Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An American Tragedy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VaCo (2022)

Издание:

Автор: Теодор Драйзер

Заглавие: Американска трагедия

Преводач: Сидер Флорин

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2

Излязла от печат: април 1984 г.

Редактор: Цветан Николов (II издание)

Редактор на издателството: Жечка Георгиева

Художествен редактор: Ясен Васев

Художник: Асен Иванов

Коректор: Здравка Славянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068

История

  1. — Добавяне

XXIII

В осем часа на другата сутрин вестниците в големите градове се продаваха с огромни заглавия през цялата страница, които осведомяваха всички с недвусмислени изрази:

ОБВИНЕНИЕТО ПО ДЕЛОТО ГРИФИТС ЗАВЪРШИ С ВНУШИТЕЛЕН ПОТОК ОТ СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ
ПОДБУДАТА И НАЧИНЪТ НА ДЕЙСТВИЕ НЕОПРОВЕРЖИМО ДОКАЗАНИ
БЕЛЕЗИТЕ ОТ СМЪРТОНОСНИ УДАРИ ПО ЛИЦЕТО И ГЛАВАТА СЪВПАДАТ С ЕДНАТА СТРАНА НА ФОТОАПАРАТА
МАЙКАТА НА ПОКОЙНАТА ПРИПАДА СЛЕД ДРАМАТИЧНОТО ПРОЧИТАНЕ НА ПИСМАТА ОТ ДЪЩЕРЯ Й

Архитектониката, с която Мейсън бе подредил доказателствата си, както и поразително драматичният начин, по който ги изложи, бяха достатъчни да събудят у Белнап и Джефсън, а и у Клайд мигновеното убеждение, че са напълно разгромени, че няма мислими средства, с които биха могли сега да убедят тези съдебни заседатели, че Клайд не е четворно закостенял злодей.

И всички поздравяваха Мейсън за майсторския начин, по който бе провел обвинението. А Клайд бе много потиснат и наскърбен от мисълта, че майка му ще прочете за всичко, станало предишния ден. Трябва да помоли Джефсън да й телеграфира, че не бива да го вярва. Нито Франк, Джулия и Еста. Без съмнение Сондра също ще чете всичко това днес, но от нея нямаше нито думичка през всичките тези дни, всичките тези непрогледни нощи! От време на време вестниците споменаваха някоя си госпожица X., но нито веднъж не бяха дали правдиво описание. Ето какво можеше да направи едно семейство с пари. А в същия този ден трябваше да започне неговата защита и той щеше да се яви като единствен що-годе важен свидетел. Клайд все още се питаше: доколко ще успее? Тази тълпа! Нейното озлобление! Нервното напрежение, създало се у него от недоверието и омразата й! А когато Белнап свършеше с него, щеше да започне Мейсън. Каква им беше на Белнап и Джефсън! Те не бяха изправени пред опасността да ги измъчват, както положително щяха да измъчват него.

Но въпреки всичко след един час, прекаран с Белнап и Джефсън в килията, той се видя пак в съдебната зала, пред настойчивия поглед на тези безлични съдебни заседатели и напрегнатия интерес на слушателите. И ето Белнап се изправи пред заседателите и след като ги изгледа един по един с тържествен вид, заговори:

