Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An American Tragedy, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Личност и общество
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Сатира
- Социален реализъм
- Стремеж към слава
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Теодор Драйзер
Заглавие: Американска трагедия
Преводач: Сидер Флорин
Година на превод: 1974
Език, от който е преведено: английски
Издание: трето
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1984 г.
Редактор: Цветан Николов (II издание)
Редактор на издателството: Жечка Георгиева
Художествен редактор: Ясен Васев
Художник: Асен Иванов
Коректор: Здравка Славянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068
История
- — Добавяне
XL
Две случки, станали по това време, спомогнаха още повече да изострят диаметрално противоположните гледища на Клайд и Робърта. Едната от тях не беше повече от мимолетно впечатление на Робърта, когато една вечер зърна Клайд, спрял се на Централния булевард край бордюра пред пощата, да разменя няколко думи с Арабела Старк, която чакаше в голяма и внушителна кола баща й да излезе от сградата на дружество „Старк“ отсреща. А госпожица Старк, докарана според модата на сезона, нейния обществен кръг и собствения си претенциозен вкус, седеше в превзета поза пред волана, за да се покаже не само на Клайд, а и на хората изобщо. Но на Робърта, доведена вече до умопомрачение от бавенето на Клайд и собственото й решение да го принуди да направи нещо в нейна полза, тя се видя ни повече, ни по-малко олицетворение на спокойствието, разкоша и липсата на чувство за отговорност, които така пленяваха Клайд и го караха да се бави и да бъде напълно безразличен към ужасното положение, в което се намираше самата тя. Защото — уви! — какво друго, освен искането, налагано от сегашното й състояние, можеше да предложи тя на Клайд срещу всичко, от което той щеше да се откаже, в случай че отстъпеше пред настояването й? Нищо — и това бе мисъл, която съвсем не действаше насърчително.
И въпреки това в този момент, когато противопоставяше своето нещастно състояние и изоставеност на състоянието например на тази госпожица Старк, тя почувства да я обземат по-голямо негодувание и враждебност, отколкото е могла да изпитва досега. Не беше правилно! Не беше справедливо! Защото през няколкото седмици, минали след последния им разговор по този въпрос, Клайд не беше й продумал почти нито дума във фабриката или другаде, да не говорим вече за това, че не се беше отбил в квартирата й, понеже го беше страх от обичайните й въпроси, на които не можеше да отговори. И това я караше да чувства, че не само я пренебрегва, но е и много остро настроен против нея.
И все пак, когато се прибираше вкъщи след тази банална, но горе-долу характерна сцена, в душата си Робърта изпитваше не толкова яд, колкото скръб и болка, защото любовта и спокойствието бяха изчезнали и вероятно нямаше никога вече да се върнат пак… никога… никога! О, колко ужасно… колко ужасно!
От друга страна, на Клайд, и то приблизително по същото време, му бе съдено да види нещо, близко свързано с Робърта, което, както човек би си рекъл, само присмехулна и дори зложелателна съдба би могла да нареди или да позволи да стане. Защото, потеглили следващата неделя по предложение на Сондра на север, към езерото Ароу, където се намираше вилата на семейство Тръмбул, за да се порадват този празничен ден на ранната пролет, близо до Билц, през който трябваше да минат, наложи им се да се отбият на изток, в посока на родния дом на Робърта. Когато излязоха най-после на един път от север на юг, който идваше направо от Трипетсвил край стопанството на Олдън, те свиха на север. След няколко минути стигнаха пред самото стопанство на Олдън, на кръстовището с друг път от изток на запад, който водеше към Билд. Тук Трейси Тръмбул, който караше колата в момента, поиска някой да слезе и да попита в близкото стопанство дали този път наистина води за Билд. Клайд беше най-близо до вратата и изскочи навън. И тогава, като погледна името върху пощенската кутия, сложена на кръстопътя и явно принадлежаща на страхотно разнебитената стара сграда на височинката по-нагоре, с голямо изумление видя, че то беше Тайтъс Олдън — така се казваше бащата на Робърта. И понеже тя му беше разправяла, че родителите й живеят близо до Билд, в ума му в същия миг проблесна, че трябва да е родният й дом. Това го накара да се поспре, да се поколебае дали да продължи към къщата, или не, понеже веднъж беше подарил на Робърта малка своя снимка и не беше изключено да я е показвала на близките си. От друга страна, самата мисъл, че този запуснат, порутен дом има нещо общо с Робърта, а следователно и с него, беше достатъчна да породи желанието да се обърне и да побегне.
Но Сондра, която седеше до него в колата и забеляза сега двоумението му, извика:
— Какво има, Клайд? Страх те е от бау-бау?
И той долови мигновено, че ако не тръгне веднага към къщата, те ще продължат да се занимават с държането му, и се запъти нагоре по пътечката. Но впечатлението от сградата, след като я поразгледа по-внимателно, бе достатъчно, за да събуди в ума му най-тревожни и мъчителни размишления. И това ако беше къща! Тъй самотна и гола дори в този слънчев пролетен ден! Този взел-дал хлътнал покрив! Събореният комин на северната страна с грубите буци циментирани полски камъни, които се търкаляха в основите му, килналият се полусъборен комин на южната страна, който се държеше само благодарение на редица подпорки! Занемарената пътека от пътя долу, по която сега бавно се изкачваше! Доста му подействаха изпочупените и разместени камъни, които служеха за стъпала пред входната врата. А небоядисаните порутени пристройки изглеждаха още по-неугледни покрай всичко друго.
