Теодор Драйзер
Американска трагедия (70)

IV

За Орвил Мейсън бе лесно да изпита съчувствие към семейството, което, както му се видя от пръв поглед, вероятно като самия него е било изложено на ударите, униженията и оскърбленията на живота. Когато пристигна със служебната си кола към четири часа следобед в този съботен ден, той видя пред себе си старата разнебитена къща и самия Тайтъс Олдън, който по ръкави и комбинезон се качваше откъм свинарника в подножието на хълма и лицето и цялата му фигура подсказваха, че това е човек, непрекъснато измъчван от съзнанието, че се е провалил в живота. И сега Мейсън съжали, че не се беше обадил по телефона, преди да тръгне от Бриджбърг, защото му беше ясно, че новината за смъртта на дъщерята щеше да бъде ужасен удар за такъв човек. В същото време Тайтъс, забелязал идващия Мейсън, и решил, че може да е някой, който ще пита за пътя, учтиво доближи.

— Вие ли сте господин Тайтъс Олдън?

— Да, господине, така се казвам.

— Господин Олдън, аз съм Мейсън. От Бриджбърг, прокурор на окръга Катараки.

— Да, господине — отговори Тайтъс, учуден какво ли странно нещо е накарало прокурора на такъв далечен окръг да го търси и да пита за него. А Мейсън сега гледаше Тайтъс и не знаеше как да започне. Жестокостта на новината, която трябваше да съобщи… каква съкрушителна сила можеше да има върху такъв явно хилав и безпомощен човечец. Бяха се спрели под една от големите тъмни ели пред къщата. Вятърът шепнеше в иглите й предвечната си песен.

— Господин Олдън — заговори Мейсън по-сериозно и по-благо, отколкото му бе обикновено присъщо, — вие сте баща на момиче, което се казва Бърт или може би Албърта, нали? Не съм сигурен дали съм налучкал правилно името.

— Робърта — поправи го Тайтъс Олдън и усети нервите му да се опъват от предчувствие за нещо нередно.

И Мейсън, преди навярно да лиши този човек от възможност да го осведоми свързано за всичко, което искаше да узнае, започна да го разпитва:

— Да знаете случайно по тия места някой младеж на име Клифърд Голдън?

— Не си спомням да съм чувал някога за подобно лице — бавно отговори Тайтъс.

— Или Карл Грейъм?

— Не, господине. Не си спомням човек и с такова име.

— Така си и мислех — рече Мейсън повече на себе си, отколкото на Тайтъс. — Впрочем — хитро добави той със заповеднически тон — къде е дъщеря ви сега?

— Ами че в Ликъргъс. Там е на работа. Но защо питате? Да не е направила нещо лошо… или да е идвала при вас за нещо? — Той успя криво-ляво да се усмихне, но сиво-сините му очи гледаха вече тревожно: в тях се четеше недоумение.

— Един момент, господин Олдън — продължи Мейсън благо, но въпреки това много твърдо и убедително, — ще ви обясня всичко след един миг. Но първо искам да ви задам няколко необходими въпроса. — И той загледа Тайтъс сериозно и съчувствено. — Кога сте видели дъщеря си за последен път?

— Ами че тя тръгна оттук във вторник сутринта за Ликъргъс. Тя работи във фабриката за яки и ризи на дружество „Грифитс“. Но…

— Чакайте, един момент — настоя решително прокурорът. — Ще ви обясня всичко след малко. Сигурно е била тук за събота и неделя. Така ли?

— Беше тук при нас около месец в отпуска — обясни бавно и точно Тайтъс. — Не се чувстваше съвсем добре, та беше дошла у дома да си почине. Но беше добре, когато си тръгна. Да не искате да кажете, господин Мейсън, че й се е случило нещо лошо, а? — Той вдигна дълга почерняла ръка до брадата и бузата си с изражение на тревожен въпрос. — Ако мислех, че има нещо такова? — Старецът прокара ръката през оредяващата си прошарена коса.

— Имате ли някакво известие от нея, откакто си е заминала? — спокойно продължи Мейсън, твърдо решил да изтръгне колкото може повече практически сведения, преди да нанесе страшния удар. — Да ви е съобщила нещо, че отива някъде другаде, а не обратно в Ликъргъс?