— Господа… преди малко повече от три седмици прокурорът ви заяви, че поради доказателствата, които се кани да ви изложи, ще настоява вие, съдебните заседатели, да обявите подсъдимия за виновен в престъплението, в което е обвинен. Това се последва от дълга и отегчителна процедура. Лекомислените и незрели, във всеки случай невинни и непреднамерени постъпки на едно петнадесет или шестнадесет годишно момче бяха изложени пред вас, господа, като деяния на закоравял престъпник и с явното намерение да създадат у вас предубеждение срещу този обвиняем, за когото, с изключение на една неправилно изтълкувана нещастна случка в Канзас сити (най-грубо и жестоко лъже-тълкуване на нещастен случай, каквото за съжаление съм срещал в практиката си), може да се каже, че е живял толкова чист, деен, безупречен и невинен живот, колкото и всяко момче на неговата възраст, където да било другаде. Вие чухте да го наричат мъж, мъж с брада, престъпник, престъпно и в червата си най-мръсно изчадие на ада. Въпреки всичко той е едва на двадесет и една години. Ето го, седи там. И аз се осмелявам да кажа, че ако можех с някаква магия на изречената дума в този миг да махна от очите ви пердето от всички жестоки мисли и чувства, които му бяха приписани от едно многословно, погрешно и, бих казал (ако не бях предупреден, че не бива да го правя), политически предубедено обвинение, вие не бихте могли вече да го виждате в светлината, в която го виждате сега, както не бихте могли да се вдигнете от тази ложа и да изхвръкнете през прозорците.

Господа съдебни заседатели, не се съмнявам, че вие, също както и господин прокурорът, а дори и слушателите, сте се чудили как под този порой от грижливо сглобени, а навремени почти злобни показания, аз или моят колега, или подсъдимият сполучвахме да запазим такова спокойствие и самообладание. — Тук той тежко и церемонно посочи с ръка своя съдружник, който все още чакаше да му дойде редът. — Ала, както видяхте, ние не само се сдържахме, но дори се наслаждавахме на безметежността на онези, които не само чувстват, но знаят, че у тях е правото и справедливостта на всеки съдебен процес. Вие си спомняте, разбира се, думите на Ейвънския певец: „По-силен трижди е, за справедливост кой се бори.“

Всъщност ние знаем, както обвинението по това дело за съжаление не знае, изключително странните и неочаквани обстоятелства, при които е настъпила тази драматична и злощастна смърт. И преди да свършим, вие ще можете да съдите за тях сами. Междувременно нека ви кажа, господа, че от самото начало на това дело съм вярвал, че дори независимо от светлината, която ние възнамеряваме да хвърлим върху тази сърцераздирателна трагедия, вие, господа, съвсем не сте сигурни, че такова зверско, безчовечно престъпление може да се стовари върху плещите на нашия подзащитен. Не можете да бъдете! Защото в края на краищата любовта е любов, а пътищата на страстта и рушителното чувство на любовта и у двата пола не са тези на обикновения престъпник. Само си спомнете — всички ние сме били някога момчета. А тези от вас, които са зрели жени, сте били момичета и добре познавате — о, колко добре! — тръпките и мъките на младостта, които нямат нищо общо с практическия живот по-после. „Не съдете, за да не бъдете съдени“, „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“.

Ние признаваме съществуването, чара и могъщото любовно обаяние на тайнствената госпожица X. и нейните писма, които не можахме да представим тук, както и въздействието им върху обвиняемия. Ние признаваме любовта му към тази госпожица X. и възнамеряваме да докажем чрез показания на наши свидетели и чрез анализиране на някои от дадените вече тук показания, че може би лукавите и безпътни домогвания, с които се предполага обвиняемият да е отклонил от правия, но тесен път на добродетелта прекрасното създание, тъй печално, но както също ще докажем, и съвършено случайно загинало, едва ли са били по-лукави или по-безпътни от постъпките на всеки младеж, който намира своята избраница обкръжена от хора, виждащи живота единствено в рамките на най-строгите и най-тесногръди предписания на морала. А както самият прокурор на вашата околия ви каза, господа, Робърта Олдън е обичала Клайд Грифитс. От самото начало на тази връзка, която по-сетне се оказва трагична, покойната девойка е била дълбоко и безвъзвратно влюбена в него, също както и той на времето си е представял, че е влюбен в нея. А хора, които са дълбоко и сериозно влюбени един в друг, не се интересуват много какво мислят за тях другите. Те се обичат и това е достатъчно!

