, че трябва да направи нещо, и то веднага, случайно трябваше да занесе в клуб „Юниън лийг“ на булевард Джаксън пакет с вратовръзки и носни кърпи, които някой посетител на Чикаго бе купил в магазина, за който той работеше. Когато влезе, натъкна се не на друг, а на Ратърър, облечен с униформата на служещите в клуба. Той даваше справки и приемаше пакетите на входа. Макар нито Клайд, нито Ратърър да не можеха веднага да схванат факта, че пак стоят един срещу друг, след миг Ратърър възкликна: „Клайд!“ И тогава го стисна за рамото и добави с въодушевление, но все пак предпазливо, с много нисък глас:

— Я гледай ти! Дявол да го вземе! Каква случайност! Остави пакета там. Откъде изникна изведнъж?

А Клайд, не по-малко възбуден, възкликна:

— Да пукна, ако това не е Том! Каква изненада! Тука ли работиш?

Ратърър, който (както и Клайд) беше за миг забравил споделяната от двамата мъчителна тайна, добави:

— Точно така. Ти позна. Тука съм вече близо година. — След това стисна внезапно рамото на Клайд, сякаш да му каже „Тихо!“, дръпна го настрана, където нямаше да ги чуе младежът, с когото беше приказвал, когато Клайд влезе, и продължи; — Шшт! Аз работя тук под моето си име, но бих предпочел да не разберат, че съм от Канзас сити, нали? Тук знаят, че съм от Кливлънд.

С тези думи още веднъж стисна сърдечно рамото на Клайд и внимателно го огледа. Клайд, не по-малко трогнат, отговори:

— Да. Разбира се. Радвам се, че така се срещнахме. Аз се казвам Тенет, Хари Тенет. Не го забравяй.

И двамата сияеха от радост, обзети от нахлулите спомени. Но Ратърър забеляза, че Клайд е с униформата на разносната служба и каза:

— Разкарваш покупки, а? Смешна работа. Ти да бъдеш колар на разносната служба! Само като си помисля! Ще си умра от смях! Защо си се заловил с тая работа? — Обаче като разбра по изражението на Клайд, че сегашното му положение надали е най-приятното за него, понеже Клайд рече „Така ми се наложи, знаеш“, добави: — Слушай, искам да се видим. Къде живееш? — Клайд му каза. — Добре. Аз свършвам работа тук в шест. Защо не се отбиеш, като се освободиш? Или, знаеш какво… Хайде да се срещнем, да речем… е, какво ще кажеш за „Енричи“ на Рандолф стрийт? Имаш ли нещо против? Да кажем, в седем. Аз свършвам в шест и мога да стигна там дотогава, ако и ти можеш.

Клайд, който беше изпаднал във възторг от новата си среща с Ратърър, весело кимна в знак на съгласие.

Той се качи на колата си и продължи да разнася поръчките, но до края на работния ден в ума му се въртеше само близкото свиждане с Ратърър. В пет и половина побърза да прибере коня в обора, а оттам пое към квартирата си в западната част на града, където облече хубавите си дрехи и припряно се запъти към „Енричи“. Не беше чакал на ъгъла и една минута, когато се зададе Ратърър — мил, приветлив и облечен, можеше да се каже, по-добре, отколкото преди.

— Ей, колко хубаво е да те видя, приятелче! — подхвана той. — Знаеш ли, че си единственият от тая компания, когото виждам, откакто напуснах Канзас сити? Точно така. Сестра ми ми писа, след като напуснах дома, че никой май не знаел какво е станало с Хигби, Хеги или теб. Тоя приятел Спарсър го осъдили на една година, научи ли? Лоша работа, а? Но не чак толкова зарад убиването на момиченцето, колкото за това, че взел тая кола, карал я, без да има позволително, и не спрял, когато му свирили. Ето за какво го затворили. Но слушай… — той многозначително сниши гласа си — и ние щяхме да получим същото, ако ни бяха хванали. Божичко, колко се бях уплашил! Питаш ли ме дали съм бягал? — И той отново избухна в смях, при това малко истерично. — Какво бягане му ударихме, а? И как го оставихме него и онова момиче в колата! Да. Лоша работа, нали? Но какво друго можехме да направим? Нямаше защо всичките да отидем в дранголника, нали? Как се казваше онова момиче? Лора Сайп. А ти офейка, преди да мога дори да те видя. И оная малката Бригз също. Да не си я изпратил до тях?

Клайд поклати отрицателно глава.

— Не съм и помислял да я изпращам — отвърна той.

— Че къде изчезна тогава? — попита Ратърър.

Клайд му разправи. И след като му описа подробно всичките си странствания, Ратърър продължи:

— Я виж, значи ти не знаеш, че веднага след тая история малката Бригз се запиля оттам с един тип в Ню Йорк, а? Някакъв продавач в магазин за пури, както ми писа Луиза. Тя я видяла после, точно преди да замине, с ново кожено палто и така нататък. — Клайд трепна и помрачня. — Да, голям глупак беше да се влачиш с нея. Тя пет пари не даваше нито за теб, нито за някой друг. Ама ти май здравата се беше заплеснал по нея, а? — И той се захили на Клайд и закачливо го мушна в ребрата по стар навик.

Обаче за самия себе си Том разказа само редица скромни приключения, които бяха много различни от разказа на Клайд — приключения с много по-малко нерви и тревоги и с повече мъжествена твърдост и вяра в собствения късмет и способности. И най-после бил „сбарал“ тази служба, защото, както се изрази, „винаги можеш да хванеш нещо в Чикаго“.