— Не, господине, нямаме. Да не е някак пострадала, а? Да не е извършила нещо, което да я е вкарало в беда? Не, това не може да бъде. Но вашите въпроси! Вие така говорите… — Той вече леко трепереше; ръката, която беше вдигнал до тънките си бледи устни, видимо безцелно шареше около устата.

Но вместо да му отговори, прокурорът извади от джоба си писмото от Робърта до майка й и като му показа само почерка на плика, попита:

— Това почеркът на дъщеря ви ли е?

— Да, господине, това е нейният почерк — отговори Тайтъс с леко повишен тон. — Но какво значи това, господин прокурор? Откъде имате това? Какво има вътре? — Той разтревожено стисна ръце, защото сега ясно прочете в очите на Мейсън нещо трагично. — Какво е това… това… дето е писала тя в писмото? Вие сте длъжен да ми кажете… ако нещо се е случило на моето момиче!

Той се заоглежда възбудено, сякаш с намерението да се върне в къщата да търси помощ… да разкаже на жена си за обхваналия го ужас… а Мейсън, като видя до какво отчаяние го е докарал, веднага го хвана здраво, но дружелюбно за ръцете и заговори:

— Господин Олдън, това е един от онези черни моменти, каквито настъпват в живота на някои от нас, когато човек трябва да събере цялата си смелост. Колебая се дали да ви го кажа, понеже съм видял доста нещо в живота и зная колко много ще страдате.

— Тя е ранена! Може да е умряла! — възкликна Тайтъс с почти писклив глас и зениците на очите му се разшириха.

Орвил Мейсън кимна.

— Робърта! Първата ми рожба! Боже мой! Господи боже! — Тялото му се сгърчи като от удар и той се облегна на съседно дърво. — Но как? Къде? Във фабриката, от машина? О, мили боже! — Той се обърна, сякаш искаше да отиде при жена си, а якият прокурор със счупения нос се помъчи да го задържи.

— Един миг, господин Олдън, един миг. Не бива още да отивате при жена си. Аз зная колко е тежко това, колко ужасно, но нека да ви обясня. Не в Ликъргъс. Не от някаква машина. Не! Не… Тя се е удавила! В езерото Голямата чапла. Била е там на излет в четвъртък, разбирате ли? Чувате ли? Удавила се е в Голямата чапла в четвъртък с лодка. Лодката се преобърнала.

Възбудените ръкомахания и думи на Тайтъс така смутиха прокурора, че той се видя неспособен да обясни толкова спокойно, както би искал, как е станало удавянето, дори ако се приемеше, че е било обикновен нещастен случай. От момента, когато Мейсън употреби думата „смърт“ във връзка с Робърта, душевното състояние на Олдън напомняше направо умопобърканост. След първите си въпроси той издаде редица почти зверски стонове, като че ли му беше пресекнал дъхът. В същото време се сви, сгърчи се като от болка, сетне плесна с ръце и ги притисна до слепите си очи.

— Моята Робърта мъртва! Моята дъщеря! О, не, не, Робърта! О, боже мой! Не се е удавила! Това не може да е вярно! А майка й ми говори за нея само преди един час. Това ще я съсипе, когато чуе. И на мен ще ми докара смъртта. Ще я докара. О, моето нещастно, скъпо, скъпо дете! Обичното ми! Нямам сили да понеса такова нещо, господин прокурор.

Той увисна тежко и уморено в ръцете на Мейсън, който се мъчеше да го държи, колкото може. После, след миг, се обърна въпросително, с недоумение към входната врата на къщата и се втренчи в нея като някой безумен.

— Кой ще й го каже? — попита той. — Как може човек да й го каже?

— Но, господин Олдън — успокояваше го Мейсън, — заради самия вас, заради жена ви трябва да ви помоля да се успокоите и да ми помогнете да разгледам тоя въпрос така сериозно, както бихте го разгледали вие, ако не ставаше дума за дъщеря ви. В тая работа има много повече, отколкото можах да ви разкажа. Но трябва да запазите спокойствие. Трябва да ми позволите да ви обясня. Всичко това е действително ужасно и аз всецяло ви съчувствам. Зная какво значи то за вас. Но има известни страшни и мъчителни факти, които трябва да научите. Слушайте, слушайте.