Но, господа, аз нямам намерение да се разпростирам толкова върху тази част от въпроса, колкото върху обяснението, което сега ще ви предложим. Защо Клайд Грифитс е отишъл във Фонда, или в Ютика, или на езеро Грас, или на езеро Голямата чапла? Смятате ли, че ние имаме някакво основание или някакво желание да отречем или да омаловажим по какъвто и да е начин факта, че е бил там и че е бил с Робърта Олдън? Или защо след нейната внезапна и като че странна и тайнствена смърт е решил да избяга, както е направил? Ако вие сериозно го допускате дори за едно деление от секундата, трябва да сте най-безнадеждно измамените и заблудени съдебни заседатели, пред които съм имал случай да пледирам през всичките ми двадесет и седем години практика като адвокат.

Господа, аз ви заявих, че Клайд Грифитс не е виновен и той не е. Може да си помислите, че самите ние сигурно вярваме в неговата виновност. Но вие грешите. Животът е тъй особен, чудноват, че се случва често някой да бъде обвинен в извършването на нещо, което не е извършил, но въпреки това всички обстоятелства, от които е бил обкръжен в дадения момент, като че ли потвърждават, че го е извършил. Имало е много, безброй много покъртителни и ужасни случаи на съдебни грешки, дължащи се изключително на косвени доказателства. Пазете се! О, много се пазете да не би някое такова погрешно съждение, почиващо на някоя местна, религиозна или нравствена теория за поведение или пристрастие, поради уж неопровержими доказателства, да създаде у вас предубеждение, тъй че без да искате и с най-добри и най-благородни намерения, да съзрете престъпление или намерение да се извърши престъпление, когато никакво подобно престъпление, нито подобно намерение някога е съществувало или се е крило в ума или постъпките на обвиняемия. О, пазете се! Много, много се пазете!

Тук той спря да си почине и сякаш потъна в дълбок и печален размисъл, а Клайд, насърчен от този хитър и дързък увод, започна да добива повече смелост. Но ето че Белнап отново заговори и той трябваше да слуша — да не пропусне нито дума от всичко това, което беше тъй ободрително.

— Когато трупът на Робърта Олдън бе изваден от водите на Голямата чапла, господа, той бе прегледан от лекар. Тогава лекарят заяви, че девойката се е удавила. Той ще се яви тук да даде показания, тези показания ще бъдат в полза на обвиняемия и вие ще трябва да го признаете.

Прокурорът ви каза, че Робърта Олдън и Клайд Грифитс са били сгодени и тя е напуснала дома си в Билц и тръгнала с него на шести юли на сватбено пътешествие. Но, господа, да се изопачи леко дадена редица обстоятелства, е толкова лесно! „Били сгодени“ — това са думите, с които прокурорът подчерта събитията, довели до тръгването на двамата на шести юли. Всъщност няма абсолютно никакво доказателство, от което да се заключи, че Клайд Грифитс е бил някога официално сгоден за Робърта Олдън, нито пък, освен няколко израза в нейните писма, че е бил съгласен да се ожени за нея. А тези изрази, господа, ясно показват, че се е съгласил да се ожени за нея само под натиска на морални и материални грижи, дължащи се на нейното състояние, за което, разбира се, той е бил отговорен, но до което все пак се е стигнало със съгласието на двамата — двадесет и една годишен младеж и двадесет и три годишна девойка. Е ли това, питам ви, един открит, истински годеж — годеж, какъвто човек си представя, ако изобщо стигне до годеж? Имайте предвид, че аз не искам да се присмея, да унизя или да хвърля някаква сянка върху нещастната покойна девойка. Аз просто заявявам, че от фактическа и юридическа гледна точка този младеж не е бил официално сгоден за покойната. Той не й е обещал предварително, че ще я вземе за жена… Никога! Липсва всякакво доказателство. Това също трябва да бъде взето предвид в негова полза. И само поради състоянието й, за което ние приемаме, че е бил отговорен, той е дал съгласието си да се ожени за нея, в случай че… в случай че… — и тук той се прекъсна и позабави — … в случай че тя не пожелае да го освободи. А понеже тя не е желаела да го освободи, както пролича от различните й писма, прочетени тук, това съгласие, дадено пред заплахата да бъде публично изложен в Ликъргъс, се превръща в очите и изказванията на прокурора в годеж, и не само това, но в свято обещание, което само един мошеник, крадец и убиец би се опитал да наруши! Но, господа, много обещания, по-открити и по-свети, пред очите на закона и религията са били нарушавани. Хиляди мъже и хиляди жени са изпитвали това: чувствата им са се променяли, клетвите, обещанията и доверието им са били потъпквани и те са спотайвали раните си в съкровените кътчета на своята душа или с радост приемали смърт от собствените си ръце. Както господин прокурорът каза в речта си, това не е ново и никога не ще бъде старо. Никога!

