Теодор Драйзер
Американска трагедия (45)

XXVI

Самата вечеря протичаше сред разпокъсано бъбрене за разни места, лица, планове, повечето от които нямаха нищо общо с всичко, с което Клайд бе имал допир в Ликъргъс? Обаче благодарение на личния си чар скоро успя да превъзмогне чуждеенето и произтичащото от него равнодушие от страна на някои присъстващи, в частност на младите жени в компанията, заинтригувани от факта, че го харесва Сондра Финчли. А Джил Тръмбул, която седеше от едната му страна, го разпитваше откъде е дошъл, какъв е бил животът му и познатите у дома, защо е решил да дойде в Ликъргъс — въпроси, които, размесени с невинни закачки по адрес на разни момичета и техните обожатели, караха Клайд да се позамисли. Струваше му се, че съвсем не може да каже истината за семейството си. Затова заяви, че баща му държи хотел в Денвър… не много голям, но все пак хотел. Също, че е дошъл в Ликъргъс, понеже чичо му беше му предложил в Чикаго да дойде, да изучи производството на яки. Не бил сигурен, че съвсем го интересува и че ще остане кой знае колко, освен ако разбере, че си струва; всъщност се мъчел да открие какво би могло да значи това за неговото бъдеще — забележка, която накара Сондра, която го слушаше, също както и Джил, на която го казваше, да си помислят, че въпреки всички слухове, приписвани на Гилбърт, Клайд трябва да притежава някакви средства и обществено положение, към които да се върне, в случай че не сполучи тук.

Това само по себе си беше важно не само за Сондра и Джил, но и за всички останали. Защото въпреки хубостта и чара, и роднинските му връзки тук, мисълта, че е едно нищо и се мъчи, както твърдеше Констанс Уинънт, да се пришие към семейството на братовчед си, бе обезпокояваща. Човек не можеше да си позволи нищо повече от известни дружелюбност с безпарично чиновниче или служещ на заплата, каквото и да е семейството му, докато, ако той има малко пари и някакво обществено положение другаде, всичко коренно се променя.

И сега Сондра, успокоена от неговите думи, както и от факта, че се оказа по-приемлив, отколкото си го беше представяла, бе склонна да му обърне повече внимание, отколкото при други обстоятелства.

— Ще се съгласите ли да танцувате с мен след вечеря? — бе едно от първите неща, които той й каза, като се възползва от милата усмивка, подарена му от нея сред приказки за предстояща среща с танци някъде.

— Ами да, разбира се, стига да искате — отговори тя кокетно, като се мъчеше да разпали още повече романтичното му увлечение.

— Само веднъж ли?

— А, колко пъти искате? Тук има десетина момичета, нали виждате? Получихте ли програма, когато дойдохте?

— Не съм видял такова нещо.

— Нищо. Може да си вземете след вечеря. И можете да ме запишете за третия и осмия танц. Така ще ви остане време и за други. — Тя се усмихна пленително. — Трябва да бъдете мил с всички, знаете.

— Да, знам. — Клайд продължаваше да я гледа. — Но още откакто ви видях при чичо си през април, все съм искал да ви видя пак. Винаги търся името ви във вестниците.

Той я гледаше въпросително и с молба и въпреки волята си Сондра бе покорена от това наивно признание. Явно той не можеше да ходи, където ходеше тя, и да прави, каквото правеше тя, но все пак си даваше труд да следи името и забавленията й по вестниците. Тя не можеше да устои пред желанието да направи нещо повече за него.

— Така ли? — възкликна тя. — Много мило. Но какво четете за мен?

— Че сте били на Дванадесетото езеро и езеро Грийнууд, и горе на Шарон за плувните състезания. Четох, че сте отишли горе при Пол Смит. Вестниците тук като че ли смятаха, че се интересувате от някого на езерото Шрун и че може би ще се омъжите за него.

— Така ли? Колко глупаво! Вестниците тук винаги пишат такива глупави неща.

По тона й можеше да се заключи, че Клайд навярно е прекалил. Той изглеждаше смутен. Това я смекчи и след миг Сондра продължи разговора с предишния тон.

— Обичате ли да яздите? — попита тя любезно и примирително.

— Никога не съм яздил. Знаете, никога не ми се е отдавал случай, но винаги съм мислил, че ще мога, ако се опитам.

— Разбира се. То не е трудно. Ако вземете един-два урока, ще се научите и… — тя добави малко по-ниско — бихме могли да отидем някой път на разходка. В нашата конюшня има сума коне, които ще ви харесат, сигурна съм.