И тогава, все още хванал Тайтъс за ръка, той му разказа колкото можеше по-бързо и по-убедително разните допълнителни подробности и подозрения във връзка със смъртта на Робърта, най-после му даде да прочете писмото и завърши с думите:

— Престъпление! Престъпление, господин Олдън! Ето какво мислим ние в Бриджбърг или поне така предполагаме; направо убийство, господин Олдън, ако го наречем с жестокото му, безсърдечно име.

Той замълча, докато Олдън, поразен от това — от престъпния елемент, не сваляше очи от него, сякаш не беше способен да го разбере напълно. И докато той гледаше, Мейсън продължи:

— И колкото и да зачитам вашите чувства, като главен представител на закона в моя окръг, сметнах за мой личен дълг да дойда тук днес да разбера дали има нещо, което вие или жена ви, или някой друг от семейството знае за тоя Клифърд Голдън или Карл Грейъм, или който и да е той, подмамил дъщеря ви на това усамотено езеро в планината. И макар да зная колко неизмеримо страдате сега, господин Олдън, твърдя, че трябва да желаете и да чувствате за свой дълг да направите всичко, каквото можете, за да ни помогнете да изясним тая работа. Това писмо тук като че ли подсказва, че поне жена ви знае нещо относно тоя тип… най-малкото името му. — И Мейсън настойчиво и многозначително почука с пръст по писмото.

В момента когато предполагаемият елемент на насилието и злото, извършени спрямо дъщеря му, беше добавен към непрежалимата му загуба, достатъчно силният животински инстинкт, както и любопитство, отвращение и страст към преследване, вродени у Тайтъс, го накараха да възстанови равновесието си дотолкова, че мълчаливо и задълбочено да се вслуша в това, което разказваше прокурорът. Дъщеря му не само се удавила, но била убита, и то от някакъв младеж, за когото според това писмо тя имала намерение да се омъжи! Чудно, че жена му е знаела, а той — не. И че Робърта не е искала той да знае.

И тозчас, породена най-много от религията, условностите и общата подозрителност на провинциалното земеделско население към целия градски живот и непонятността и заплетеността на безбожните му обичаи, в ума му възникна мисълта за някой градски прелъстител и измамник, с когото Робърта се е запознала след отиването си в Ликъргъс и който е успял да я залъже с обещанието да се ожени за нея, което не е било искрено. И веднага в душата му пламна страхотно и неудържимо желание да отмъсти на всеки, който е могъл да замисли такова ужасно престъпление, както това срещу дъщеря му. Нехранимайко! Прелъстител! Убиец!

Жена му и той тука си мислеха, че Робърта спокойно, сериозно и щастливо върви по своя труден, честен път в Ликъргъс, за да преживява самата тя, а да помага и на тях. Пък от четвъртък следобед до петък тялото й е лежало на дъното на езерото. А те са спали в удобните си легла, ходили из къщи, без през ум да им мине нещо за страшната й съдба. И сега тялото й е в чужда стая или някъде в морга; никой от онези, които така са я обичали, не може да го види, нито да се погрижи за него, а утре студени, безразлични чиновници ще го пренесат в Бриджбърг.

— Ако има бог — възбудено възкликна Тайтъс, — той не ще допусне такъв негодник да остане ненаказан! О, не, не ще допусне! — И той неочаквано процитира: — „Още не съм видял чедата на праведния изоставени или да просят хляб.“ — И в същия миг, треперещ от жажда да действа, добави: — Трябва още сега да говоря за това на жена си. Да, да, трябва! Не, не, вие почакайте тук. Аз трябва да й го кажа пръв, и то сам. Ще дойда пак. Ще дойда пак. Вие ме почакайте тук. Зная, че то ще я съсипе. Но трябва да го узнае. Може тя да ни каже кой е той и тогава може да го хванем, преди да е успял да избяга надалеч. Ах, нещастното ми момиченце! Бедничката ми скъпа Робърта! Добричката ми, мила, честна дъщеричка!

