Теодор Драйзер
Американска трагедия (36)

XVII

Беше се стъмнило съвсем, когато Робърта излезе крадешком в сряда вечер, за да се срещне с Клайд. Но с какви угризения и размишления заради готовността, с която се беше съгласила да го направи! Защото за нея беше не само трудно да превъзмогне вътрешните си душевни скрупули, но и да надделее всичките тревоги във връзка с баналната религиозна и тесногръда атмосфера, в която беше затънала при семейство Нютън. Защото, откакто беше дошла тук, никъде почти не беше ходила без Грейс Мар. Освен това точно в този случай — нещо, което беше забравила, когато говори с Клайд — беше се уговорила да отиде със съпрузите Нютън и Грейс в Баптистката черква, където след редовното за сряда молитвено събрание щеше да има забава с игри, сладкиши, чай и сладолед.

Ето защо много се тревожеше и не знаеше какво да направи, докато не се сети, че преди един-два дена господин Лигет, забелязал колко бързо и сръчно работи, беше и подхвърлил, че винаги, когато пожелае да научи някоя от операциите по шиенето на яките, което ставаше в съседното помещение, щял да накара госпожа Брейли да се позанимае с нея и да й покаже. И сега, понеже поканата на Клайд и тази забава в черквата съвпадаха в една и съща вечер, Робърта реши да каже, че госпожа Брейли я вика у дома си. Само че, както реши още, щеше да изчака и едва в сряда преди вечеря да каже, че госпожа Брейли я е поканила да отиде у нея. Тогава ще може да се види с Клайд. А докато съпрузите Нютън и Грейс се върнат от черквата, ще може вече да си е вкъщи. Ах, колко ли хубаво ще бъде той да й говори: да й каже пак, както го беше казал в лодката, че никога не е виждал по-хубаво момиче от нея, когато стоеше на брега и гледаше водните лилии. Много, много мисли — смътни, ужасни, картинни — минаваха през ума й: как и къде биха могли да ходят… да бъдат заедно… да прекарват времето си… отсега нататък, само ако сполучи да го спечели за приятел, без да причини нищо лошо на себе си или него. Ако се наложи — реши тя сега, — може да напусне фабриката и да си намери работа някъде другаде, та да освободи Клайд от всякаква отговорност по отношение на дружбата с нея.

Имаше обаче друга мисловна, както и емоционална фаза в цялата работа и тя беше свързана с дрехите. Защото след идването си в Ликъргъс Робърта беше разбрала, че по-интелигентните момичета тук се обличат по-добре от момичетата в Билц и Трипетс Милз. Същевременно тя пращаше значителна част от спечеленото на майка си — сума, която, ако задържаше, щеше да е достатъчна, за да се облече извънредно добре, както си даваше сметка. Но сега, след като Клайд я бе завладял до такава степен, тя се разтревожи за външния си вид и вечерта след разговора си с него във фабриката прегледа малкия си гардероб и се установи на мека синя шапка, която Клайд още не беше виждал, заедно с карирана в синьо и бяло фланелена пола и бели платнени обувки, купени предишното лято в Билд. Беше намислила да почака, докато семейство Нютън и Грейс тръгнат на черква, а след това бързо да се облече и излезе.

В осем и половина, когато вече се бе окончателно свечерило, тя се запъти на изток по Тейлър стрийт и Централния булевард, а после по обиколен път се върна пак на запад до мястото на срещата. И Клайд бе вече там. Облегнал се на стара дървена ограда около неголяма царевична нива, той гледаше назад към интересния градец с блеснали през дърветата светлини в толкова много домове. Въздухът бе напоен с тежки ухания — смесения дъх на много треви и цветя. Лек ветрец раздвижваше дългите мечове на царевицата зад гърба му, листака на дърветата над главата му. И имаше звезди — Голямата мечка и Малката мечка, и Млечният път — небесните явления, които отдавна познаваше от майка си.