Но предупреждавам ви, че случаят, който сега разглеждате и по който ще трябва скоро да се произнесете, е един от тези последните — девойка, станала жертва на такъв прелом в чувствата. Колкото и да е голямо това престъпление от морална или обществена гледна точка, за правото то не е престъпление. И само едно чудновато и почти невероятно логично подредено и поради това крайно заблуждаващо стечение на обстоятелства, свързани със смъртта на тази девойка, е станало причина да бъде изправен пред вас този обвиняем. Кълна ви се в това. Аз го зная с положителност, че е така. И то може и ще бъде обстойно обяснено за пълното ви удовлетворение, преди това дело да бъде приключено.

Обаче във връзка с последното ми изявление трябва да ви изложа още нещо, което ще бъде като увод към всичко последващо.

Господа съдебни заседатели, човекът, който е изправен пред вас и когото можете да осъдите на смърт, е само един духовен и нравствен страхливец и нищо друго — в никой случай не е очевиден коравосърдечен убиец. Подобно на много хора, попаднали в критично положение, той е жертва на комплекс от духовен и нравствен страх. Защо — никой досега не е бил в състояние да обясни. Всеки от нас си има свой таен кошмар или страх. И именно тези две качества и нищо друго са го поставили в опасното положение, в което се намира сега. Малодушието, господа, страхът от правилото, действащо във фабриката, на която чичо му е собственик, както и страхът пред собствената му дума, дадена на стоящите над него началници, го е накарал да укрие факта, че се интересува от хубавата провинциалистка, дошла да работи в неговото отделение. А по-сетне — да укрие факта, че ходи с нея.

Но в това няма нищо престъпно от гледището на закона. Надали бихте могли да съдите някого за тона, каквото и да мислите лично вие. И пак този страх, господа, духовен и нравствен, не му позволи, след като се убеди, че не може повече да понася връзката, която му се е виждала толкова красива по-рано, да каже направо, че не може и не иска да продължи дружбата си с нея, да не говорим вече за женитба. Но нима можете да убиете човек, защото той е жертва на страха? А от друга страна, в края на краищата, ако един мъж веднъж завинаги е решил, че не може и не иска да понася дадена жена, или една жена не иска и не може да понася даден мъж, че да живее с нея би било мъчение — какво бихте му препоръчали да направи? Да се ожени за нея? За какво? За да се мразят, презират и измъчват един друг до края на живота? Можете ли искрено да кажете, че приемате това като правило, метод или закон? И ето че, както го вижда защитата, едно наистина разумно и при съществуващите обстоятелства достатъчно честно нещо е било извършено в нашия случай. Направено бе предложение, но не за женитба, и останало — уви! — неприето. Едно предложение да живеят разделени и той да работи, за да я издържа, но тя да живее другаде. В собствените й писма, прочетени тук, в съда, едва вчера, се споменава нещо подобно. Това тъй често трагично настояване на нещо, което в толкова много случаи би било по-добре да не се прави! А после — това последно дълго, прекарано в спорове пътуване до Ютика, езеро Грас и езеро Голямата чапла. И всичко без резултат. Но все пак без никакво намерение да я убие или докара до смърт. Ни най-малко! И ние ще ви покажем защо.