И така, говорейки като насън, с изписано в очите и на лицето полубезумно страдание, той се обърна и със сковани, механични движения на автомат повлече крака към пристройката, където, както знаеше, госпожа Олдън готвеше някакви по-специални ястия за другия ден, който беше неделя. Но когато стигна там, Тайтъс се спря на прага, без да смее да пристъпи по-нататък — фигура, въплътила в себе си цялата трагедия на безпомощното човечество, изправило се пред безмилостните, необясними и равнодушни сили на живота!

Госпожа Олдън се обърна и като видя напрегнатото му изражение, отпусна безжизнено ръце: скритата в погледа му мисъл в миг прогони от лицето й нейния простичък, уморен, но все пак мирен размисъл.

— Тайтъс! За бога! Какво е станало?

Вдигнати ръце, полуотворена уста, някак неестествено, странно и неочаквано присвили се и сетне широко отворили се очи, а после една дума:

— Робърта!

— Какво й е? Какво й е? Тайтъс… какво й е?

Мълчание. Пак това нервно потрепване на устата, очите, ръцете. После:

— Умряла! Тя е била… била е удавена!

След това, изгубил сетни сили, той рухна на пейката, сложена до самата врата. А госпожа Олдън се втренчи за миг, без да може напълно да го разбере, сетне схвана всичко и без дума тежко се свлече на пода. Тайтъс я загледа и кимна с глава, сякаш искаше да каже: „Напълно правилно. Така трябваше да стане. Мигновено избавление за нея, да не мисли за този ужасен факт.“ А след това бавно се надигна, отиде при жена си, коленичи и я сложи по гръб. После бавно излезе през вратата, обиколи до предната страна на къщата, където Орвил Мейсън седеше на разрушените стъпала пред входа, гледаше следобедното слънце на запад и размишляваше унесено за скръбната вест, която този жалък, некадърен земеделец съобщаваше на жена си. И в момента дори му се искаше да беше всичко другояче, да можеше да няма такова дело, колкото и да беше изгодно за него.

Но сега, щом зърна Тайтъс Олдън, той скочи и избърза пред приличащия на скелет старец в пристройката. Когато видя госпожа Олдън, дребничка почти колкото дъщеря си, да лежи отпусната и неподвижна, Мейсън я вдигна със силните си ръце, внесе я през столовата във всекидневната, където имаше старомоден шезлонг, и я положи на него. Там провери пулса й и изтича да донесе вода, като се оглеждаше да види някого — син, дъщеря, съсед, когото и да било. Като не откри никого, забърза обратно с водата да й лисне малко на лицето и ръцете.

— Има ли тук някъде лекар? — обърна се той към Тайтъс, който стоеше сега на колене до жена си.

— В Билц… да… доктор Крейн.

— Имате ли… има ли някой тук наблизо телефон?

— Господин Уилкокс. — Тайтъс посочи към къщата на Уилкокс, чийто телефон съвсем наскоро беше използвала Робърта.

— Наглеждайте я. Аз сега ще се върна.

Мейсън веднага изскочи от къщата да повика Крейн или някой друг лекар и пак така бързо се завърна с госпожа Уилкокс и дъщеря й. А след това чакане… чакане, докато не дойдоха първо разни съседи, а най-сетне и доктор Крейн, с когото се посъветва дали ще може още същия ден да поговори с госпожа Олдън за крайно важната тайна, довела го тук. Доктор Крейн, под дълбокото впечатление от сериозния вид и юридическия език на господин Мейсън, заяви, че може да е дори най-добре да направи така.

И най-после госпожа Олдън, свестена с хероин и подкрепена от утешенията и съболезнованията на всички присъстващи, бе доведена до състояние, в което можеше бавно и с много увещания да бъде запозната първо със смекчаващите вината обстоятелства, а след това да бъде разпитана относно самоличността на загадъчния мъж, споменаван в писмото на Робърта. Единственото лице, за което, доколкото госпожа Олдън можа да се сети, Робърта бе споменавала, и то само веднъж, по Коледа, че й обръщало особено внимание, бил Клайд Грифитс, племенник на богатия Самюъл Грифитс от Ликъргъс, и началник на отделението, където работела Робърта.

