Теодор Драйзер
Американска трагедия (4)

IV

Точно това последно заключение стана причина Клайд да се замисли повече от всеки друг път за себе си. А главният извод от тези размишления беше, че трябва да направи нещо за себе си, и то скоро. Досега най-многото, което бе могъл да направи, е било да се нагърбва със случайна работа, каквато се пада на момчета от дванадесет до петнадесетгодишна възраст: да помага на един вестникар в разнасянето на вестниците през летните месеци една година; да работи цяло лято и в съботни дни известно време през зимата в сутерена на магазин за евтини дребни стоки, да отваря сандъци и разопакова пратки, за което му плащаха щедрата сума пет долара седмично — сума, която на времето му бе изглеждала почти като цяло състояние. Беше се чувствал богат и въпреки несъгласието на родителите си, които бяха против театъра, както и против киното, понеже ги смятаха не само за светски, но и греховни, можеше от време на време да отиде било на едното, било на другото (на балкона) — развлечение, което трябваше да крие от баща си и майка си. Обаче това не го спираше. Смяташе, че има право да отиде със собствените си пари, а също да вземе по-малкия си брат Франк, който с радост идваше и си мълчеше.

По-късно същата година, като искаше да се махне от училището, понеже му се струваше, че вече е изтървал влака, той си намери работа като помощник-продавач на газирани питиета в една от по-евтините дрогерии в центъра, която беше непосредствено до театър и дължеше голям брой от клиентите си на това съседство. Първо забеляза табелка „Търси се момче“, понеже точно оттам минаваше на път за училище. Сетне от разговор с младежа, чийто помощник трябваше да стане и от когото трябваше да научи занаята, при положение че се старае и не е опърничав, разбра, че ако овладее това изкуство, ще може да си докарва цели петнадесет и дори осемнадесет долара седмично. Говорело се, че в „Страуд“ на ъгъла на 14-а и Балтимор стрийт плащали по толкова на двама от продавачите. В този магазин, където искаше да постъпи, плащали само дванадесет, обикновената заплата на повечето места.

Но за да усвои това изкуство, както сега го осведомиха, били необходими време и благосклонната помощ на специалист. Ако искал да дойде да работи тук отначало за пет долара седмично… е, хайде шест, щом прави такава кисела физиономия — би могъл да очаква, че скоро ще знае много неща за изкуството как се смесват сладки питиета и се украсява голям асортимент сладоледи със сиропи и сладка, като ги превръща по този начин в „сънди“. Засега чиракуването означавало миене и лъскане на всички машини и прибори специално на този щанд освен отварянето и измитането на дюкяна още в седем и половина сутрин, бърсането на прах и разнасянето на поръчки, които собственикът на дрогерията реши да изпрати по него. В някои свободни минути, когато непосредственият му началник господин Сибърлинг — двадесетгодишен, елегантен, самоуверен, приказлив — се окажел твърде зает, за да изпълни всички поръчки, Клайд можел да бъде повикан да приготвя по-незначителни питиета, като лимонади, кока-кола и други — каквото дотрябва в момента.

Все пак, след като се посъветва с майка си, Клайд реши да постъпи на тази интересна служба. От една страна, както подозираше, тя щеше да му позволи да си отяде сладолед безплатно — предимство, което не беше за пренебрегване. Сетне, както виждаше работата тогава, тя му отваряше вратата към един занаят — нещо, което му липсваше. Освен това доста изгодно за него, както го виждаше, тази служба му налагаше да остава в магазина чак до дванадесет часа вечерта с по няколко часа свободни през деня срещу съответно обезщетение. А това налагаше да отсъства от дома вечер — най-после то го изключваше от категорията на момчетата, които са длъжни да не закъсняват след десет часа. Не можеха да искат от него да посещава молитвените събрания освен в неделя, пък дори и тогава, понеже щеше да работи в неделя следобед и вечер.

Още нещо: продавачът, който работеше точно на този щанд за газирани питиета, доста редовно получаваше гратиси от директора на съседния театър, към фоайето на който водеше една от вратите на дрогерията — факт, който предизвикваше възторг у Клайд. Струваше му се толкова интересно да работи в дрогерия, тъй близко свързана с театър.