Клайд усети да му пламва главата, като си го представи. Всъщност Сондра го канеше да излезе някой път на езда с нея и му предлагаше отгоре на това един от техните коне.

— О, колко много бих искал! — каза той. — Би било чудесно!

Компанията настава от масата. Никой почти не се интересуваше от вечерята, след като беше пристигнал оркестърът от четири души и звуците на първия фокстрот вече долитаха от съседната всекидневна — дълго и широко помещение, откъдето бяха изнесени всички пречещи мебели, освен столовете край стените.

— Няма да е зле да си потърсите програмата и да си осигурите танците, преди да бъдат всичките обещани — предупреди го Сондра.

— Да, ей сега ще го направя — каза Клайд, — но нима ще танцувам с вас само два пъти?

— Добре, нека да са третият, петият и осмият в първата половина. — Тя весело му махна с ръка да върви и той забърза да си вземе програма.

Всичките танци бяха от живия тип на фокстрота на тези години с добавки и вариации, съответстващи на настроението и темперамента на отделните танцьори. След като бе танцувал толкова много с Робърта предишния месец, Клайд беше в прекрасна форма и възбуден до краен предел от мисълта, че най-после е установил светска, а дори и емоционална връзка с едно толкова прекрасно момиче като Сондра.

И макар и да му се искаше да изглежда любезен и внимателен към другите, с които танцуваше, беше почти зашеметен от мяркащия се край него образ на Сондра. Тя се полюшваше тъй отпуснато и замечтано в прегръдките на Грант Кранстън и цялото време, без да й личи, гледаше към него, когато беше наблизо, и го караше да почувства колко грациозна, романтична и поетична е в отношението си към всичко — едно истинско цвете на живота. А Найна Темпъл, с която танцуваше в момента, тъкмо тогава му подхвърли:

— Много е грациозна, нали?

— Коя? — попита Клайд с наивен тон, който не можеше да потвърди с външния си вид, понеже бузите и челото му пламнаха. — Не знам кого имате пред вид.

— Не знаете ли? Защо се червите тогава?

Беше си дал сметка, че се изчервява. И че опитът му да се измъкне, е смешен. Той се обърна, но тъкмо в този миг музиката спря и танцуващите се заточиха към столовете си. Сондра се отдалечи с Грант Кранстън, а Клайд поведе Найна към меко кресло в прозоречната ниша на библиотеката.

А по отношение на Бъртин (следващия път той танцува с нея) Клайд се почувства леко смутен от хладната цинична надменност, с която тя приемаше вниманието му. Главният й интерес спрямо Клайд се заключаваше във факта, че Сондра като че ли го намира интересен.

— Вие наистина хубаво танцувате, знаете ли? Изглежда, че много сте танцували, преди да дойдете тук… в Чикаго ли е било или къде?

Тя говореше бавно и равнодушно.

— Преди да дойда тук, бях в Чикаго, но не съм чак толкова много танцувал. Налагаше ми се да работя.

Клайд си мислеше как такива момичета като нея имат всичко за разлика от момичетата като Робърта, който нямат нищо. И въпреки всичко, както му се струваше в този случай сега, Робърта му харесваше повече. Тя беше по-приветлива, по-сърдечна, по-добра — не толкова студена.

Когато оркестърът засвири отново с тъжно прозвучаващ тук и там самотен саксофон, Сондра се приближи до него, сложи дясната си ръка в неговата лява и му позволи да я прегърне през кръста по един тъй непринуден, мил и свободен начин, който при неговия копнеж по нея дълбоко го развълнува.

А сетне, с вечното си кокетство и лукавство, вдигна поглед и му се усмихна с ласкава, измамлива и все пак сякаш обещаваща усмивка, която накара сърцето му да затупти по-бързо, а гърлото да се стегне. Някакъв тънък аромат на употребяван от нея парфюм погъделичка ноздрите му, като че ли беше благоухание на пролетта.

— Веселите ли се?

— Да… като ви гледам вас.

— Когато има толкова много други симпатични момичета за гледане?

— О, няма нито едно по-симпатично от вас.

— И танцувам по-добре от всяко друго момиче, и съм много по-красива от всяко друго момиче тук. Ето: казах всичко това вместо вас. Какво ще кажете сега вие?

Тя го погледна закачливо и Клайд, разбрал, че има работа с девойка много по-различна от Робърта, се обърка и изчерви.