Но както Мейсън и самите госпожа и господин Олдън веднага решиха, това само по себе си положително не можеше още да значи, че племенникът на такъв голям човек може да бъде обвинен в убийството на Робърта. Богатство! Обществено положение! Наистина Мейсън бе склонен да се позабави и поразмисли, преди да отправи подобно обвинение. Защото социалната разлика между този мъж и това момиче според него беше много голяма. И въпреки всичко можеше да е наистина така. Защо не? Не беше ли допустимо младеж с такова сигурно положение повече от всеки друг да е бил способен да поддържа безотговорна тайна връзка с момиче като Робърта, щом тя е била толкова привлекателна според думите на Хейт? Не работеше ли тя във фабриката на чичо му? И не беше ли бедна? Освен това, както Хейт бе вече споменал, с когото и да е било това момиче в момента на смъртта си, то не се беше поколебало да съжителства с него преди женитбата. А не беше ли такова поведение присъщо за един богат и разглезен младеж към бедна девойка? Поради собствените му сблъсквания на младини с прищевките на случайни и наследствени богаташи, тази мисъл му се видя твърде вероятна. Проклетите богаташи! Безчувствените богаташи! А ето че майка й и баща й явно вярваха най-твърдо в нейната невинност и добродетел.

От по-нататъшното разпитване на госпожа Олдън стана ясно само, че тя никога не е виждала този младеж и никога не е дори и чувала за някой друг. Единствените допълнителни сведения, които тя и съпругът й можеха да му дадат, бяха, че през време на последния си престой у дома в течение на един месец Робърта не се чувствала съвсем добре — ходела отпусната из къщата и често си почивала. Също, че писала редица писма, които предавала на раздавача или пускала в пощенската кутия на кръстопътя под тях. Нито господин Олдън, нито съпругата му знаеха до кого са били адресирани, при все че раздавачът вероятно щеше да знае, както бързо си помисли Мейсън. Също през този период тя се е занимавала с шев и си направила няколко рокли, не по-малко от четири. А към края на престоя имала редица телефонни разговори — с някой си господин Бейкър, както Тайтъс чул да казва господин Уилкокс. На заминаване взела само багажа, който донесла със себе си — малкия си куфар и пътната чанта. На гарата предала куфара на багаж сама, но дали за Ликъргъс, или някъде другаде, Тайтъс не можеше да каже.

Изведнъж, понеже отдаваше доста голямо значение на името Бейкър, в ума на Мейсън се подредиха „Клифърд Голдън! Карл Грейъм! Клайд Грифитс!“ и веднага еднаквите начални букви и сходното звучене на имената привлякоха вниманието му. Поразително съвпадение наистина, ако същият този Клайд Грифитс нямаше нищо общо с престъплението! И изпита желание да отиде веднага при пощенския раздавач и да го разпита.

Но понеже Тайтъс Олдън беше важен не само като свидетел за установяване самоличността на трупа на Робърта и съдържанието на чантата, оставена от нея на гара Ловната хижа, но също и за да убеди раздавача да говори, без да премълчава, той го помоли да се облече и да го придружи, като го увери, че ще го пусне да се върне на следващия ден.

След като предупреди госпожа Олдън да не говори с никого по този въпрос, Мейсън отиде на пощата да разпита раздавача. Този служител, когато го намериха, си припомни при запитване и в присъствието на Тайтъс, който стоеше до прокурора като галванизиран мъртвец, не само че Робърта му е дала няколко писма (не по-малко от дванадесет или петнадесет) през време на скорошното си пребиваване тук, но и че всичките са били адресирани до някого в Ликъргъс на име… чакайте да видя… Клайд Грифитс… точно така… изпратени до поискване. Прокурорът незабавно отиде с него при местен нотариус, където показанията му бяха официално заверени, след което се обади по телефона в кабинета си и като научи, че трупът на Робърта е докаран в Бриджбърг, потегли нататък с най-голямата скорост, която можеше да развие. А когато стигна, пред трупа и в присъствието на Тайтъс, Бъртън Бърли, Хейт и Ърл Нюком можа да реши за себе си, докато Тайтъс, полуобезумял, не сваляше очи от лицето на своето дете, първо, че тя е наистина Робърта Олдън, а след това размисли дали смята, че тя е от този тип, който безпътно се съгласява на такива връзки, за каквито като че ли говореше записването им в хотела на езеро Грас. Мейсън реши, че не е. Това бе случай на хитро, пагубно прелъстяване и убийство. Ах, негодникът! И той е още на свобода! Политическото значение на всичко това почти се заличи от гневната му класова ненавист към всички заможни изобщо.