Но най-хубавото от всичко, което Клайд откри сега за свое удоволствие, а понякога и отчаяние, бе, че заведението се посещаваше тъкмо преди и след представлението, когато имаше матине, от рояци момичета, сами или с кавалери, които сядаха на бара, кикотеха се, бърбореха, оправяха си косите и се червяха и пудреха пред огледалото. И Клайд, зелен и неопитен в светските маниери и похватите на нежния пол, не можеше да се нагледа на хубостта, дързостта, самонадеяността и прелестта им. За първи път в живота, докато се занимаваше с миене на чаши, зареждаше щанда със сладолед и сиропи, подреждаше лимони и портокали на подносите, имаше почти непрекъсната възможност да наблюдава тези момичета отблизо. Бяха чудесни! Повечето бяха толкова хубаво облечени, толкова елегантни — тези пръстени, брошки, кожи, възхитителни шапчици и красиви обувки, които носеха! А колко често ги чуваше да говорят за такива интересни неща — събирания, танци, вечери, представления, които бяха видели; заведенията във или около Канзас сити, където се канеха да отидат; разликата в модата миналата и тази година; чара на някои артисти и артистки (главно артисти), които играят сега или скоро ще дойдат в града. А до този ден у дома си не беше чувал нищо подобно.

Много често една или друга от тези млади хубавици бе придружена от мъж с фрак, колосана риза, цилиндър, папийонка, бели кожени ръкавици и лачени обувки — неща, които по онова време представляваха за Клайд последната дума на истинска изисканост, красота, изящество и безоблачно щастие. Да можеше да носи такъв костюм със същия непринуден и самоуверен вид! Да може да говори на девойка с маниера и хладнокръвието на някои от тези контета! Какво истинско постижение на съвършенството! Никое хубаво момиче (както му се струваше тогава) не ще се съгласи да има нещо общо с него, ако няма дрехи, отговарящи на този образец. Явно те са необходими — те са решаващото нещо! А постигне ли го веднъж, може ли да носи такива дрехи, е, няма ли тогава да е стъпил на пътя, който води към всички блаженства? Всичките радости в живота тогава положително ще станат достъпни за него. Благосклонни усмивки! Може би тайно стискане на ръка… прихващане на една или друга през кръста… някоя целувка… обещание за женитба… а после, а после!

И всичко това проблесна в един миг откровение, след като толкова години бе ходил из улиците с баща си и майка си на публични молитвени събрания, седял в молитвения дом и слушал чудати и безцветни личности — хора, които потискат и объркват — да разказват как са били спасени от Христа и какво е направил за тях господ. Като нищо ще се отърве от това сега! Ще работи, ще пести пари и ще стане голям човек. Без съмнение този прост и все пак идиличен сбор от баналности съчетаваше в себе си блясъка и магията на едно духовно прераждане — бе истински мираж пред загубила се, зажадняла, търсеща път жертва на пустинята.

Обаче лошото точно в тази служба, както времето скоро показа, бе, че макар да беше овладял приготвянето на разни питиета и накрая да печелеше дванадесет долара седмично, тя не разрешаваше глождещите душата му копнежи и стремления. Защото Албърт Сибърлинг, прекият му шеф, твърдо държеше да запази колкото може по-голяма част от знанията, както и най-приятната част от задълженията си за самия себе си. А отгоре на това беше напълно единодушен с дрогериста, при когото работеха, в схващането, че освен да му помага на щанда, Клайд трябва да изпълнява всички поръчения, които хрумнеха на съдържателя; и Клайд трябваше прилежно да се труди почти непрекъснато през цялото работно време.

Излизаше, че всичко това не дава засега никакъв резултат. Клайд не виждаше как би могъл да се облече по-добре, отколкото досега. Още по-лошо — гнетеше го това, че има много малко пари, познати и връзки; толкова малко, че извън семейния си кръг се чувстваше самотен, а не по-малко самотен бе и в този кръг. Бягството на Еста беше подронило религиозната работа на родителите й в града и понеже тя все още не се връщаше, семейството, както Клайд дочуваше, се тъкмеше да си събере багажа и да се премести, тъй като не можеше да измисли нищо по-добро, в Денвър, Колорадо. Но Клайд вече беше решил да не замине с тях. Каква полза, ако би заминал, питаше се той. Там щеше да има пак само някаква мисия, същата, както тази тук.