А Клайд си мислеше колко различно бе положението му тук от положението в Канзас сити. Там е бил толкова плах по отношение на Хортензия Бригз или всъщност на кое да е момиче — не се е решавал да каже почти нито дума на никое от тях. Докато тук, а особено откакто му бе поверено маркировъчното отделение, като че ли бе осъзнал факта, че е много по-привлекателен, отколкото беше предполагал някога преди. Също, че се харесва на момичетата и не го е чак толкова страх от тях. Очите на самата Робърта бяха му показали същия ден голямото й влечение към него. Тя беше неговото момиче. И когато дойдеше, щеше да я прегърне и целуне. И тя нямаше да може да се съпротиви.

Клайд стоеше, слушаше, мечтаеше, наблюдаваше и шумоленето на царевицата зад гърба му събуждаше у него някакъв стар спомен, когато я видя да идва. Докарана и жива, тя все пак изглеждаше неспокойна, спря в края на улицата и се заоглежда като уплашено и предпазливо зверче. Клайд веднага забърза към нея и тихичко се обади:

— Здравейте. Божичко, колко добре сторихте, че дойдохте! Имахте ли някакви спънки?

Мислеше си колко по-приятна е тя и от Хортензия Бригз, и от Рита Дикърмън — едната такава сметкаджийка, другата така разпуснато чувствена и непридирчива.

— Имала ли съм някакви спънки? Да знаете какви!

И Робърта веднага се впусна в подробен и живописен разказ не само за грешката по отношение на черкуването на съпрузите Нютън и нейния ангажимент с тях, но и за упоритото решение на Грейс Мар да не ходи на черковната забава без нея и как е трябвало да съчинява, о, толкова ужасно, за ходенето й у госпожа Брейли, за да се учи да шие — това ново споразумение между Лигет и Робърта, за което Клайд не беше чул досега нито дума и което много го заинтригува, защото веднага събуди у него подозрението, че Лигет може да има намерението да я премести от неговото отделение. Той продължи да я разпитва по този въпрос, преди да й позволи да продължи разказа си, и Робърта забеляза заинтересоваността му, която й достави голямо удоволствие.

— Но знаете, аз не мога да остана много дълго — побърза мило да му съобщи тя при първия удобен случай, когато Клайд я хвана под ръка и сви към реката, на север, където — така далече — нямаше жива душа. — Забавите на Баптистката черква никога не продължават по-късно от десет и половина или единайсет и те скоро ще се върнат! Така че трябва да се постарая да съм си у дома преди тях.

След това тя изрази много основания, поради които би било неразумно от нейна страна да не се е прибрала след десет — причини, които го ядосваха, но въпреки това убеждаваха с разсъдливостта си.

Беше се надявал да прекара с нея по-дълго. Но като виждаше, че времето е твърде кратко, у него се разпали още повече желанието за по-голяма близост с нея и той започна да й прави комплименти за хубавата й шапка и наметка и колко много й приличали. Изведнъж се опита да я прегърне през кръста, но сметнала, че той действа твърде припряно, тя отстрани ръката му или се помъчи да я отстрани, като го убеждаваше с най-нежен, най-умолителен тон:

— Не, не, това не е хубаво, нали? Не можете ли само да ме държите под ръка или да ме оставите аз да ви хвана?

Но той забеляза, че щом го убеди да не я държи през кръста, тя го хвана под ръка и се притисна, гальовно се гушна до него и нагоди крачките си към неговите. В този миг той си мислеше колко естествено и непресторено се държи тя сега, след като ледът между тях се е строшил.

И как продължи да бъбри! Харесвала Ликъргъс, само че й се струвал най-религиозният град, който някога е виждала — много по-лош от Билц или Трипетс Милз в това отношение. А след това се залови да обяснява на Клайд какво представляват Билц и Трипетс Милз… и бащиният й дом, но много накратко, защото не й се говорело за това. Сетне заговори пак за съпрузите Нютън и Грейс Мар и как следили всяка нейна стъпка. Докато тя приказваше, Клайд си мислеше колко различна е от Хортензия Бригз или Рита, или от всяко друго момиче, което е някога познавал — толкова по-простодушна и доверчива… в никой случай не такава отпусната като Рита, нито толкова безочлива, суетна или претенциозна, каквато беше Хортензия, но хубава като тях и много по-сладка. Неволно си мислеше колко по-сладка би била, ако беше облечена по-елегантно. После пък се чудеше какво ли би си помислила за него и държането му с Хортензия, ако можеше да го съпостави с държането му спрямо нея сега.