Но точно това посещение при покойницата, което стана в десет часа вечерта в салоните на погребалното бюро на братя Лътц, когато Тайтъс Олдън падна на колене пред дъщеря си и развълнувано поднесе малките й студени ръце до устните си, загледан трескаво, с невярващ поглед във восъчното й лице, обрамчено от дългата кестенява коса, едва ли можеше да обещае безпристрастно или дори почиващо на закона обществено мнение. Очите на всички присъстващи бяха плувнали в сълзи.

И тогава Тайтъс Олдън внесе нова и безкрайно драматична нотка в положението. Докато братята Лътц с трима техни приятели, собственици на съседния магазин за автомобили, Евърет Бийкър, присъстващият представител на бриджбъргския вестник „Рипъбликън“, и Сам Таксън, редактор и издател на „Демократ“, гледаха със страхопочитание иззад главите на другите пред тях, от страничната врата, водеща в гаража на погребалните агенти, той изведнъж се изправи, безшумно се спусна към Мейсън и възкликна:

— Искам да намерите негодника, който е извършил това, господин прокурор. Искам да го накарате да страда, както е било накарано да страда това чисто, добро момиче! Тя е била убита, това е то! Само един убиец е могъл да доведе момиче на такова езеро и да го удари, както всеки може да види. — Той посочи мъртвото си дете. — Аз нямам пари, за да подпомогна преследването на такъв негодник. Но ще работя. Ще продам стопанството си!

Гласът му секна и като че ли имаше опасност бащата да рухне, когато се обърна отново към Робърта. И тогава Орвил Мейсън, обзет от порива на този покрусен и жаден за отмъщение баща, пристъпи напред и рече:

— Да си вървим, господин Олдън. Ние разбрахме, че това е вашата дъщеря. Призовавам ви всички, господа, като свидетели при установяване на самоличността. И ако се докаже, че вашата дъщеря е била убита, както ни изглежда, сега аз ви обещавам, господин Олдън, честно и почтено, като прокурор на тоя окръг, че не ще пожаля нито време, нито сили, нито пари да проследя тоя нехранимайко и да го изправя на подсъдимата скамейка! И ако правосъдието на окръга Катараки е такова, каквото го мисля, можете спокойно да го поверите на съдебните заседатели, призовани от местния съд. И няма да има нужда да продавате стопанството си.

Поради дълбокото си, макар и лесно събудено вълнение, както и поради присъствието на покъртените слушатели господин Мейсън показа върха на силата и блясъка на ораторското си изкуство. И единият от братята Лътц — Ед, изпълнителят на всички поръчения, идващи от следователя — толкова се трогна, че възкликна:

— Точно така, Орвил! Ти си прокурор на място.

А Евърет Бийкър се провикна:

— Залавяйте се за работа, господин Мейсън! Ние ще сме с вас до сетния човек, когато се стигне до това.

Фред Хейт и помощникът му, трогнати от драматичното изказване на Мейсън, както и от живописния му и дори геройски вид в този миг, пристъпиха по-наблизо, Хейт — за да хване приятеля си за ръка, Ърл — за да възкликне:

— Желая ви повече сили, господин Мейсън! Ние ще направим всичко, каквото можем, ще видите. И не забравяйте, че тая пътна чанта, която тя е оставила на гара Ловната хижа, е във вашия кабинет. Аз я предадох на Бъртън преди два часа.

— Ей, вярно! Насмалко да я забравя! — рече Мейсън най-спокойно и делово; поривът на красноречието и вълнението се беше вече донякъде слял в душата му с изблика на необичайните похвали, каквито никога до този час не беше получавал в никое водено от него досега дело.