Беше винаги живял у дома — в стаите зад мисията на Бикел стрийт, и ненавиждаше тази квартира. От единадесетата му година (през цялото време оттогава семейството живееше в Канзас сити) го е било срам да води приятели на тяхната улица и у дома си. Поради това винаги бе отбягвал да завързва приятелство с други момчета, а ходеше и играеше повечето сам или с брат си и със сестрите си.

Но сега, след като навърши шестнадесет години и бе достатъчно голям да стъпи на собствените си крака, трябваше да се отърве от този живот. Обаче не си докарваше почти нищо — не стигаше за прехрана, ако речеше да се отдели, — а и не беше още добил достатъчно умение и смелост, за да си намери някаква по-добра работа.

Въпреки това, когато родителите му заговориха за местене в Денвър и без да допуснат за миг, че няма да иска да дойде с тях, загатнаха, че би могъл да си намери работа там, той започна да подхвърля намеци, в смисъл че може би ще е по-добре да не заминава. Харесвало му в Канзас сити. Какъв смисъл имало да се мести? Сега си имал служба, а можел да намери и нещо по-хубаво. Но родителите му, като си спомняха за Еста и постигналата я съдба, доста много се съмняваха какво ще излезе, ако той се впусне в живота самостоятелно тъй рано. Като заминат те, къде ще живее? При кого? Какви влияния ще въздействат върху живота му, кой ще бъде до него да му помогне, да го посъветва, да го насочи в тесния прав път, както правеха те? Това бяха неща, които трябваше да се обмислят.

Но подтикван от неизбежното преместване в Денвър, което сега като че ли ставаше все по-близко от ден на ден, и от положението, че не много дълго след това господин Сибърлинг поради своята прекалено явна галантност по отношение на нежния пол загуби мястото си в дрогерията, и той се видя под заповедите на нов, костелив и навъсен шеф, който, изглежда, не го искаше за помощник, Клайд реши да напусне — не веднага, а да се помъчи, когато излиза по разни поръчения от магазина, да си намери, ако може, друга работа. Случайно при тези търсения, като се заглеждаше тук и там, един ден му хрумна да поговори с управителя на отдела за газирани напитки в луксозната дрогерия в най-големия хотел на града — великолепна дванадесететажна сграда, която представляваше в неговите очи квинтесенцията на разкоша и охолството. Прозорците й бяха винаги закрити с тежки завеси; главният вход (Клайд никога не се беше осмелил да надзърне по-навътре) представляваше разточително съоръжение от стъкло и желязо, съчетано с мраморен коридор, украсен с палми. Често беше минавал оттука и се чудил с момчешко любопитство какъв ли живот водят хората в такова заведение. Пред вратите му винаги чакаха толкова много таксита и автомобили!

Този ден, принуден от необходимостта да направи нещо за себе си, той влезе в дрогерията, разположена на главния ъгъл и гледаща към 14-а улица и Балтимор стрийт, и като видя касиерка в стъклена клетка до входа, попита я кой се занимава с щанда за газирани питиета. Заинтересована от плахото му и нерешително държане, както и от черните му доста хубави очи, тя неволно се досети, че момчето търси работа, и отговори:

— Ами господин Сикор, ей там, управителят на магазина. — Тя посочи с кимване нисичък, безупречно облечен мъж на около тридесет и пет години, който подреждаше нови тоалетни стоки върху стъклена витринка.

Клайд се доближи, но понеже все още не беше съвсем наясно как трябва да постъпва човек, за да получи нещо в живота, и видя, че управителят е погълнат от това, което върши, запристъпва от крак на крак, докато най-после, усетил, че някой го чака за нещо, управителят се обърна.

— Е? — попита той.

— Нямате ли случайно нужда от помощник на щанда за газирани питиета? — Клайд му хвърли поглед, в който от ясно по-ясно се четеше: „Ако имате такова място, моля ви се, дайте го на мен. Имам нужда от такава работа.“

— Не, не, не! — отвърна този господин, който беше рус, набит и малко раздразнителен, заядлив по природа. Беше вече готов да обърне на момчето гръб, но като забеляза на лицето му да се изписва разочарование и огорчение, добави: — Работил ли си на такова място преди?

— Не на толкова хубаво място. Не, господине — отговори Клайд, чието въображение бе поразено от всичко, което виждаше наоколо си. — Сега работя в магазина на господин Клинкъл на ъгъла на 7-ма и Бруклин стрийт, но там съвсем не е като при вас, а аз бих искал да си намеря по възможност по-добро място.