— Разбирам — рече той сериозно. — Всички мъже ви повтарят това и затуй не искате да ви го казвам аз.

— О, не, не всички. — Простотата на отговора му едновременно заинтригува Сондра и я затрудни. — Има доста хора, които не смятат, че съм много хубава.

— О, не ви смятат за хубава, така ли? — отвърна той съвсем весело, понеже веднага разбра, че тя не му се присмива. И все пак почти го беше страх да й направи още един комплимент. Вместо това потърси нещо друго да й каже и като се върна към разговора за езда и тенис, започнат на трапезата, попита: — Вие обичате всичко, свързано с природата и спорта, нали?

— И още как! — бързо, с въодушевление отговори девойката. — Всъщност няма нищо друго, което да обичам повече. Просто съм луда за езда, тенис, плуване, каране на моторница, на акваплан. Вие плувате, нали?

— О, разбира се — каза Клайд наперено.

— Играете ли тенис?

— Ами… едва сега започвам да уча — отговори той, като го беше страх да признае, че изобщо не играе.

— Ах, аз обожавам тениса. Бихме могли да играем някой път заедно.

Това съвсем възстанови самочувствието му. А Сондра, стъпвайки леко като перушинка под скръбните звуци на популярна любовна песен, продължи:

— Бела Грифитс със Стюърт и аз с Грант чудесно играем на двойки. Ние победихме почти на всички финални игри на Грийнууд и Дванайсето езеро миналото лято. А като се стигне до каране на акваплан и скокове от кула, трябва само да ме видите. Горе на Дванайсето езеро сега ние имаме най-бързата моторница, искам да кажа Стюърт. Стига до шейсет мили в час.

Клайд веднага схвана, че е зачекнал темата, която не само я увличаше, но и възбуждаше. Защото това предполагаше спортуване на открито, за което тя душа даваше, както и възможността да побеждава, да обира лаврите в онези видове спорт, от които най-много се интересуваха хората, в чието общество се движеше. И най-после, макар то да беше нещо, което той можа да разбере ясно едва по-късно, за нея бе направо замайваща възможността, предлагана от всичко това, често да променя тоалетите си и да се показва на хората — а то я увличаше повече от всичко друго. Как изглежда с бански костюм… с костюм за езда или за тенис, или за танци, или за разходка с автомобил!

Те продължаваха да танцуват, развълнувани — поне за момента — от взаимното разбиране, че и двамата изпитват еднакво и истинско влечение един към друг — някаква мигновена топлинка или възторг, което се изразяваше в радостно и изпитателно вглеждане в очите на другия, намеци от страна на Сондра, че ако Клайд успее да се нагоди в спортно, финансово и друго отношение към такова общество, не е изключена възможността да бъде канен от нея тук и там; и неговото смътно, самоизмамващо го за момента убеждение, че така би могло и ще бъде в случая, докато в действителност тъкмо под повърхността на външната или привидната му увереност и спокойствие се надигаше вълна на недоверие към самия него, която проличаваше в напрегнатия и възтъжен блясък на очите, в известната живост и сигурност на тона, в който все пак звучеше, ако тя би могла да го долови, нещо, което в никой случай не беше сигурност.

— Ах, танцът свърши — промълви той печално.

— Да се опитаме да ги извикаме на бис — предложи тя и заръкопляска.

Оркестърът засвири игрива мелодия и те се заплъзгаха заедно отново, като се извиваха и поклащаха тук и там хармонично, отдали се на ритъма на музиката, като две тресчици, подмятани от бурно, но дружелюбно море.

— Ах, толкова се радвам да бъда пак с вас, да танцувам с вас! То е чудесно… Сондра.

— Но вие не бива да ме наричате така. Ние не се познаваме достатъчно добре.

— Искам да кажа, госпожице Финчли. Но нали няма да ми се разсърдите пак?

Лицето му беше много бледо и отново тъжно.

Тя го забеляза.

— Не. Нима съм ви била сърдита? Всъщност не съм бяла. Вие ми харесвате… донякъде… когато не сте сантиментален.

Музиката спря. Леко носещите се крака закрачиха пак.

— Бих искала да видя дали още вали сняг, имате ли нещо против? — Въпроса зададе Сондра.

— О, не. Хайде да отидем.

Между движещите се двойки те бързо излязоха през странична врата и се озоваха сред свят, дебело покрит с мек, пухкав, безмълвен сняг. Въздухът бе изпълнен с безшумно трупащи се на земята снежинки.