Божичко! Само като си помислеше, че това е родният дом на Робърта! И като си помислеше, че тя настоява да се оженят тъкмо сега, когато храни всички тези надежди във връзка със Сондра и този светски кръг в Ликъргъс! И Сондра е в колата с него и вижда всичко… макар и да не го знае. Каква беднотия. Колко жалко и безпросветно е всичко! И той е започнал така, но колко далече назад е останало то!
Премалял, с неприятно болезнено усещане под лъжичката, като от нанесен там удар, Клайд се приближи до къщата. И тогава, сякаш за да го разстрои още повече (ако това беше възможно), вратата се отвори и на прага се появи Тайтъс Олдън със стара, протъркана и окъсана на лактите дреха, увиснали като торби износени памучни панталони и груби, нелъснати и не по мярка селски обувки и с поглед го запита какво желае. И Клайд, сащисан от дрехите, както и от явната прилика с Робърта в очите и устата, колкото можеше по-бързо го попита дали долният път от изток на запад минава през Билц и дали излиза на главния път на север. Но при все че би предпочел едно бързо „да“, та да може да се обърне и да си тръгне, Тайтъс предпочете да слезе в двора и там с ръкомахане обясни, че ако искат да излязат на истински хубав път, по-добре ще е да продължат още поне две мили по това Трипетсвилско шосе от север на юг и чак тогава да завият на запад. Клайд кратко му поблагодари, обърна се почти преди той да беше свършил и забърза към колата.
Защото сега пак си спомни с чувство на безкрайно притеснение за Робърта, която мисли, точно сега мисли, че скоро, въпреки онова, което му предлага Ликъргъс — настъпващата пролет и лято, любов и романтика, веселие, обществено положение, влияние, — той ще се откаже от всичко, ще замине и ще се ожени за нея. Ще се завре в някоя затънтена дупка! О, колко ужасно. И с дете, на неговата възраст! О, защо е бил толкова глупав и слабоволев да се свърже с нея по такъв начин? Само заради няколко самотни вечери! О, защо, защо не можа да почака? Тогава този друг свят пак щеше да се отвори пред него. Само да беше почакал!
А сега безспорно, ако не съумее бързо и лесно да се отскубне от нея, ще бъде осъден да се лиши от цялото това друго великолепно признание, и другият свят, от който произлиза, ще простре към него безрадостните си сиромашки ръце и ще го стисне за гърлото отново, също както немотията на семейството му го беше притиснала и почти удушила в самото начало. Дори му дойде наум — някак смътно и за първи път — колко странно беше, че това момиче и той, тъй поразително еднакви по произход, бяха изпитвали такова влечение един към друг отначало. Защо е било така? Колко странен е все пак животът. Но още повече го тревожеше стоящият пред него проблем как да намери изход. И от този момент нататък, през цялото това пътуване, той рови в ума си за някакво решение. Стига Робърта или родителите й да се оплачат само с една дума на чичо му или Гилбърт, и с него е свършено.
Тази мисъл толкова го разтревожи, че макар преди да беше бърборил заедно с другите за очакващите ги може би развлечения, когато се върна в колата, остана мълчалив. А Сондра, която седеше до него и преди това от време на време му шепнеше за плановете си за лятото, вместо да поднови бъбренето, пошепна:
— Какво му е станало на момченцето? — Когато проличеше, че Клайд е разстроен, макар и съвсем малко, тя започваше да му гука така, по бебешки, понеже това му действаше почти като електрически ток, макар и сладко мъчително. „Мъничката ми гугутка“ наричаше я понякога той. — Лицицето съвсем тъзницко. Пледи малко лицицето съвсем засмяно. Хайде, наплави муцунката весела пак. Засмей се на Сондла. Стисни лъката на Сондла, хайде, бъди ми доблицко момценце, Клайд!
Тя се обърна и надникна в очите му, за да види има ли някакъв ефект това галено бебешко дърдорене, и Клайд, разбира се, положи крайни усилия да се покаже по-весел. Но все пак, въпреки неописуемо чудесната й любов към него, призракът на Робърта и на всичко, което тя представляваше сега във връзка с цялото положение, не се махаше от очите му — нейното състояние, съвсем скорошното й окончателно решение, явната невъзможност да направи сега нещо друго, освен да замине заедно с нея.
Ами… вместо да си навлече такава беда на главата… няма ли да е по-добре за него, дори и да загуби веднъж завинаги Сондра, да избяга, както при случая с убитото дете в Канзас сити… и да не чуят вече нищо за него. Но тогава ще загуби Сондра, връзките си тук и чичо си… този свят! Каква загуба! Каква загуба! Мъката да скита от място на място; да трябва да пише отново на майка си за известни обстоятелства, свързани с бягството му, за които някой друг би могъл да й пише после оттук по-подробно… и да го изложи много по-зле. Ами всичко това, което ще мислят за него близките му! А напоследък беше писал на майка си, че напредвал тъй бързо. Каква беше тази фаталност в живота му, която караше да му се случват такива неща? Нима все такъв ще му бъде животът? Да бяга от едно или друго положение само за да започне всичко отново някъде другаде… може би само за да се види принуден да бяга от нещо още по-лошо. Не, той не може да избяга пак. Трябва да приеме положението, и да го реши по някакъв начин. Трябва!
Боже!