— Ъхъ — съгласи се управителят, доста поласкан от наивното преклонение пред съвършенствата на неговия магазин. — Да, това е доста разумна преценка. Но тъкмо сега няма никаква работа, която бих могъл да ти предложа. Ние не сменяме често персонала. Но ако би искал да станеш пиколо, мога да ти кажа къде ще намериш работа. Тъкмо сега търсят още едно момче тука в хотела. Началникът на момчетата ми спомена, че имал нужда от още един пиколо. Смятам, че това в никой случай не е по-лошо, отколкото да помагаш на щанд за газирани питиета. — И като видя лицето на Клайд изведнъж да светва, додаде: — Но не бива да казваш, че съм те изпратил аз, понеже не те познавам. Питай там вътре, под стълбището, кой е господин Скуайърз и той ще ти обясни всичко.

Само като чу за работа, свързана с такова величествено заведение като „Грийн Дейвидсън“ и възможността да я получи, Клайд първо се облещи и усети да го побиват леки тръпки на вълнение, после поблагодари за любезния съвет и се запъти направо към портала от зелен мрамор, който водеше от дъното на дрогерията към фоайето на хотела. Щом влезе през него, видя фоайе, далече по-пленяващо от всичко, каквото бе виждал, понеже въпреки възрастта неговата свитост и бедност не бяха му позволили досега да надзърне в подобен свят. Всичко бе тъй пищно! Под краката му блестеше мраморен под на черни и бели квадрати. Над главата му — бронзиран, изписан и позлатен таван, крепен от истинска гора от черни мраморни колони, полирани до същия блясък, както и пода — гладки като стъкло. А между двойните им редици, които водеха към три отделни входа — десен, ляв и един право напред към Далримпъл авеню, — имаше лампи, статуи, килими, палми, кресла, дивани, канапенца за двама — разточителна наредба. Накъсо, там бяха наблъскани всевъзможни мебели, олицетворяващи този еснафски лукс, за който някой бе саркастично забелязал, че е предназначен да създава „чувство на изключителност у масите“. Наистина за първокласен хотел в голям преуспяващ американски търговски град той беше почти прекалено луксозен. Стаите, вестибюлът, фоайетата и ресторантите бяха обзаведени твърде богато, без да се държи сметка за изискванията на простотата и необходимостта.

Както стоеше и разглеждаше фоайето, Клайд видя множество хора — жени и деца, но доколкото можеше да забележи, главно мъже, — които се разхождаха или стояха тук и там, разговаряха или се изтягаха в креслата по няколко души заедно или поотделно. А в отделени с тежки завеси и богато мебелирани ниши, където имаше писалища, стойки с вестници, телеграфно гише, галантериен магазин и цветарски щанд, се виждаха други групи. В града имаше конгрес на зъболекари, доста от които се бяха събрали тук с жените и децата си; но за Клайд, който не знаеше за това, както не знаеше и какво значи и как се провежда конгрес, тази картина представляваше обикновеното всекидневие на хотела.

Той се озърташе със страхопочитание и изумление, а после, като си спомни името Скуайърз, тръгна да го търси в канцеларията му „под стълбището“. От дясната страна имаше величествено двойно черно-бяло стълбище, което се разделяше в две посоки и с широки свободни извивки водеше от партера до следващия етаж. А между тези две големи разклонения очевидно се намираше канцеларията на хотела, защото там имаше много чиновници. Но зад по-близкото разклонение и до самата стена с вратата към дрогерията имаше висока стойка, а зад нея младеж горе-долу на една възраст с Клайд, с кафява униформа, блеснала от много пиринчени копчета. На главата му имаше малка кръгла шапчица като кутийка за хапчета, юнашки накривена на едното ухо. Той записваше нещо с молив в отворен пред него бележник. Други момчета, приблизително на същата възраст и със същата униформа, седяха край него на дълга пейка или току се стрелваха тук и там, понякога се връщаха при него с листче хартия, ключ или някаква друга бележка, а след това сядаха на пейката явно в очакване да бъдат повикани пак, което като че ли ставаше доста бързо. На стойката, зад която бе застанал униформеният младеж, почти непрекъснато звънеше телефон и след като узнаеше какво се иска, този младеж удряше звънчето пред себе си или повикваше „Следващият!“ и първият от седящите на пейката веднага се изправяше пред него. Щом ги повикваха, те забързваха по едното или другото стълбище или към един от няколкото асансьора и човек ги виждаше почти неизменно да придружават разни хора, понесли техните чанти, куфари, палта и стикове за голф. Други изчезваха и се появяваха с разни питиета на табла или някой и друг пакет, които занасяха в стаите горе. Без съмнение това беше работата, която щяха да му възложат, ако имаше изключителния късмет да се свърже с подобно заведение.