Господа, аз още веднъж настоявам, че само малодушие, духовно и нравствено, а не някакъв замисъл или възнамерявано престъпление е накарало Клайд Грифитс да отиде с Робърта Олдън под различни измислени имена до всичките места, които току-що споменах… което го накара да пише „Г. Карл Грейъм със съпругата си“ и „Г. Клифърд Голдън със съпругата си“ духовен и нравствен страх пред голямата обществена грешка, също както и пред греха, който бе извършил, като е преследвал и накрая си е позволил да влезе в тези неосветени от закона отношения — духовен и нравствен страх или малодушие пред онова, което е щяло да последва.

И пак този духовен и нравствен страх му е попречил там, на Голямата чапла, когато водите на езерото тъй неочаквано се затворили над нея, да се завърне в ханчето и да съобщи за смъртта й. Духовно и нравствено малодушие — ни повече, нито по-малко. Той си е мислил за богатите си сродници в Ликъргъс, тяхното правило, нарушаването на което е щяло да се узнае покрай присъствието му там на езерото с тази девойка… за мъките, позора и гнева на нейните родители. А освен това е съществувала и госпожица X. — най-ярката звезда в най-яркото съзвездие на неговите мечти.

Ние признаваме всичко това и сме напълно готови да допуснем, че е мислил или е трябвало да мисли за всички тези неща. Обвинението твърди и ние приемаме този факт за верен, че той е бил дотолкова пленен от споменатата госпожица X., а и тя от него, че е бил готов и е желаел да изостави първата си любов, която му се беше отдала, зарад другата, която поради своята красота и богатство му се е виждала по-желана, също както той се е виждал на Робърта Олдън по-желан от другите. И ако тя се е излъгала в него (а то е ясно, че се е излъгала), не е ли могъл… не е ли могъл в крайна сметка и той да се излъже в своето увлечение и да преследва девойка, която сетне — кой знае? — да не държи чак толкова много на него. Във всеки случай мисълта, която го е плашела най-много по онова време, както сам той призна пред нас, неговите защитници, е била да не би тази госпожица X. да научи, че е бил там горе с другата девойка, за която тя не била дори и чувала, защото… защото това би означавало край на вниманието й към него.

Аз зная, че както вие, господа, гледате на подобни неща, за такова поведение няма никакво оправдание. Човек може да бъде жертва на вътрешно сблъскване между две непозволени чувства и въпреки това в очите на закона и църквата да бъде виновен, че е изпаднал в грях и престъпление. Но истината все пак е, че те съществуват в човешкото сърце, каквото и да иска законът, каквото и да иска религията, и в десетки случаи подбуждат действията на жертвите. И ние признаваме, че те са послужили като подбуда за постъпките на Клайд Грифитс.

Но дали е убил той Робърта Олдън?

Не! И още веднъж — не!

И дали е замислял, така или иначе, колебливо или другояче, да я замъкне там горе под прикритието на разни измислени имена и сетне, понеже тя не е поискала да го освободи, я е удавил? Смешно! Невъзможно! Безумно! Неговият план е бил напълно, съвършено друг.

Но, господа — и тук Белнап внезапно се прекъсна, сякаш току-що му е дошла нова или забравена мисъл, — може би вие ще бъдете повече удовлетворени от моите доводи и от крайната присъда, която трябва да произнесете, ако чуете показанията поне на един очевидец на смъртта на Робърта Олдън — човек който, вместо да чуе някакъв глас, е действително присъствал, който е видял и следователно знае как е настъпила смъртта й.

Той погледна при тези думи Джефсън, сякаш искаше да му каже: „Е, Рубин, най-после стигнахме до това!“ А Рубин се обърна към Клайд и непринудено, но с желязна воля във всяко движение пошепна:

— Е, хайде, Клайд, сега всичко зависи от вас. Само че и аз ще дойда с вас, разбирате? Реших да ви разпитвам лично. Аз ви го набивах и набивах в главата, та вярвам, че няма да ви е трудно да ми отговаряте, нали?