— Знаете ли — каза й той при първия представил му се случай, — мъчил съм се да ви заговоря още от самото ви идване във фабриката, но виждате как всички там дебнат. Те са непоносими! Казаха ми, когато постъпих, че не бива да проявявам интерес към никое момиче, което работи във фабриката, и аз се мъчех да спазя това правило. Но просто не можах да се наложа на себе си, пък и как ли бих могъл? — Той нежно стисна ръката й над лакътя, после изведнъж спря, освободи си ръката и я прегърна. — Знаете, Робърта, луд съм по вас. Наистина съм луд. Струва ми се, че няма по-мило, по-сладко момиче. Кажете, нали не ми се сърдите за тези думи? Откакто вие се мярнахте тук, кажи-речи, не мога да спя. Имате такива хубави очи и коса! Тая вечер изглеждате чудно хубава… прекрасна. Ах, Робърта! — Ненадейно той притисна лицето й между двете си длани и я целуна, преди тя да може да се дръпне. След като направи това, притегли я към себе си; тя се противеше, макар почти да нямаше сили да устои. Защото и на нея й се искаше да го прегърне или да се остави той да я притисне здраво и това общо желание на двама им я озадачи и разтревожи! Беше ужасно! Какво ли щяха да си помислят хората… ако се научеха? Тя е лошо момиче наистина и все пак искаше да бъде така… близо до него… сега, както никога преди.

— Ах, не бива, господин Грифитс — замоли се тя. — Наистина не бива, вие знаете. Моля ви се. Някой може да ни види. Струва ми се, че чувам някой да идва. Хайде, моля ви се! — Тя се заозърта, явно уплашена, а Клайд възторжено се изсмя. Животът най-сетне му беше поднесъл възхитителна възлюбена. — Никога не съм правила такова нещо, знаете — продължаваше Робърта. — Честна дума, не съм! Моля ви се! Само защото ми казахте…

Клайд само я притискаше силно до себе си, без да каже нещо в отговор, съвсем доближил бледото си лице и гладните си тъмни очи до нейните. Той я целуваше наново и наново въпреки протестите й и малката й уста, брадичка и бузи му се виждаха невъобразимо прекрасни… твърде неотразими… След това зашепна умолително, понеже беше твърде разнежен, за да говори енергично:

— О, Робърта, скъпа, кажи ми, че ме обичаш. Моля ти се, кажи! Зная, че ме обичаш, Робърта. Чувствам го. Моля ти се, кажи ми го сега. Луд съм по теб. Имаме толкова малко време.

Той я зацелува пак по бузите и устата и внезапно усети тя да се отпуска. Девойката стоеше съвсем неподвижна, без да се противи, в прегръдките му. Клайд чувстваше, че се извършва някакво чудо, но не можеше да разбере какво. Съвсем неочаквано усети сълзи по лицето й, главата й клюмна на рамото му и след това я чу да казва:

— Да, да, да. Обичам те. Обичам те, обичам те!

В гласа й прозвуча ридание — дали от мъка, дали от възторг — и Клайд го чу. Честността и прямотата й така го трогнаха, че и неговите очи се насълзиха.

— Всичко е наред, Робърта. Всичко е наред. Моля ти се, не плачи. О, ти си тъй сладка за мен, Робърта! Наистина, наистина, Робърта.

Той вдигна очи и пред него, на изток, над ниските покриви на града се показваше съвсем тъничката, съвършено жълта най-горна извивка на изгряващата юлска луна. И в момента му се стори, сякаш животът му е дал всичко… всичко… което би могъл да поиска от него.