И всичко се вършеше тъй пъргаво, с такова оживление, че му се поиска да има късмета и да получи служба тук. Но дали щеше да излезе с късмет? А къде ли беше господин Скуайърз? Клайд се доближи до младежа зад стойката.

— Знаете ли къде мога да намеря господин Скуайърз? — попита той.

— Ето го там, идва — отвърна младежът, като вдигна поглед и измери Клайд с изпитателни сиви очи.

Клайд се обърна в посоченото направление и видя да се приближава пъргав елегантен и положително с изискан вид мъж на около двадесет и девет — тридесет години. Беше така строен, енергичен, добре облечен и с остри черти на лицето, че Клайд веднага не само се развълнува, но и поизплаши — човек с много проницателен и хитър вид! Носът му беше такъв дълъг и остър, погледът така пронизващ, устните тънки, брадичката заострена!

— Видя ли тоя висок, побелял мъж с шотландската карирана наметка, дето мина оттук ей сега? — поспря се да попита той помощника си зад стойката. Помощникът кимна. — Разправят ми, че бил граф Ландрейл. Пристигна тая сутрин с четиринайсет куфара и четирима слуги. Можеш ли да си представиш. Той е голяма клечка в Шотландия. Но, както дочух, не пътува под това име. Записал се е като господин Блънт. Можеш ли да си представиш тия английски щуротии? И те ако не знаят да продават фасони, а?

— Така си е! — почтително потвърди помощникът.

Скуайърз се огледа за първи път, забеляза Клайд, но не му обърна никакво внимание. Помощникът реши да помогне на Клайд.

— Това младо момче там иска да говори с вас — обясни той.

— Искал си да говориш с мен? — запита шефът на пиколата, като се обърна пак към Клайд, забеляза не особено хубавите му дрехи и същевременно внимателно го разгледа.

— Господинът в дрогерията разправяше… тоест каза, че бих могъл да попитам дали няма някаква възможност да стана пиколо тук — заговори Клайд, който не особено хареса този човек, но беше решил да му направи колкото може по-приятно впечатление. — Сега работя в дрогерията на Клинкъл на Седма и Бруклин стрийт като помощник, но ми се иска да се измъкна оттам, а господинът каза, че вие бихте могли… тоест… той смяташе, че имате сега свободно място.

Клайд беше толкова смутен и объркан от студения изпитателен поглед на човека пред него, че едва можеше да си поеме дъх и с мъка преглъщаше.

За първи път досега му дойде наум, че ако иска да сполучи, трябва да спечели благоволението на хората: да направи или да каже нещо, с което да им хареса. Затова изви устни пряко сили в ласкателна, подкупваща усмивка, предназначена за господин Скуайърз, и додаде:

— Ако ми позволите да се опитам, ще се старая и ще бъда много изпълнителен.

Човекът пред него само го измери със студен поглед, но понеже в душата си беше хитър и користолюбив по свой дребнав начин и доста харесваше всеки, който умееше и желаеше да бъде дипломатичен, сдържа подтика си да поклати отрицателно глава и подхвърли:

— Но ти нямаш никакъв опит в тая работа.

— Така е, господине, но няма ли да мога да я науча доста бързо, ако залягам?

— Добре, чакай да видя — каза началникът на пиколата и със съмнение се почеса по главата. — Сега нямам време да говоря с теб. Ела в понеделник следобед. Тогава ще си поговорим. — Той се завъртя на токове и се отдалечи.

Клайд, оставен сам по този начин, без да знае какво точно може да значи това, остана зяпнал в почуда. Беше ли наистина вярно, че са го поканили да дойде пак в понеделник? Можеше ли да е възможно, че… Той се обърна и бързо излезе, разтреперан от глава до пети. Такова нещо! Беше помолил този човек за служба в най-изискания хотел в Канзас сити, а той му каза да дойде пак в понеделник. Божичко! Какво ли значеше това? Нима беше възможно да го допуснат в един такъв великолепен свят и толкова скоро? Нима можеше да е вярно.