Той се усмихна на Клайд сърдечно и окуражаващо, а Клайд, поради силната защита на Белнап, както и тази най-нова и толкова хубава подробност във връзка с Джефсън, се изправи и почти с весел вид, който съвсем не съответстваше с настроението до преди четири часа, пошепна:

— Божичко! Радвам се, че ще го направите. Сега, мисля, всичко ще мине добре.

Но в това време слушателите, като чуха, че ще бъде повикан един истински очевидец, и то не от обвинението, а от защитата, веднага наскачаха на крака, заизвиваха вратове и се развълнуваха. И съдията Объруолцър, необичайно ядосан от неофициалното протичане на този процес, заудря с чукчето си, докато писарят високо викаше:

— Моля, тишина! Моля, тишина! Ако всички не седнат по местата си, слушателите ще трябва да напуснат! Моля, приставите да се погрижат всички да насядат!

В настъпилото напрегнато мълчание се чу гласът на Белнап:

— Клайд Грифитс, заемете свидетелското място.

И слушателите, когато видяха за свое изумление напред да излиза Клайд, придружен от Рубин Джефсън, се размърдаха и зашепнаха въпреки грубите заповеди на съдията и приставите. Дори и Белнап се поучуди, когато видя пристъпващия Джефсън, понеже според предварителната уговорка той, Белнап, трябваше да проведе разпита на Клайд. Но Джефсън, когато стигна до него, докато Клайд сядаше и полагаше клетва, само пошепна:

— Оставете го на мен, Алвин, мисля, че така ще е най-добре. Вижда ми се малко по-напрегнат и неуверен, отколкото бих искал, но се чувствам сигурен, че ще го накарам да се справи.

И тогава слушателите забелязаха смяната на адвокатите и си зашепнаха за това. А Клайд нервно поглеждаше с големите си очи ту тук, ту там, и мислеше: „Е, най-после съм на свидетелското място. Разбира се, сега всички ме наблюдават. Трябва да имам много спокоен вид, сякаш не се тревожа много-много, защото всъщност не съм я убил. Това е вярно, не съм.“ Но пак беше посинял, клепките му бяха зачервени и подпухнали, а ръцете въпреки волята му леко трепереха. Джефсън се обърна към него с дългото си, гъвкаво и подвижно тяло, напомнящо жилава пръчка, впи сините си очи в кафявите очи на Клайд и започна:

— Е, Клайд, първото нещо, в което искаме да бъдем сигурни, е съдебните заседатели и всички други да чуват нашите въпроси и отговори. А след това, когато сте готов, ще започнете с вашия живот, както си го спомняте: къде сте се родили, какво са работили баща ви и майка ви и най-после какво сте правили вие и защо, от времето, когато сте започнали да работите, досега. Може да ви прекъсвам от време на време с някой и друг въпрос, но, общо взето, ще ви оставя да го разправите сам, понеже знам, че вие можете да го направите по-добре от всеки друг.

За да вдъхне на Клайд увереност и да го накара да почувства, че е през цялото време до него — стена, опора между него и нетърпеливата, напрегната, невярваща и мразеща го тълпа, — той се приближи повече, навремени толкова близо, че слагаше крак на свидетелското място или поне се навеждаше към него и се опираше на облегалката на креслото, където седеше Клайд. И през цялото време повтаряше: „Да-а, да… И тогава какво?… А после?“ И неизменно при уверения, ободряващ или покровителствен звук на гласа му Клайд трепваше, като от прилив на нова сила, и така можа без вълнение и запъване да разкаже кратката история на трудната си младост.

— Роден съм в Гранд Рапидс, щата Мичиган. По това време родителите ми са ръководили там религиозна мисия и излизали да проповядват из улиците…