И си останал тук оттогава — „много мирничко, разбира се“, и никой не го закачил нито с една дума.

Веднага след това той се залови да обяснява, че точно сега в клуба „Юниън лийг“ нямало нищо вакантно, но щял да поприказва с господин Хейли, управителя на клуба, и ако Клайд иска и господин Хейли знае за нещо, пък и той щял да се помъчи да разбере дали има някъде свободно място, или се очаква да има, и тогава Клайд можел да се настани там.

— Но няма защо да клюмаш нос — каза той към края на вечерта. — С това нищо няма да спечелиш.

А после, само два дена след този крайно насърчителен разговор, докато Клайд все още се питаше дали да се откаже от службата си, да вземе пак истинското си име и да тръгне по разните хотели да търси работа, намери у дома си бележка, донесена от един пиколо от „Юниън лийг“, която гласеше: „Иди утре предобед при господин Лайтол в «Големият северен». Там има свободно място. Не е от най-добрите, но ще ти докара нещо по-добро по-после“.

И така Клайд се обади по телефона на началника си, че е болен и не ще може да излезе на работа този ден, сложи най-хубавите си дрехи и отиде в хотела. Там на основание на сведенията, които можа да даде, го приеха на служба и за голямо негово облекчение, под собственото му име. Също така за негово задоволство му бе определена заплата двадесет долара на месец и храна. Но бакшишите, както сега научи, не носели повече от десет долара седмично — все пак заедно с храната това беше много повече, отколкото изкарваше сега, и работата бе толкова по-лека, при все че трябваше да се върне в стария бранш, където се боеше, че все още можеха да го познаят и задържат.

Не се мина много дълго — не повече от три месеца, — и се откри място в „Юниън лийг“. Ратърър, който малко преди това бе повишен — стана дневен помощник-началник на персонала в клуба — и беше в добри отношения с началника, можа да му каже, че знае човек точно за това място — Клайд Грифитс, който работи в момента в „Големият северен“. Клайд бе съответно повикан и след като Ратърър грижливо го подготви предварително как да се представи на новия шеф и какво да казва, бе назначен.

И тука можа отново да наблюдава отблизо един живот, много по-различен от този в „Големият северен“ и по-издигнат от обществена и материална гледна точка дори и от живота в „Грийн Дейвидсън“, който за съжаление най-много допадаше на неговата жажда за високо положение и известност. Защото тука всеки ден пристигаха и заминаваха като че ли най-отбраните в интелектуалното и високопоставено общество хора, каквито още никога не бе виждал другаде, най-издигнатите и самодоволните не само от всичките щати на родината му, но от всички страни и континенти. Американски политици от север, юг, изток и запад — ръководители и господари на политическия живот или така наречените „държавници на съответните области“, — хирурзи, учени, прочути лекари, генерали, литературни и обществени величия не само от Америка, но и от целия свят.

Тука също — един факт, който му правеше впечатление и будеше чувство на любопитство и дори благоговейно страхопочитание — нямаше ни най-малка следа от този сексуален елемент, характерен за повечето прояви на живота, които бе виждал в „Грийн Дейвидсън“, а напоследък и в „Големият северен“. Всъщност, доколкото можеше да си спомни, той сякаш беше изпълвал и служил за подбуда, ако не на всички, поне за повечето прояви на живота, с които досега Клайд бе влизал в досег. Но тука нямаше сексуалност — нито помен. Жени не се допускаха в този клуб. Разните видни личности идваха и си отиваха по правило сами и с онази безшумна енергичност и сдържаност, с която се отличават достигналите изключителен успех. Те често се хранеха сами, безшумно беседваха по двама и на групи, четяха своите вестници или книги или шетаха насам-натам с бързо карани автомобили, но в повечето случаи като че ли не се сещаха или поне не ги засягаше този елемент на страстта, който на незрелия ум на Клайд до този момент се струваше да движи и да разстройва толкова много неща в тези по-малки светове, към които бе принадлежал досега.

Вероятно човек не би могъл да достигне или да задържи мястото си в такъв удивителен свят, ако не останеше безразличен към сексуалното — една позорна страст, без съмнение. И затова в присъствието или пред очите на такива хора човек трябва да се държи или да изглежда така, сякаш подобни мисли, каквито те завладяват от време на време, са далече от ума ти.

След като поработи тук известно време, под влиянието на това заведение и разните личности, които отсядаха в него, Клайд доби истински джентълменски и сдържан вид. Когато се намираше в помещенията на самия клуб, чувстваше се по-друг от това, което беше наистина — по-умерен, не толкова романтичен, по-практичен, сигурен, че ако се опита сега, ако подражава на по-трезвите светски мъже и само на тях, някой ден може да преуспее, не кой знае колко, но поне повече, отколкото сега. Пък кой знае? Ако постоянства в работата си, завързва само подходящи познанства и се държи тука най-внимателно, някой от тези много забележителни мъже, които виждаше да идват и да си отиват, може да го хареса и да му предложи някаква важна служба някъде — такава, каквато не е имал никога преди и която ще му помогне да се издигне в един свят, какъвто не е познавал никога до този ден.

Защото, ако признаем истината, Клайд имаше душа, на която не бе съдено да порасне. Решително му липсваше ясната мисъл и вътрешната целенасоченост, които позволяват на толкова много хора да подбират между фактическите положения и пътищата в живота точно онова най-съществено нещо, което помага за непосредствения им напредък.